Домът Таргериън

Заглавие: Домът Таргериън Пон Окт 14, 2013 6:48 am

после ще сложа!

Денерис не излизаше от ума ми и единственото с което си обяснявах този факт бе, че до ден днешен, бях получавал всяка една жена, която бях пожелал. Тя обаче се бе превърнала не просто в предизвикателство, а истинска фикс идея. Онова което хората твърдяха - далеч от очите, далеч от сърцето, беше пълна глупост, защото знаейки колко близо е, а всъщност толкова далеч, ме убиваше. Алкохола и другите жени не успяваха да подтиснат желанието ми да я имам за себе си. Понякога се случваше да прекарвам нощта с повече от две жени и нищо, просто нищо. Всички те бяха не по-малко красиви и възпитани, истински дами, но тя беше недостижима и това ме влудяваше истински. Лудостта ми беше достигнала до там, че сега се намирах в дома й, с намерението да поискам ръката й. Да, беше истинска лудост и все пак обмисляйки отново и отново всичко, смятах, че дори и нещата да не се подредят точно по начина който желая, тя би могла да бъде добра съпруга. Беше красива и скромна, което означаваше, че няма да се налага да я обсипвам със скъпи бижута. Щеше да ми роди деца, а аз винаги можех да бъда с колкото си други жени пожелая. Разбира се, предпочитах да не се стига чак до там и просто да я получа още преди да се е стигнало до сватба. Това нещо ми звучеше като истински ад на земята. Обичах свободата си, а една женитба щеше да я ограничи до някъде. Щеше да се наложи да пазя честта й и да бъда дискретен, а това повярвайте ми си беше истинско неудобство за човек със свободолюбив характер като мен.
Стоях вече около двадесет минути във всекидневната на имението Таргериън, очаквайки благоволението на онази усойница майка й да се появи. Боже за каква се мислеше тази вещица, да кара мен Екзейвиър Тюдор да я чакам?! Щях да й отсека главата за това нахалство. Нервното потропване на крака ми се усилваше и вече бях на път да зарежа всичко това и да измисля друг начин да получа Денерис. Може би можех да я отвлека и да поискам откуп, който майка й нямаше да плати, после щях да инсценирам смъртта й и... Господи, бях се побъркал наистина. Обаче този план наистина си го биваше. Щях да я държа заключена някъде и щях да я посещавам винаги когато изпитам нужда от нея, а когато в крайна сметка се отегча от нея, щях да я изпратя в някой манастир, където никой никога нямаше да я намери и така тя щеше да се върне към отредения й живот...

Отлично знаеше,кой е в дома и но се скри или по скоро не я пуснаха да излезе. Майка и слезе,все едно беше кралицата и бе благоволила да слезе. Седна срещу него,като го гледаше надменно и от горе:
-Знам за какво сте тук. Не съм сляпа нито глуха да забележа или чуя,какъв интерес имате към Денерис...
Не каза към дъщеря ми,просто за нея не беше дъщеря:
-Това няма да се случи,докато двете ми по големи дъщери не се омъжат.
Не бе проста и знаеше,че той има много връзки и ако искаше Денерис,трябваше да направи това,което тя казваше иначе нямаше да се случи:
-А,и трябва да знам,че може да се грижите за нея,знае се че често се случва някой да ви предизвика в дуел,ако ви се случи нещо,тя трябва да е обезпечена...
По скоро искаше тя да е обезпечена от колкото Денерис но това беше друг въпрос:
-И не забравяйте,аз съм вдовица и не мога да се грижа за сватба,погребението на съпруга ми излезе прекалено скъпо,а и след като омъжа двете си дъщери за Денерис съвсем няма да остане нищо,за това практически тя има прекалено малка зестра,така че ако я искате трябва да го знаете. Но по скоро бих ви дала този по полезен съвет да я оставите да отиде в манастир.

