Имението на Ван дер Удсън

Не можех да си обясня кое е това нещо, което продължаваше да ме притегля толкова силно към него. След всичко което беше направил и след всичко, което ми беше казал, аз все още продължавах да съм влюбена в него и да го желая, а не трябваше да е така. Не трябваше тази вътрешна борба да е толкова силна и ожесточена. Трябваше просто да мога да го забравя, а не успявах. В този момент дори ми се искаше да опитаме отново. Да се постарая да забравя за всичко и да имаме безброй такива дни като този.
- На мен също... - Признах си въпреки нежеланието ми да го правя дори и пред самата себе си. Обаче чувствата ми бяха по-силни от всичко останало. По-силни от разума и гордостта ми.

Разпери длани по извитото и прекрасно гръбче,като искаше просто да я усети,да не я пусне. Всъщност тя по всяко време можеше да се дръпне,хватката му не бе силна,тялото му почти неподвижно,щеше да му е нужно доста време да се изправи,ако тя реши да стане.
Но беше щастлив,че тя не се отдръпна,впи устни жадно в нейните,като се опита да засити някаква жажда,подобна на тази за вода но беше за нейните устни,отчаяна,толкова отчаяна,че не бе истина,колко в същност му липсваше. Не си даваше сметка преди за това.
Не е чудно но тя можеше да усети възбудата,която отдавна се беше надигнала в него и вече ужасно му личеше. Почувства се неудобно но нямаше как друго яче,когато до нея беше прекрасното и тяло,а още повече върху него. Нямаше мъж на тази планета,който да запази хладнокръвие и да не се възбуди от нея:
-Симон...
Каза тихо на един промеждутак от целувки,накрая опиянен опря чело в нейното,като облиза устните си подобно на удавник в постинята:
-Желая те повече от всичко на света.

Цялото ми тяло изгаряше от желание и все пак между това желание и реализирането му, имаше една непреодолима преграда. Не мисля, че бях в състояние да бъда с него. Не сега и не по този начин.
- Трябва да тръгваш... - Прошепнах задъхано и се преобърнах на пода до него. Нямаше да бъде честно за никой от нас, ако сега се случеше нещо, пък и какво щеше да последва ако се случи? Щяхме да се съберем отново? Едва ли можех да бъда с него. Просто бях спряла да му вярвам. Ако нямаше да се събираме, тогава защо изобщо трябваше да разваляме всичко. В момента бяхме на добро място. Можехме дори да стоим в една стая, а това беше голям напредък. Не исках да го съсипвам заради нуждите си.
Надигнах се до седнало положение и погледнах към него. Той все още лежеше на пода и беше покрил лицето си с ръце. Наведох се бавно към него и преместих ръцете му, след това го целунах:
- Не ме разбирай погрешно... - Исках да е наясно защо го правя. - Аз наистина те желая, но смятам, че ще съсипем всичко което постигнахме до тук, ако бъдем заедно...

Ужасяващо много я желаеше но не можеше да я предаде така,не можеше да направи нещо с което и двамата да съжаляват. Е,той нямаше но тя сигурно,щеше да го намрази. Все още усещаше топлината и все още и се искаше да може да я докосне,да я прегърне или направо да я притисне към себе си. Да я люби докато и двамата не се изморят:
-Аз...
Не можеше да говори,всякаква кръв се беше стекла на противоположна страна но не и в главата му и не можеше да мисли трезво. Поклати глава,пое си дъх,като се опита да не гледа към него:
-Права си но когато си около мен,губя разсъдък...
Опита се да се изправи,като се придърпа за дивана,а после си хвана патерицата.
-Ще тръгвам,ще се обадя,когато идвам...
Каза все още малко замаян,като облиза жадно устните си.

Не бях съвсем сигурна кое е преобладаващото чувство в момента. Това, че и той беше послушал разума и не се случи нищо или пък това, че ми се искаше и двамата да не залагахме толкова много на мисленето.
Също се изправих от пода и леко поотупах дрехите си:
- Довиждане Деймън. - Казах аз и преглътнах с огромно усилие. Главата ми все още бе,леко натежала и замаяна, а устата ми беше пресъхнала.
Той излезе от стаята, а аз не тръгнах след него, за да го изпратя. И за двама ни беше по-добре да прекратя това мъчение сега.

