Имението на Ван дер Удсън

Пристигнах в дома на баща си и него го нямаше вкъщи, но охраната знаеше коя съм и ме пусна без никакъв проблем. Помолих ги да го уведомят, че съм тук и спешно трябва да говоря с него. После влязох в имението и макар да не познавах по-голяма част от прислугата, измежду тях открих нашия иконом, този който работеше тук сякаш цяла вечност и му заповядах веднага да ми намери чисти дрехи, а аз се запътих към кухнята заедно с Анабел. Тя не спираше да плаче и се чувствах ужасно защото я бях подложила на всичко това.
- Само още мънично съкровище... - Аз също започнах да плача заедно с нея, просто защото не издържах. Всичко беше един кошмар от който исках да се събудя, но не успявах. Поставих столчето й върху плота и с треперещи ръце започнах да изваждам шишетата й и млякото на прах, което докато се опитвах да присипя в шишенцето, разпилявах отстрани, накрая успях и дозирах, мушнах го в микровълновата и настроих таймера. Едва тогава я откопчах от коланите и я взех в ръце. Това малко я поуспокои, а когато и се нахрани нещата придобиха малко по-нормален вид. Вече не плачеше, по скоро беше любопитна, защото се намирахме на ново място и всичко й беше чуждо.
Преди да я заведа в стаята си, дадох много ясни инструкции на иконома, на който наредих да изпрати някой, който да купи всички неща от списъка, който бях приготвила набързо. Това бяха неща за Анабел - мляко и някой други неща които бях забравила да й взема.
Баща ми се прибра няколко часа по-късно и беше ужасно изненадан да ни види тук, но не каза нищо. Осъзнаваше, че съм в истинска безизходица щом бях потърсила него за помощ. Изчака да приспя Анабел, която виждаше за първи път и слязохме в кабинета му, за да поговорим. Обясних му какво се беше случило, разбира се без да споменавам случката от снощи, защото бях убедена, че ще го убие ако разбере. Помолих го за помощ и той ме увери, че тук сме добре дошли и ще ни осигури всичко от което се нуждаем. Дори вече беше разпоредил да обзаведат детска стая за Анабел...

Изминаха няколко седмици,като знаеше къде е но не вдигаше телефона,за да се разберат. Имаше право да вижда дъщеря си,каквито и да им бяха отношенията тя беше негова дъщеря и имаше това право.
Накупил невъобразимо много подаръци за Анабел,натовари ги в колата и се оказа пред имението на баща и. Не искаше да идва тук но искаше да види Анабел.
Още щом някой му отвори нахлу в имението,като се изпречи баща му. Присви очи,като не го харесваше но бе принуден да го види и да говори с него:
-Дошъл съм тук да видя Анабел,аз съм неин баща и имам това право.
Опита се нещо да му каже но го прекъсна:
-Виж,кажи на Симон да доведе дъщеря ми доброволно при мен,за да не се налага да я взимам други мерки. Закони мерки,защото повярвай ми,тя няма да я види повече.
Отново заплаши с това но искаше да му стане ясно и това,че няма право на избор.

Засмях се презрително. Това момченце наистина не умееше да си избира враговете. Много грешеше ако си мислеше, че ще отнеме внучка ми от дъщеря ми. Щеше да го направи само през трупа ми, а и вече бях запознат със заплахите му и бях натоварил адвокатите си със случая. Те ме бяха уверили, че няма такава опасност, в случай, че докато се присъдят родителските права, тя не възпрепятства вижданията им. Не го и правеше, това беше първия път, в който той идваше тук и аз й бях обяснил, че ако това се случи, тя трябва да му позволи да види детето.
- Марта ще ти покаже стаята. - Отвърнах спокойно и му направих път да мине. В интерес на истината нямах желание да се разправям с него. Само след броени часове щеше да получи документите за развод, ако вече не ги беше получил и именно заради това не беше тук.
Той тръгна след прислужницата, а аз се оттеглих в кабинета си, защото Симон знаеше как да се държи. Адвокатите й бяха обяснили всичко, в случай, че той се появи и знаех, че тя ще следва инструкциите им.