Тази жена беше най-наглата и безпардонна жена, която някога бях виждал. Беше...Господи бях толкова възмутен, че дори не можех да намеря точни думи, за да я определя. Изправих се много бавно и величествено от креслото на което седях и видях как през лицето й сякаш мина лек страх. Зад всички бръчки си личеше, че някога е била красива жена. Все още можеше да мине за такава, но мен ме отвращаваше, защото виждах колко гнила е душата й.
- Изнудвате ли ме? - Изсъсках през зъби, като едва удържах желанието си да извадя меча си и да я разсека на парченца.
- Имате ли представа кой съм аз и какво бих могъл да причиня на вас и семейството ви, само ако пожелая? - Може би трябваше да й подскажа.
- Мога да направя така, че дъщерите ви никога да не могат да се омъжат... Да отнема парите и живота ви... Помислете си отново как подобава да се обръщате към мен и с какви искания...

Тя ни най малко не трепна,като дори имаше наглостта да му се усмихне:
-Да но няма да го направите!
След това се засмя:
-Усещам че прекалено много искате Денерис,за да позволите да я злепоставите,а сторите ли всичко това и уроните ли престижа ни и нейния също,ще бъде и няма да може да я вземете за съпруга. А,аз ще я пратя изключително бързо в манастир. Просто ужасно бързо..
Денерис се бе измъкнала с голям успех и се намираше на двора,качила се на люлка,която бе вързана за дървото. Бе облечена в бледо синя рокля,като полата и се вееше леко от вятъра,а косите и бяха разпуснати.

- А може да отнема живота ви много по-бързо от колкото вие бихте могли да я изпратите в манастир. Всъщност бих могъл да направя каквото пожелая. Мога да ви отнема всичко и да се наложи да търката мръсния под в някоя долнопробна кръчма, където дивите селяни ще изгарят от желание да се позабавляват с изисканата мис.
Не бях толкова отчаян, за да се оставя на някаква вещица да ме манипулира.
- И грешите... - Наведох се леко към нея, като обхванах двете страни на креслото. - Изобщо не ми пука за репутацията ви, на вас или на двете ви дъщери. Интересува ме единствено и само Денерис, която ако сте по-умна, може да ми дадете за жена. Така когато съвсем скоро изхарчите всичко останало от покойния ви съпруг, ще се надявате на подаяние от мен, защото както ви казах, другите ви две дъщери също трябва да разчитат на моята благосклонност, за да си намерят мъже... Но това, кълна ви се в честта си, няма да се случи, преди аз да поуча Денерис. Не сте в позиция да искате или изисквате, а само да се молите за снизхождение... Ясен ли съм? - След въпроса се отдръпнах назад и се изправих отново в цял ръст.

Малко се бе изплашила но в същност само се усмихна,като погледна към Денерис:
-Много ли,ще ви е леко да нараните Денерис,като разбере,че причината за всичко сте вие? Не би обвинила бедната си майка?! Винаги ще е на моя страна...
Истината е,че и бе майка и каквото и да правеше Дани,щеше да я послуша. Просто нямаше никакъв избор и никакъв шанс:
-Не ме е страх от вас! Или ще получа това,което искам или никога няма да получите Денерис. Изправи се също,като го погледна:
-Сега,ще благоволя да Ви дам няколко минути с Денерис,и имате време само още 8 месеца и ще я пратя в манастир. А,ако направите нещо,ще я заведа там където няма да я намерите никога.

Не беше останала незабелязана появата на Денерис в градината, но сега по-важното като че ли бе да убедя майка й или просто да я уплаша толкова много, че никога отново да не си помисля да ми говори така. Е мисията се беше претърпяла пълен провал и нямаше да е никак лесно да се справя с тази вещица, но щях да измисля нещо... Щях да го измисля обаче след като се видя с Денерис.
Излязох в градината, все още силно афектиран от срещата си с майка й. Господи направо бях полудял. Когато се приближих към нея и тя ме забеляза се поклоних леко и си наложих да се усмихна макар никак да не ми беше до усмивки. Загледах се в нея и се зачудих заслужаваха ли си всички тези главоболия, само за да съм с нея. Отговорът беше прекалено нееднозначен. Чувствата ми не се бяха променили никак, дори сега когато я виждах ми изглеждаше още по-красива, но всичко около нея беше толкова нередно и неправилно. По дяволите аз бях Екзейвиър Тюдор, най-богатия, влиятелен и желан ерген в цялото кралство, семейството ми беше истинска легенда и може би беше най-влиятелното след кралското, как някакви си толкова по-нисши от мен същества си позволяваха да ме изнудват. Тези хора бяха истински лунатици и въпреки смирението и наивността на Денерис, вече не бях съвсем сигурен дали не са просто маска.
- Как сте милейди? - Попитах сковано, след като се изправих отново и погледнах право в нея. - Моите съболезнования за баща ви. Беше добър човек, мир на прахта му.