Идваше доста по често но винаги се обаждаше,все още беше в гипс и когато Симон не се оказваше заета,му помагаше,защото Ани се оказваше доста бърза и не можеше да я хване. Сядаше на пода и си играеше с нея,като започнаха лека полека да разчупват леда говореха си поне приятелски,често разговора се въртеше около детето и приготовленията,той и помагаше с някой неща,като и намери място от където да поръча прекрасна украса и торта.
Седмица преди рождения ден на Анабел му махнаха гипса и можеше да ходи,е малко понакуцваше но вече можеше да хване малката Ани. Тръгнаха из къщата,като бащата на Симон го нямаше. Бяха стигнали до стаята на Симон. Ани се измори и стоеше в ръцете му,приближиха се двама,като почукаха на леко открехнатата врата:
-Я да видим мама тук ли е?
Огледа се за нея но не я видя:
-Къде ли е мама?
Малката го погледна и повтори последната дума:
-Да май е излязла,да се връщаме ли?
Не бе сигурен дали беше разбран но тя протегна ръка към стаята:
-Да,да се връщаме да видим подаръците,който нося за теб.

Стори ми се, че чух гласът на Анабел и моментално излязох от ваната. Знаех, че е с Деймън, но той все още не беше съвсем в кондиция и можеше да я е изпуснал за миг. Увих една хавлия около тялото си и изскочих от банята. Тогава ги видях пред врата на стаята ми. Отдъхнах си с облекчение, че всичко с нея беше наред, но леко се смутих от вида си или по скоро от погледа му.
- Аз... - Тръгнах да измислям някакво оправдание, но после се сетих, че нямам нужда от такова. Намирах се в стаята си и бях човек, а хората се къпеха нали?
- Мама... - Каза Анабел и започна да протяга ръчичките си към мен. Това беше първата дума която беше научила и постоянно я повтаряше, макар да предполагах, че изобщо не е наясно какво точно означава.
- Мама... - И все пак цялата се разтапях като го казваше. Беше толкова сладко и по нейния бебешки начин, направо спираше дъха ми.
- Да, съкровище... - Тръгнах към тях и отворих напълно врата, позволявайки им да влязат. - Това е мама... - Деймън ми я подаде понеже доста настоятелно се опитваше да дойде при мен.
- А това... - Посочих Деймън. - Това е тати... Кажи тати...

Онемя,направо онемя. Само при вида и загуби отново разсъдък,мокрите и коси нежно падаха по раменете и,халата описваше прекрасните и извити форми и му подцказваха,че е гола. Това тотално изпразни потока на кръв от главата му. Преглътна една огромна глътка,като пое дълбоко дъх. Подаде Анабел но в следващите няколко секунди не можеше да отговори. Поклати глава за да се върне в реалността,а малко след това погледна към очите на Симон. Не си помогна особено,за това погледна към Ани,която упорито казваше мама и я сочеше дори. Сложила малката си длан на бузата на майка си:
-Май,ще и е нужно повече време,за тати... По тру...
Тогава се случи нещо,което го накара да забрави мисълта си. В играта си Анабел,беше хванала яката на халата,като я дръпна,което откри на Деймън гледка,която си мислеше,че бе забравил. Това го побърка,тотално,отдръпна се,като протегна ръце на пред:
-Аз ще взема Анабел,а ти такова.... Ако искаш довърши или се облечи... Да не ти преча...
Неудобно му беше,а от това да му проличи го деляха само малко по слабите дънки.

Той пое Анабел, а аз побързах да се загърна и да задържа краищата на хавлията, за да не се случи отново същото.
- Това е доста добра идея... - Отвърнах нервно и почти ги избутах от стаята. Затворих след тях и се облегнах на врата, като скрих почервенялото си лице в дланите си. Толкова беше смущаващо това което се случи, че дори не можех да го обясня с думи. Набързо влязох в банята и довърших онова което бях започнала, а след това се облякох и отидох при тях. Деймън и Анабел бяха в стаята й и си играеха.
- Съжалявам за това което се случи... - Казах аз и си поех дълбоко въздух.
- Сега по-добре да ви оставя... - Усмихнах се нервно. - Ще бъда в стаята си ако имате нужда от нещо... Облечена! - Подчертах аз и излязох.