Влезе в стаята,като видя малката си прекрасна дъщеря в ръцете на бавачката. Приближи се,като я взе от там. Но явно за тези няколко седмици,тя го беше забравила,защото не го бе виждала,а бебета не помнеха дълго. Започна да плаче в ръцете му,което го разкъса на две все едно беше вързан и разчленен.
-Ани... Ангелче мое не плачи...
Целуна я нежно по челото,като я прегърна нежно но тя плачеше и не можеше да я прегръща и целува,както желаеше. За това я остави в легълцето при играчките,като я гледаше.
-Забрави ме ангелче мое. Прекрасното ми слънце...
Протегна ръка и я погали:
-Татко ти носи много подаръци,играчки,както и дрешки,за малката принцеса.
Чу шум,като видя как Симон влиза презвратата,после се обърна към Анабел,беше дошъл тук за нея,а не заради Симон:
-Ти ми обеща,че имам право да я виждам. Аз съм неин баща и имам това право. Тя ме е забравила,само защото не си вдигаш телефона,за да се уговорим,кога да я видя.
Обърна се към Симон:
-Тя и моя дъщеря.

Мислех, че вече съм преодоляла това, но когато го видях всичко сякаш се върна отново и спомените ме връхлетяха с пълна сила.
- Нямаш... Нямаш никакво право да искаш каквото и да било след всичко което направи... Нямаш право да ми говориш или искаш нещо от мен, нито пък да се появяваш тук и да ми говориш за обещания, които първи започна да нарушаваш... Изобщо не трябва да си тук... И изобщо не трябва да се доближаваш до мен или нея, ако имаш поне малко съвест... Как изобщо смееш да ме погледнеш в очите след всичко което направи или изискваш каквото и да е от мен? - Напълно бях забравила съветите на адвокатите, които ме съветваха да запазя хладнокръвие и спокойствие и да не изпадам в излишни емоционалности.

Изправи се,като се опита да запази съмообладание:
-Анабел не заслужава да чува скандалите ни. По добре е да излезем.
За разлика явно от нея,той мислеше много повече за детето си. Излязоха от стаята,като си пое дъх,явно шибаните адвокати,на шибания и баща бяха направили нещо:
-Забрави Симон имам право да виждам дъщеря си и твоите адвокати и адвокатите на баща ти не могат да ти помогнат. Или ми позволяваш да я виждам или я взимам при мен.
Отново ултиматома:
-Въобще не си мисли,че ти или баща ти може да ме заплашвате с глупавите си зле скалъпени документи.
Прекалено ядосан за да зачете думите и и това,което каза,просто искаше няколко минути с дъщеря си:
-Искам поне един час в седмицата с Анабел,толкова ли ме ненавиждаш,че ще лишиш дъщеря си от истинския и баща.

- Искаш ли да знаеш какъв ти е проблема? - Даже и да не искаше, възнамерявах да му го кажа.
- Проблема ти е в това, че приемаш всичко за даденост. Очакваш всичко да се случва така както ти приемаш за правилно и си мислиш, че останалите са длъжни да изпълняват желанията ти. - Отстъпих крачка назад, защото близостта му ме притесняваше.
- Не може да ми вземеш Анабел, колкото и високопоставени приятели да имаш, просто защото правото е на моя страна. Ако пък се стигне до там, че да предявиш някакви по-големи претенции, ще разкажа пред всички какво направи и повярвай ми, никой съдия няма да присъди родителски права на психопат като теб... Ще направя така, че никога повече да не я видиш! - Беше мой ред да го заплашвам.
- Без значение какво изпитвам към теб, както казах и преди - ти си неин баща и може да я виждаш... Сега... може да влезеш обратно в стаята и да останеш още малко с нея, след това да се прибереш в дома си и да се върнеш след два дни, за да я видиш отново, докато съда не реши нещо друго... Ако обаче продължаваш със заплахите е по-добре да се приготвиш за това да не я видиш никога повече...