Дани бе единствената от това семейство,която изкренно тъжеше за баща си,толкова много го обичаше,че все още бе,като в шок,не излизаше,не и се искаше дори,а сестрите и седмица след това бяха забелязани на някакъв прием. Но Денерис не ходеше тя прекарваше време в молитви за баща си,само това можеше да стори. За това и изглеждаше тъжна,а по лицето и имаше следи от сълзи.
Щом се поклони се върна на люлката,като се прихвана за да не падне,чувстваше се много слаба:
-Благодаря Ви сир,благодаря Ви и за прекрасните цветя,който изпратихте в памет на баща ми. Той би го оценил,той много Ви уважаваше.
Синичките и очички се вгледаха в него,за разлика от другите в това семейство тя беше наистина искрена в думите си:
-Все още ли остава поканата за бала? Знам,че е рано да ходя по забави но но ми се иска да отида на бал. Може би няма да имам друг път тази възможност!
Всъщност не бе нередно и рано минаха толкова дни,колкото бе нужно за траур и всички трябваше да продължат но тя не можеше. Но и не искаше да пропусне малкия шанс за нещо,което е искала толкова отдавна:
-Ако не сте размислили...

Усмихнах се малко тъжно и се приближих по-близо. Онзи бал, на който трябваше да бъде моя дама беше минал отдавна, но тя очевидно не се беше досетила за това, а аз нямах намерение да я разочаровам, сюрпризирайки я с новината, че е изпуснала шанса си. Не, щях да направя нещо друго и то беше да организирам нов бал, за да я направя щастлива. Тя изглеждаше истински съсипана и не бях много сигурен дали това се дължи на загубата й или на съжителството й с тези хора. Някак си спонтанно изпитах нужда да я отведа възможно най-далеч от това място и това семейство.
- Разбира се, че важи милейди. Ще ме направите изключително щастлив ако удържите на думата си и ме придружите.

Първата и усмивка от толкова дни насам,беше по повод това,че той щеше да я заведе на бал. Усмихна му се наистина искрено,като го погледна с благодарност. Всъщност вече не се страхуваше толкова от него,страха се бе претопил. по скоро го приемаше,като приятел,който нямаше да я нарани. Защото можеше много пъти да го направи но той се държеше по най-милия начин с нея:
-Да,благодаря Ви,ще е прекрасно!
Възкликна тя като се залюля леко но се сети,че майка и няма да разреши да си купи рокля,да и ушият красива рокля. Не искаше да му казва това,че най-вероятно,щеше да изглежда на най-дрипавото момиче,или пък щеше да бъде със същата рокля от приема. Какво да се прави. Въпреки това се опит да не и личи,че се притеснява:
-Кога беше бала?
Бе забравила съвсем за него струваше и се че бе минал но не бе сигурна.

- Скоро... - Нямах идея кога ще бъде следващия, който току що бях планувал, но определено щеше да е възможно най-скоро, в това бях сигурен, но нямаше да е за сметка на качеството, защото исках да е най-хубавия бал на който някога е присъствала Исках да я впечатля, макар тя да нямаше представа, че всичко това там щеше да бъде за нея.
- Ще получите покана. - Да, възнамерявах дори лично да й я донеса. Не, по-скоро не, защото за това се грижеха други хора. Щеше да е някак странно да тръгна и чукам от врата на врата носейки покани.
- В нея ще е описано всичко... Датата... Часът... Мястото... - Обяснявах й така сякаш никога не беше получавала покани, а бях сигурен, че е и то много.
- Изглеждате доста бледа, сигурна ли сте, че сте добре? - Колкото и да не ми се искаше да мисля за това, просто не можех да не забележа колко посърнала изглежда.
- Да не би... сестрите ви... да... са... ви тормозили отново?