-А,не е нужно,ти си беше в стаята,аз трябва да се извиня....
Побърза той,като се опитваше и той да се успокой:
-Ако искаш остани,Анабел повтаря само мама така,че е по добре да останеш.
Малката погледна към нея,като я повика няколко пъти и протегна ръце към нея. Явно нямаше как да избяга от молбата и. До голяма степен,беше благодарен на дето си,че се опитваше да задържи Симон:
-Нямаш особен избор....
Засмя се,като нямаше избор да се присъедени към играта. А,те си играеха с една кутия в която пъхаха разни предмети. Звездичка,кубче,триъгълник и кръг. Лесна но трудна игра за малки деца.
Деймън подаваше предмета,а Ани се опитваше да го пъхне в кутията. Когато не супя се ядоса,беше много сладка,защото се озъби с няколкото си зъба. Подаде го на майка си,за да и помогне:
-Помощ от публиката...

Усмихнах се и поставих предмета на правилното място, за да получим в замяна усмивка и от нея. Игрите обаче бързо й омръзваха. Стаята беше пълна с играчки,които тя удостояваше с внимание за няколко минути и след това захвърляше. Това което най-много обичаше да прави, бе да привлича внимание, винаги измисляйки някоя нова беля, с която да ни сюрпризира.
- Трябва да приема този разговор. - Казах аз когато видях, че ме търсят от сладкарницата. Сигурно ставаше дума за тортата, която бях поръчала. Оставих ги да си играят и излязох от стаята, за да проведа разговора, който се оказа малко по-дълъг. После забелязах колко часа е станало и слязох до кухнята, за да приготвя късен обяд за Анабел. Направих и няколко сандвича, в случай, че Деймън също беше гладен и ги повиках в кухнята. Опитвах се да науча Анабел, че това е мястото на което се храним, макар понякога все още да й носех храна в нейната стая.
- Ето така... - Поставих я в столчето й за хранене и погледнах към Деймън.
- Искаш ли да опиташ? - Подадох му купичката с лъжичката. Не я беше хранил до сега.

-Супер,ще ядеш ли от татко?
Приближи се взе купичката,като я погледна,тя го погледна,както си го върнаха няколко пъти. Той и поде лъжичката,като тя с готовност отвори уста. Поне не можеше да и се отрече,че не е злояда и си хапваше:
-Е,как е справям ли се...
Попита,като погледна за секунда към Симон,след това подаде към Ани,още една лъжица:
-Право на татко ти...
Още един весел смях,само че на последната се заинати,като затвори устата си:
-Хайде мила,само още една тя е последната.
Но малката не искаше:
-За мама една става ли?
Малката беше умно дете и разбра,че е за мама,ако беше за татко нямаше да мине но за мама мина веднага:
-Браво...
Тя плесна с ръце,като протегна ръце да я вземат:
-Е,май следва баня и сън,може ли да помогна и след това да си ходя?

Кимнах в знак на съгласие и взех Анабел на ръце. Първо й измих личицето, защото двамата с баща си доста се бяха поувлякли и беше охлепана до ушите, но беше нещо поправимо. След като й измих лицето, се качихме в стаята й. Приготвих й дрешки, а след това и ваната, докато Деймън се опитваше да й отвлича вниманието, защото нямаше търпение да влезе във ваната и всячески се опитваше да го покаже,като сваляше чорапките си и ако можеше нямаше да се ограничи само с тях.
Когато всичко беше готово се върнах при тях и я съблякох, а Деймън беше неотлъчно до нас и за него нямаше кой знае какво за вършене, по скоро наблюдаваше и подаваше разни неща. Не, че не можех да ги взема и сама, но така сякаш му създавах илюзията, че не е излишен в процедурата с къпането.