Не искаше да и отнема Анабел,това беше сигурно,не можеше да отдели дъщеря си от майка си,защото и бе нужна. А и Симон също я обичаше. За това се примири с думите и,защото бе виновен но не и каза това което му се върти в главата:
-Искам просто да я виждам,нищо повече.
Каза накрая за да изясни какви са неговите цели,какво искаше и имаше намерението. Надяваше се поне това да направи,защото тогава кълнеше се,че щеше да го направи:
-А,относно това което направих ти казах,че съжалявам но това,ще ядоса баща ти,а пред съда,ще изглежда просто,като малко по груба секс игра. А,не могат да ме обвинят в неспазване на съпружески задължение.
Добре,не се гордееше от себе си но искаше да и покаже,че не се страхуваше от съда и ако искаше да и отнеме дъщерята просто можеше но не искаше и нямаше да го направи:
-И да няма да подпиша и грам документ ясно ли ти е,няма да позволя да живееш с онази мишка Мат.
След това влезе в стаята,каквото и да решеше съда можеше да го направи така,че вечно да се точи и отлага,което ще му даде доста време,да и върне за изневерите и лъжите.

В буквалния смисъл на думата бях потресена от него. Умът ми просто не го побираше. Как изобщо беше възможно да е такъв и да се държи по този начин? Вече започвах да се съмнявам дори в това, че трябва да му позволявам да се доближава до Анабел. Деймън или имаше психически отклонения или пък беше с по-извратен и зъл мозък дори и от баща ми.
Слязох в кабинета на баща ми:
- Искам да го разкараш от живота ни... - Казах обляна в сълзи. - Направи каквото е необходимо, за да го разкараш от живота ми и този на дъщеря ми...
- Какво стана? - Попита ме той и се изправи, приближавайки се към мен.
- Той... - Не можех да изрека на глас какво беше направил и защо го мразех толкова много. Не можех да обясня с думи как се чувствам.
- Всичко ще бъде наред. - Каза той и ме привлече в обятията си. Това беше първия път, в който проявяваше някакъв вид загриженост към мен, защото знаеше, че не му казвам всичко. Усещаше, че се е случило нещо повече от обикновена изневяра. - Каквото и да е направил, обещавам, че ще си плати. Никога няма да получи Анабел, заклевам се в живота си.

Приближи се към леглото на Анабел,като тя беше посвикнала с него и сега можеше да я вземе на ръце. Прихвана я нежно,като я повдигна,прегърна я и я целуна по челото,а тя за първи път от толкова време му се усмихна. Толкова силно я обичаше,толкова силно,че го болееше.
-Моята красавица,единственото момиче,което обичам повече от всичко.
Гледаше в нейните прекрасни малки очички,като я полюшна леко:
-Мила моя дано като пораснеш да не ме мразиш,колкото майка ти ме мрази. Дано не позволи на нейната омраза да научи и теб на това.
Щеше да се постарае поне в едно да не го намрази,страхуваше се от това но знаеше,че имаше съвсем големи шансове да се опитат и дори това да и я отнемат напълно. Сърцето му се сви наистина ужасно. Знаеше това рано или късно,щеше да се случи. Но все още докато можеше,щеше да и даде това,което можеше.
След като стана късно,не успя да и се нарадва но това беше,донесе подаръците и ги остави в стаята и. Може би Симон,щеше да хвърли всичко но поне и донесе подаръци. Тръгна си,след като ги остави,като слезе надолу,качи се в колата без да казва чао на когото и да било.

След посещението му нещата се бяха влошили още повече за мен от емоционална гледна точка. Бях истинска развалина и нито можех да се храня, нито пък да спя. Животът ми се беше превърнал в истински ад и никога нямаше да си простя, че допуснах грешката да се влюбя в някой като него. Той беше истинско чудовище и нямах представа как едва сега осъзнавах всичко това. Беше извършил нещо наистина ужасно и все пак не съжаляваше за постъпката си, вместо това търсеше някакви права и ръсеше заплахи така сякаш един разговор с Мат, можеше да се сравни с всичко което той беше направил.
- Не мога да чакам повече... - Изкрещях срещу един от адвокатите, който се опитваше да ми обясни за сроковете и за всички процедури, които трябваше да предприеме, ако Деймън не подпише документите за развод по взаимно съгласие. Можеше да минат месеци преди делото да влезе в съда, а аз щях да съм заклещена в този брак и нямаше да мога да получа родителските права над дъщеря си.
- Или ако трябва да чак, то поне намери начин той да не се доближава до нас...
- Знаеш, че нямам...
- Не ме интересува! Просто намери начин...
- Симон успокой се. - Намеси се баща ми. - По-добре отиди и си почини малко. Изглеждаш уморена. Утре ще говорим пак... - Вече нямах сили дори да споря с тях. Нямах сили за нищо. Излязох от кабинета и точно прекосявах антрето, когато на врата се позвъни и механично отидох да отворя.