Отново не е подходящата дума,думата за това е,те не бяха спирали. Да живееш в това семейство беше въпрос на оцеляване,на битка и на още какво ли не,а крепкото и тяло и психика не можеха да оцелеят на такова място на което всички я смятаха за конкуренция,за нещо лошо,като тя самата обаче е най-невиното създание:
-С моите сестри имаме особени взеимотношения. Те не ме харесват,смятат че бих им отнела щастието,като се омъжа преди тях. Истината да съм в манастир,е тази че майка ми обича повече другите ми две сестри,а мен не...
Знаеше истината,в същност Денерис беше истинската дъщеря на Таргериън,а другите бяха от любвника и,причината да я обича толкова много баща и беше,защото тя бе истинското му дете. Точно и за това беше най-красивата,защото баща и беше с благородническата кръв. Но това беше нещо,за което не се говореше:
-Не искам да Ви намесвам в семейните ни проблеми. Простете ми но явно само Вие,се интересувате от това,след като почина баща ми,нямам с кого другиго да си поговоря. Не познавам никой,а и малко хора знаят за мен.

- Това ще се промени! - Заявих категорично. - На бала ще се запознаете с много хора и е много вероятно да откриете добра женска компания, с която да не се притеснявате да излизате и разговаряте, а дори и да не успеете, винаги ще имате мен, като приятел.
Съжалявах ужасно много, че е подложена на подобно нещо и разбирах напълно. Времето, в което живеехме беше сурово за жените и особено за жените като нея, които бяха толкова невинни и чисти. Съмнявах се, че някога тя щеше да успее да се защитава сама от злите хора и ми се искаше да я науча. Да я науча да бъде много по-уверена и силна, да й покажа коя е и какво представлява, за да стои с високо вдигната глава. Мой досега не я бях виждал да бъде така величествено и гордо изправена както би й отивало да бъде, не само заради положението си в обществото и името, което носеше, но и заради красотата с която разполагаше. Ако някой ден станеше моя жена, щях да я науча да бъде по-смела и решителна. Щях да изтръгна този страх и свенливост, за да се превърне, в това което трябваше да бъде - истинска жена!

-Вие правите толкова много неща за мен,не знам как да ви се отблагодаря.
Спря да се люлее като слезе от люлката и се приближи към него,градината не бе много голяма но имаше възможност човек да се разхожда.
-Бихте ли се разходили с мен?
Когато видя,че той тръгва,тръгна и тя,като вървяха бавно но за първи път се чувстваше спокойна около него,което не можеше да се каже в началото;
-Чувствам се много спокойна във Вашата компания,ще се радвам,ако можете да идвате по често.
Знаеше,че това ще и довлече много неприятности или проблеми но знаеше,че и докато той е около нея тези беди,щяха да се забавят:
-Знам,че си имате ангажименти но ще се радвам,ако ме посещавате. Баща ми не успя да ме заведе в красивия парк не бях ходила от дете там,ако имате време бихме могли да отидем.

Когато каза от дете си помислих, че тя все още си беше дете и някак по детски се вълнуваше от детски радости. Засмях се тихичко и поклатих глава.
- Радвам се, че сама изявихте желание за това, защото вече се бях изчерпал от към оправдания, за да ви посещавам. - Разбира се винаги можех да намеря такова, но много по-приятно щеше да е ако имам покана от нея. За пред останалите не ми трябваше да измислям поводи, тъй като в най-скоро време щях да дам на майка и да разбере, с какво уважение и респект трябва да се отнася към мен. Интересно, сега когато бях в нейната компания и мислех за майка й, бях доста по-спокоен. Така ми действаше тя, успокояваше ме и внасяше мир в сърцето ми.
- А що се отнася до кралския парк, ще отидем когато пожелаете. Ще ви заведа на още и много други места, стига да нямате нищо против и преди да сте казали каквото и да било, за семейството си... - Погледнах надолу към нея. - Не се тревожете, мисля, че с майка ви съвсем скоро ще постигнем съгласие за това да можете да се движите свободно, където, когато и с когото пожелаете.

-Бих се радвала,ако може още утре да отидем в кралския парк. Ще е прекрасно,а и малко ще ми се разнообрази деня.
Радваше се че той искаше да е с нея,защото най-близките и хора не бяха,а познаваше горе долу само и единствено него. И до сега само на него имаше доверие:
-Надявам се сир но съм сигурна,че ще си имам неприятности. Не им харесва това,че може да се омъжа преди тях.
Погледна към земята,а след това към ръцете си:
-В същност,знам че не е добре да казвам това но не искам да се връщам в манастира. искам да живея съвсем обикновен живот. Не искам да стоя заключена и денем и нощем в една килия и да се моля. Обичам Бога но не искам живота на монахиня.