Щом банята приключи я чакаше с халата,прегърна я,като я обгърна с халатчето.
-Имаме си вече къпана принцеса...
Засмя се и я остави на масата за повиване,като остави Симон да свърши всичко по приготвянето. Той не че бе забравил но беше отвикнал за толкова време и щеше да е по бавен. Облече и много симпатична пижама на мечета,като го накара да се засмее,позна си пижамата,която и бе купил. Изглеждаше много по симпатично и сладко върху нея:
-Много и отива...
Явно и малката я хареса,защото я пипаше и показваше мечетата:
-Време е за сън...
Целуна я по челото,а щом малката усети леглото и възглавницата се предаде,явно цял ден игри я бяха изморили и тя заспа почти моментално.

Обикновено цялото това нещо с приспиването ставаше доста по-трудно, но днес дори не бях положила усилия. Анабел заспа почти веднага и сама, а двамата с Деймън излязохме възможно най-безшумно от стаята й. Никой от нас не искаше да я събуди.
- Как ти се отрази да тичаш цял ден след нея? - Попитах когато бяхме вече в коридора. Аз бях ужасно изморена, но може би се дължеше на това, че го правех почти всеки ден и понякога дори присъствието на бавачката не помагаше, защото така или иначе не можех да я оставя просто така. Имах нужда да е около мен.
- Сигурно си ужасно изморен.

-Да си призная,макар да искам да излъжа,че наистина съм уморен. Тя е изтински шемет и те оставя без сили...
Е,добре... Малко преовеличи,имаше сила само за едно нещо,и то определено беше нещо,което въобще не трябваше да преминава през умът и,а най странното е че все още образа на красивата гледка,която му се откри още не можеше да избледнее,беше много ясна,изключително и невероятно ясна:
-Аз ще тръгвам,ще те оставя да си почи....
Прозя се,нарочно... Умееше да симолира прозявки,нещо което се научи доста бързо,когато беше в колежа,за да се прибере по рано да учи. Да той учеше,колкото и странно да звучеше:
-Да и аз евентуално...

Засмях се тихичко и несъзнателно го погалих по рамото.
- Изглеждаш наистина уморен... - Заслушах се за миг, но от стаята на Анабел не се чуваше нищо.
- Имаш нужда от почивка. - Нещо което беше очевидно.
- Нека те изпратя. - Предложих му аз и пристъпих напред, за да го съпроводя до изхода.

Пристъпи но нещо стана дали стъпи на криво или просто нещо се подхлъзна,или всичко беше от умората. Прихвана я бързо,като я притисна към себе си:
-Внимавай красавице...
Но не я пусна,толкова близо до него,да я усети отново,да погледна в прелесните и очи. Притисна я към себе си,като си позволи смело да си открадне една целувка от нея,една страстна и невероятна целувка. Не побърза да я пусне,защото не искаше но тя се отдръпна. Не се чувстваше виновен,не бе направил нищо грешно,просто не спираше да я желае:
-Да ще се видим на рождения ден но ако си съгласна,ако нямаш планове да се разходим някъде. Аз имам нужда от разходки,а не ми се ходи сам.
Да това си бе покана за среща но леко загърната.

Поех си дълбоко въздух и издишах след това.
- Мислех, че си уморен? - Не беше добра идея да се разхождам с него. Дори не беше добра идея да прекарвам толкова много време с него, защото ме караше да се влюбвам отново и отново, а аз не бях готова за това. Не можех просто така да се подам на чара му и да забравя какво ми беше причинил. Беше ми изневерил и очакваше дете от любовницата си. Нямаше как да се влюбя отново в тези негови очи. Обаче бях! Докато го гледах осъзнавах, че никога не съм спирала да го обичам, дори и за миг.

-Уморен съм,вярно е но винаги имам сили в резерва...
Това е тънък намек. Как можеше да няма сили за Симон,за жената,която обичаше до болка,жената която е постоянно в умът и,просто можеше ли да си го прости,ако не запази и нещо за нея:
-Предложението ми остава за утре,ако искаш...
Надяваше се да приеме,така щеше да има шанс да поправи грешките си,да и покаже,че може да се поправи,че може да бъде същия романтичен човек,както и преди. Тя заслужаваше да я поглези,да направи един прекрасен ден за нея. Нямаше да изкупи вината му но поне,щеше да направи нещо хубаво за нея:
-Ще си изкараме супер,повярвай ми ще бъде един прекрасен ден,в който да си починем и двамата. Може да отидем на пикник.