Изминаха няколко дни,като той няколко пъти различни адвокати идваха,за да му дават документи но той нямаше намерени да подписва нищо. Точно това обеща и си го спази. Пое по пътя за да види Анабел,като беше купил отново подаръци за нея в изобилие. Държеше торбите и се оказа пред вратата където чакаше някой да му отвори и точно кой се оказа? Симон гневна и ядосана,както се очакваше.
-Идвам да видя дъщеря си.
Направи крачка напред,като я изчака да се отдръпне но тя не го направи:
-Виж не ми се говори нито спори с теб,тук съм за да видя Анабел. Виждам я и си тръгвам...
Не я дразнеше посто не искаше да се занимава с нея сега и с нейните предевявани искания. Той я предупреди,а отлагането в делата му беше неговата запазена марка,толкова отлагаше,че накрая получаваше всичко,защото другите се отказваха да чакат.

- Ти си един страхливец... Ако наистина вярваш, че съдът ще ти даде някакви права върху нея, защо просто не подпишеш глупавите документи и не отидем в съда, за да решим проблема с попечителството? Знаеш много добре, че ще загубиш и нея, както загуби и мен и си един долен страхливец, защото дори не може да си го признаеш... - Въздуха започна да не ми достига, защото в гърлото ми бе заседнала една огромна буца.
- Жалките ти опити не вършат никаква работа... Защото без значение дали ми даваш или не развод, го виждам постоянно... Той вижда дъщеря ти много по-често от колкото ти и повярвай ми ще продължи... - Лъжех, Мат никога не беше виждал Анабел, нито пък аз го бях срещала след онази вечер на благотворителния бал, но очевидно това беше единственото нещо, което го нараняваше и аз го използвах.

Пое си дълбоко дъх,като затвори очи,това го ядоса невъобразимо много но не искаше да избухва,не искаше да и прави това удоволствие,просто се усмихна на пук на всичко,подобно на някой лунатик,защото искаше да маскира болката си:
-Браво на него нека те чука но все още си моя съпруга и той винаги ония който чука мама.
Каза иронично и се засмя,като и бутна в ръцете подаръците на Анабел:
-За Анабел са...
След това показа на горе и още по нагло каза:
-Знам пътя отивам да видя Анабел,а ти върви да плачеш на рамото на баща си,или още по добре на рамото на дупкача ти.
Злост ужасна злост и не мереше думите си но щом тя до нараняваше и той,щеше да го направи.

Изпречих се на пътя му и безцеремонно изхвърлих всички торби навън, където мислех да изпратя и него,само след секунди.
- Всъщност тя в момента спи и не може да отидеш при нея... - Казах решително.
- Това ще стане възможно едва когато съда ти позволи да я виждаш, до тогава не си добре дошъл тук и ако отново се появиш, ще накарам охраната да те изхвърли. - Исках да видя дали и сега щеше да продължава да протака развода и всичко останало, след като нямаше да му позволя да я вижда.
- Време е да си вървиш!

Присви очи,всъщност нищо не печелеше така,само все по голямата и омраза. Трябваше да спре,трябваше да спре за да може поне да вижда Анабел. Трябваше да може да се държи възпитано преди наистина тя да е решила много по бързо да го лиши от това,право както правеше сега. Трудно беше и трябваше да си помогне,а така не го правеше,трябваше да отиде при някой който щеше да му помогне с овадяването на гнева,само така щеше да помогне не само на себе си но и на всички около него. Отстъпи крачка назад,като погледна към нея искаше да спори,да се кара и с голямо усилие се опита да не го прави,трябваха му прекалено големи усилия да преудоле желанието си да отвърне:
-Добре...
Просъска през зъби,завъртя се по посока на вратата,като тръгна към колата си. Трябваше да се махне и да отиде някъде,преди да е взривил всичко.