Усмихнах се мило, поне една добра новина. Тя не искаше да бъде монахиня, а мен това ме устройваше напълно.
- Защо обикновен живот? - Попитах леко изненадано. - В никакъв случай не бих използвал думата обикновен, когато става дума за вас. - Нищо в нея не беше обикновено, дори и сегашния й живот не беше такъв, така че не виждах какво му е лошото на необикновеното.
- Представям си много дълъг и необикновен живот за вас милейди, изпълнен с много приключения и любов, които се съмнявам да откриете в манастира и поради тази причина се радвам, че не изгаряте от желание да се върнете там.
зминахме още няколко мълчаливи метра, в които я наблюдавах. Наблюдавах походката й, стойката, маниера и всичко в нея. Беше прекрасна.
- А вие как си представяте този обикновен живот? И наистина ли за такъв мечтаете?- Исках да разбера повече за нея. Исках да разбера всичко, за вижданията и живота й. Исках да ме допусне до себе си и да ми сподели нещо друго освен за жалкото съществуване на сестрите си. За бога нямаше ли грам достойнство в тези хора, та постоянно говореха за това как тя е пречка пред тях и брака. Правеше ми впечатление, че и Денерис само за това говореше и това никак не ми харесваше. Занех, че страха е водеща сила, но сякаш всички в това семейство искаха да ме принудят да намеря съпрузи на сестрите й. Аз нямах такова намерение, наистина.

-Прав сте,мечтите ми са много по големи,иска ми се да видя повече от този град и по на далече от манастира. Искам да видя света и дори да пътувам с кораб,да видя отвъд океана новите земи. Място на което не съм ходила до сега,далеч от всичко тук.
Сви леко раменете си,като продължи напред:
-Понякога ми се искаше да избягам и да живея скромно,дори като някоя селянка,да имам покрив над главата си дом,съпруг и деца. Много деца и прекрасна градина,а в двора всякакви животни.
Дори този живот беше много по лек,макар сам по себе си да бе тежък,в сравнение с манастирския живот:
-Съзнавам,че ако нещата стояха друго яче,щяха да са ми намерили съпруг до сега и аз да стопанисвам домакинството.
Обърна се за малко към него:
-Когато се прибрах за много кратко през едно лято,когато бях на 15. Тогава Бернард Горден синът на Хероуд Горден,той живее до нас,ме забелязал и искаха да уредят нещо но това разгневи майка ми,от тогава не се прибирам. После Бернард Горден се ожени за Катрин Дижон,като получи от нея титлата граф.
Не знаеше защо му разказва това имаше защо просто дълго не бе говорела с никого.

Да посетя други земи, непознати за мен до сега бе и моя мечта. Бях пътувал много, Правех го още от дете. Баща ми често ме взимаше с него, когато се налагаше да пътува до някоя по-далечна дестинация. Имахме кораб още от тогава и за мен всяко едно излизане в открито море, беше като истинско приключение. С времето обаче се превърна, као средство за трупане на богадства и определено ме биваше в това. Все още често плавах и корабите ни, които последните години се бяха умножили, сега всички бяха на екзотични места и трябваше да се заърнат преди темза да е замръзнала. Моето бижю обаче стоеше на котва тук и беше готово да отплава винаги, когато аз пожелая и времето позволява. Е, отдавна тези излизания в открито море не включваха удоволствие, а предимно и само работа, но нямах нищо против някой път да я кача и разходя ако не другаде, то поне по Темза.
- Надявам се, мечтите ви да се превърнат в реалност някой ден. - Чистосърдечно заявих аз и пак се усмихнах. Не си спомням кога в рамките на толкова малко време се бях усмихвал толкова много.
- Кога предпочитате да ви взема утре, за да се разходим? - Попитах след малко.