На лицето му се появи една обезоражаващо чаровна усмивка, която предизвика такава и у мен:
- Забранено ти е да правиш така... - Той ме погледна невинно и въпросително.
- Ето така... - Забих показалеца си в гърдите му, а той отново ме придърпа към себе си. Игривата ми усмивка бавно започна да се изпарява и на нейно място се появи една сериозност.
- Какво всъщност целиш Деймън? - Не можех да разбера дали опитите му да флиртува с мен са някакъв опит да се съберем отново или просто с това се надяваше да се осигури повече време с Анабел. Просто не разбирах какво иска, а той никога не говореше за плановете или желанията си и ме караше да се чувствам още по-объркана.

-Искам да те направя щастлива,поне малко. Знам направих много грешки,глупави,който те нараниха но искам да излича всеки лош спомен,да го заместя с хубав. Не исках да ти го казвам,като някаква реч просто исках да ти го покажа Симон.
Наведе се нежно докосна устните си до нейните,исканията му бяха прости искаше всичко да е на мястото си и не съвсем,искаше нещата да са много по добре от преди,да и покаже,колко в същност я обича,цени,а и дори боготвори. Искаше я отново в живота си.
-Не смея да те моля,не заслужавам втори шанс но копнея за него.
Все пак отпусна хватката си,като и даде шанс ако иска да се дръпне,не искаше да прави нищо,което да е против волята и,не искаше да я насилва за каквото и да е било.
-Ако ми откажеш,ще те разбера...
Надяваше се да му даде шанс,дори малка надежда,щеше да е малко пламъче в далечината на тъмна пещера,че може нещата да се променят.

Очите ми се напълниха със сълзи. Той не можеше да си представи, колко много означаваха тези думи за мен. И не само това, може би за първи път думите му бяха достигнали до мен и аз ги почувствах с цялото си същество.
Пристъпих крачка към него и увих ръце около врата му, после се притиснах силно към гърдите му и се разплаках. В прегръдката му си позволих да бъда слаба и ранима за пръв път от много време насам и чувствах, защитата и сигурността, от които имах нужда точно в този миг. Не знаех дали това не е измамно чувство, но просто имах нужда от него...

Прегръдката и значеше много повече от хиляди думи,сълзите в очите и му дадоха надеждата,че не поправи всичко. Целуваше я нежно по бузите,като обгърна нежно с ръце лицето и за да погледна в очите и:
-Обичам те красавице,толкова много те обичам...
Отново я целуна но не е от онази перверзни целувки или пък някаква изпросена,а изпълнена с любов и обич,което пазеше само за нея. Останаха няколко минути прегърнати,като думите бяха излишни но той имаше пан,план който трябваше да тръгне в своя ход. Готвеше изненада още от много отдавна,можеше никога да не се сбъдне но сега можеше да и покаже онова,което планираше:
-Утре след обяд,ще излезем,ще дойдеш с мен на пикник. Ще те заведа на едно място което ще ти хареса,дори ще се влюбиш в него,подозирам че ще стане нашето любимо място.
Говореше за обикноивени неща но имаше в предвид друго,което щеше да разбере утре:
-Обещай ми че ще дойдеш с мен!

Кимнах леко в знак на съгласие, понеже не бях в състояние да говоря. Чувствата които бушуваха в мен бяха така силни и противоречиви и въпреки това едно от тях излизаше на преден план и това бе любовта ми към него, която ме окриляваше и ме караше да вярвам, че може би не всичко е загубено и времето наистина ще излекува всички рани в сърцето ми.
- Обещавам... - Казах през сълзи накрая, но бях толкова развълнувана, че дори не успявах да си обясня защо реагирам толкова емоционално. Целия този ден обаче беше толкова красив и сякаш всичко бе завършено. Нямаше я онази празнота, която изпитвах постоянно. Сякаш с него наоколо всичко придобиваше смисъл и можех да бъда истински щастлива.

» Имението на Ривендж
» Имението "Милер"
» Имението на Висше стоящите