Затръшнах врата след него с гръм и трясък и се разплаках. Не можех да повярвам, че се чувствам ужасно заради това, че му отнемам възможността да я вижда, въпреки, че той не беше заслужил с нищо това право. Беше направил всичко възможно, за да ни отдалечи един от друг, да извърши непростими неща, а с това да загуби и дъщеря си. Беше си направил всичко това сам, защото бях направила опит да запазя семейството ни дори и след като бях разбрала, че ми е изневерил... Бях направила всичко по силите си, за да се получи... Сега обаче не виждах как това щеше да стане. Просто не виждах как ще живея по този начин и ще съм принудена да се изправям лице в лице с него, след като ме беше наранил толкова дълбоко...

Отне му няколко месеца за да овладее гнева си,ходеше на психо терапевт,който му помагаше. Помогна му доста но и доста работа трябваше да свърши. Все пак се държеше прилично,не избухваше и не се караше.
Подписа документите за делото,подаде молба за разрешение да вижда дъщеря си,което беше одобрено и можеше да вижда поне веднъж в седмицата дъщеря си. Много малко но не можеше повече,не искаше да спори излишно. Въпреки това не искаше да дава развод но така или иначе делото,щеше да се попротови малко.
Така в първата неделя след решението се обади да предупреди,че ще идва,нещо което не бе правил до сега. В точния час беше на вратата,като носеше подаръци за Анабел. Както и букет с рози,за да се извини,това се оказа резултат от терапията,трябваше да направи нещо мило за нея,да нямаше да изкупи вината му но щеше да бъде малка крачка към доброто му отношение и разкаянието.

Знаех, че Деймън ще идва днес, затова и малко преди уречения час се затворих в стаята си и се опитах да не мисля за това. За този месец и половина се бяха променили много неща. Едно от тях беше и новината, че Деймън ще става отново баща. Онази жена с която твърдеше, че дори не се е целувал сега обикаляше всички телевизии и разказваше за невероятната вечер която са прекарали заедно, резултат от която беше и детето което очакваше.
Истината беше, че ударите идваха един след друг, но просто бях толкова съсипана, че дори не можеше да ме заболи повече от това. Не беше необходимо дори да сме заедно или да го виждам, за да продължава да ме наранява и унижава.

Отвори му някой друг,като не очакваше Симон да слезе. Всички бяха чули за случая с асистентката но той беше 100 процента сигурен,че няма как да е бременна от него,защото не беше спал с нея. Дори приятеля при който спа не повярва на всичко това,само той му беше свидетел но кой му вярваше,когато всички вярваха на бедната зарязана асистентка.
Появи се бащата на Симон,подаде към него цветята и каза:
-За Симон са,исках да се извиня но да,ако искаш ги хвърли или тя да ги хвърли но са за извинения.
След това го отведоха в стаята на Анабел,за да я види. Не я приближи много,защото знаеше,че ако го види,ще заплаче. Прекалено дълго не бяха се виждали. Бавачката беше в стаята но той не приближи много:
-Не вършете си работата,аз ще я погледам.
Малката беше започнала да стой седнала и малко да се изправя. Това го зарадва,че успя да види как напредваше. Седна на един от столовете,като я гледаше от разстояние. Болееше го прекалено много,за всичко което бе направил,че нарани Симон. Всичко което направи е по негова вина. Сега щеше да стой на разстояние от дъщеря си.

Деймън остана точно толкова колкото му беше позволено и след като си тръгна ме уведомиха за това. Едва тогава аз отидох отново при Анабел...