-След закуска заповядайте,ще съм готова,за разходка.
Радваше,се че щеше да се разходи,щеше да направи нещо много по различно от това да си стой в къщи да прави еднакви неща или да стой и да чете някаква книга.
-Не искам да ви отнемам от времето но ще е прекрасно,ако можем цял ден да се разхождаме,а и до сега не съм ходила на ресторант,ще е хубав да отидем на обяд. От дете не съм яла сладки неща,ще е прекрасно да изям някоя торта.
Беше почти като дете и го съзнаваше но за кратките месеци изживяваше детството,което и загубиха,искаше да изпълни желанията си,който не можеше. Засмя се леко,като сложи прекрасната си коса зад едното ухо,като се обърна леко към него:
-Сигурно ви изглеждам,като дете но толкова неща съм пропуснала и толкова неща искам да опитам.

Засмях се на констатацията й. Добре се ориентираше в обстановката и това не можеше да се отрече. Беше разгадала какво се върти в главата ми.
- Ще правим каквото пожелаете. Ще освободя целия си ден, за да имаме време за разходка, торта и обилна вечеря след това, която да възвърне силите ни. - Започвах да се чудя дали не ме възприема като по-голям брат или още по-лошо, заместител на баща й, защото искаше да правим такива неща, но се надявах, че след приятно прекарания ден ще ме види в друга светлина и може би вечерта най-накрая щеше да се потдаде на мъжкия ми чар и щях да стигна малко по-далеч от това да държа ръката й.
- Звучи ли ви като добър план? - Не беше споменала нищо за вечеря, но се надявах да не ми откаже една такава.

-Да съгласна съм,ще е прекрасен ден и много по различен от който и да е било друг.
Беше готова да литне във въздуха от частие,че някой за първи път в живота и угаждаше. Съзнаваше,че не бива да използва така някой но пък се радваше,че той все още не искаше нищо в отплата и негодуваше,не и се караше и не я обвиняваше:
-Нямам търпение за утрешния ден!
Гласа и беше пълен с толкова желание,с толкова емоции,че човек би се заразил от него и от всичко подобно. Дори подскочи лекичко. Придърпа косите си,като ги преметна от едната страна:
-Как е Негово Величество? Сигурно е забравил вече за мен!
Не я интересуваше толкова много но искаше да разбере,а и просто не искаше да го пуска все още да си ходи. Приятно и беше.

Засмях се на глас и я погледнах:
- Всъщност забравил е последното нещо, което може да се случи. Не съм го виждал много в последно време, защото имах други ангажименти, но в кратките ни срещи той не спираше да говори за вас. Мисля дори, че ви обожава, което малко ме натъжава, защото при такава конкуренция ще е трудно да се боря за сърцето ви. - Казах го доста лежерно и шеговито, за да не я уплаша с твърдението, че ще се боря за сърцето й.
- Никой не ви е забравил милейди. Все още жените в двора изтръпват при мисълта, че може да се появите и да ги засенчите, а мъжете тайно си мечтаят да ви зърнат още веднъж и за мен е огромно удоволствие, че успях да го направя. - Изпитвах нещо което цял живот ме бяха учили да не правя. Само за няколко минути с нея и вече падах в капана на очите й и това ме караше да се чувствам несигурен, защото бога ми, аз наистина щях да се оженя за тази жена каквото и да ми костваше това.
- Ще му предам искрените ви поздрави, ако го видя преди вас. Вярвам, че ще се зарадва много когато разбере, че и вие споделяте симпатиите му и се питали за него.

-Да и надявам се не е забравил обещанието си да ме научи да играя карти.
Чест за нейната малка особа беше,да се сети някой за нея,а още по голяма,самия крал да се сети за нея. Екзейвиър беше също един от тях,който дори идваше при нея и я изкарваше от това положение в което беше,макар и за малко,а по бузите и се появиха розовини,който показваха и я издаваха,че малко се е по засрамила от думите му.
Всъщност усещаше,че той я харесва,нямаше как нямаше да бъде тук. Опитваше се и тя да го хареса но все още не изпитваше нищо повече от приятелско отношение,а искаше. Може би това беше началото и трябваше време. Надяваше се той да и го даде.
-Но ако Вие ме научите,ще е прекрасно,можем да играем с краля и да му покажем,колко добра ученичка мога да бъда!
прекрасния и смях се разнесе,като подскочи като малка сърничка на пред и застана пред него. Личеше и че е щастлива,и той можеше да се досети,че причината да е толкова щастлива е самия той,ако си отидеше тя вече нямаше да е толкова.

» Домът на Ария
» Домът на Катрин