Обади се,когато се прибра,за да пита дали все още оставаше онова,което тя му предложи,да дойде щом се прибере. За щастие остана,което го зарадва,защото можеше да види Анабел,надяваше се да види и Симон,поне за малко да я зърне но не знаеше,може отново да остане в стаята си. Но искаше,просто дори за миг,да види красивото и лице,да чуе дори за част от секундата гласът и. Липсваше му до болка. Мразеше да се прибира в празната къща и да не чува нежния и глас,да не може да я прегърне и притисне към себе си,да впие устни в нея и да я усети до себе си. Дори нещата,който по късно беше намирал за негативни,сега му липсваха,дори малките и оплаквания му се искаше да чуе,да я утеши,да се сме е с нея и да я разсмее,когато се опитваше да плаче. Да го подлудява,когато я види ядосана,защото тогава му се виждаше още по сладка.
Пристигна,като носеше подаръци за Анабел но и една малка чанстичка с бонбоните,който тя обичаше. Не се опитваше да я впечатли,а просто го направи не съзнателно,винаги когато се прибираше и купуваше нещо сладко за хапване,нещо което придоби след,като тя забременя и си остана така. Просто навик,който не можеше да си избие.
Тръгна към стаята на Анабел,като тя веднага протегна ръце към него и той отвърна на секундата,като се зарадва:
-Да тук съм ангелче...
Завъртя се с нея леко и тя се засмя с пълно гърло,като му капна мед на сърцето:
-Смееш ли се,малко зайче...
Целуна я по бузата,ужасно му липсваше всичко.

Смятах, че не е редно да се появявам. Времето което той имаше с Анабел, беше ограничено и си беше негово. Пък и освен това нямаше нищо за което можехме да си говорим... Освен за развода, който той продължаваше да протака. Напоследък и аз не бях много настоятелна, защото се беше появила една перфектна възможност... След раздялата ми си бях направила доста равносметки за живота си и една от тях беше, че трябва да се науча да се справям сама. Част от това беше да си намеря собствено жилище. Такова, в което аз и Анабел щяхме да се чувстваме доволни и щастливи... Такова което да превърнем в свой дом. Оценявах помощта на баща си, в най-трудния ми момент, но той също смяташе, че това с купуването на къща е добра идея. Имаше само един малък проблем и разковничето беше в това, че къщата на която се бях спряла се намираше в малък частен комплекс, с отлично училище и доста възпитани и богати хора, които са си построили нещо като малка общност. Аз бях самотна майка или поне скоро щях да стана такава. Имах доста съмнителна и не добра репутация от буйното си минало и нямах почти никакви шансове, но брокерката ме беше убедила, че ако успея да убедя онази малка общност, че нещата с брака ми всъщност не са толкова зле, бих могла да получа имота. За да убедя всички тези хора в това обаче, имах нужда от Деймън и точно затова днес изчаквах във всекидневната докато свърши времето му с Анабел, за да поговорим.

Времето отлетя бързо дори не го бе усетил,колко бързо се измина. Прегърна за последно Анабел,като я даде на бавачката но преди да тръгне му казаха,че Симон иска да говори с него. Зарадва се,че щеше да я види но и малко го беше страх,надяваше се да не е нещо,което да го лиши от ден с малката.
Но се държеше на положение,влезе бавно в стаята,като е държеше на положение,не издаваше притеснение. Само че отвътре кипеше буря. Щом я зърна очите му се напълниха,как можеше всеки път да е още по красива от предишния. Истинско мъчение да не може да я прегърне поне един път,дори за малко.
-Здравей Симон,казаха че си ме викала.
Стараеше се отчаяно да изглежда в пълна кондиция,гласът му ме беше строг,а по скоро любопитен.

Изправих се веднага щом чух гласът му, но повече беше от притеснение. Никак не ми харесваше идеята да го моля за услуга, още по-малко за такава, в която да се преструва на мой съпруг. Честно казано се надявах да ми откаже, защото докато стоях изправена срещу него, бях напълно убедена, че това е изключително глупава идея. Можех да си намеря къща някъде другаде, където нямаше да се налага да се преструвам или пък да имам нужда от неговата помощ. Освен това нали идеята беше да бъда самостоятелна, а не изглеждаше като да успявам да се справям сама.
- Здравей... - Поздравих го нервно и си поех дълбоко въздух.
- Да, исках да поговорим... Няма да ти отнемам много време... Просто се чудех... - Не, определено нямаше да го моля за това. - Дали вече си подписал документите за развода?

» Имението на Ривендж
» Имението "Милер"
» Имението на Висше стоящите