Апартаментът

Започнах да се успокоявам, но това сигурно се дължеше и на умората, не просто физическа, но и емоционална. Тези резки промени, те просто ме караха да изнемогвам, защото бяха трудни за разграничаване и преглъщане. Чувствах се ужасно изгубена и за пореден път не знаех какво да правя с живота си. Чувствах, че всичко се изплъзва измежду пръстите ми и... Уморена от мисли, просто се предадох в сладките прегръдки на съня...

Бях повикала една от бавачките на Анабел тук, защото Деймън беше настоял, а и колкото и да не ми се искаше да го призная, аз се чувствах много по-добре в този апартамент. Все още липсваха много неща, най-вече в хладилника, но това беше поправимо. Щяхме да напазаруваме след терапията, а ако всичко минеше наред, утре щяхме да пренесем някой мои и на Анабел неща.
- Да. - Отвърнах аз и се усмихнах. - Готова съм... - Преди да тръгнем обаче нацелувах Анабел за довиждане и я оставихме в компанията на Сиси.
- Не си й платил, за да взема твоята страна нали? - Попитах шеговито когато се качихме в асансьора и някак инстинктивно преплетох пръстите си с неговите.

Не обелихме и думичка през целия път, освен когато решавахме какво да вземем за вечеря, не че някой от нас щеше да е в настроение за храна, но все пак напазарувахме някой основни неща и готова храна за вечеря. После се прибрахме директно в апартамента, където всичко изглеждаше нормално. Анабел спеше, момчетата които се занимаваха с ремонта, вече приключваха и дори казаха, че най-вероятно утре ще свършат изцяло, дори и да се наложи да останат малко по-до късно. Докато Деймън ги изпращаше аз се отправих към спалнята, където побързах да си събуя високите обувки и стегнатата рокля. Бях отвикнала да ходя на висок ток и да нося рокли, особено такива, които едва ми позволяваха да дишам.

Ципа на роклята ми бе разкопчан до половината, но вместо да го сваля до край, аз се настаних до него на леглото и поставих ръка върху крака му.
- Нямаше да те обичам толкова много ако беше така Деймън... - Не гледах към него, но не защото не можех да изрека тези думи в очите му, а просто защото така както се беше излегнал виждаше гърба ми, а с тази рокля ми беше трудно да заема по-различна поза.
- Нямаш да бъда тук, ако не мислех, че може да поправим всичко... Просто още не съм осъзнала как...

Завъртях се лекичко, за да мога да го видя, понеже ако щя да казвам нещо хубаво, исках да го гледам в очите.
- Добре... - Отвърнах замислено и погледа ми започна да блуждае из стаята, за да успея по някакъв начин да отсея всички онези важни неща, които харесвам в него.
- Обичам почти всичко в теб... - Дори и онези неща, които ме дразнеха адски много, се бях научила да ги обичам.
- Като започнем от това как изглеждаш и стигнем до всички онези качества, които притежаваш. Ти си грижовен, непредсказуем... Прекрасен баща и... Въпреки, че понякога ме дразниш адски много с поведението си, оценявам факта, че се бориш за него, а напоследък ми липсва точно това... Сякаш това, че си с мен те ограничава и прави различен... Знаеш ли понякога се връщам назад и си спомням онази вечеря на която баща ми ни беше принудил да отидем... Мисля, че започнах да те харесвам още тогава... Беше толкова уверен и решителен... Това ми харесваше ужасно много... Твоята амбиция и ум, които притежаваш... Обожавам всички малки жестове които правиш за мен... Това, че си купил къща за нас тримата и... Обичам дори твоята упоритост граничеща с инат, понеже тя те прави толкова успял не само в работата, но и в живота. - Направих кратка пауза.
- Обичам всичко в теб Деймън... Обичам те от първия миг и... Ти си мъжа с когото искам да прекарам живота си... С който да имам още куп деца... Просто бях толкова сигурна в това, че ти се чувстваш по-същия начин спрямо мен и когато чу онези неща... Само мога да предполагам колко тежко ти е било и колко наранен си се почувствал, но ми се искаше нещата да се бяха развили по-различен начин... Имам толкова голяма нужда от това да вярвам на някой... Да се чувствам защитена, а след всичко това не знам дали мога да ти се доверя така както преди...

- Знам... - Отвърнах тихичко и се наведох към него, после го целунах по бузата и го погалих.
- И се надявам да успеем... - Усмихнах се лекичко и се изправих.
- Ще си взема душ, после може да вечеряме. - предложих аз.

Докато стоях във ваната си мислех, че преувеличавам ужасно много. Да, той в действителност ми беше изневерил, но зад тази изневяра стоеше предателство от моя страна или поне той го беше приел по този начин. Беше се държал грубо с мен поради същата тази причина и сега когато бе осъзнал, че нямам никакви чувства към Мат, той се опитваше да оправи нещата, докато аз продължавах да съм несигурна и студена, а не биваше, защото по-добре от всеки друг знаех какво е да допуснеш грешка и след това да се разкайваш и да няма човек, който да ти прости. С Деймън трябваше да започнем от начало... И този път да не допускаме подобни грешки. Щях да се науча да живея отново и този път живота ми нямаше да зависи единствено и само от него и Анабел. Трябваше да си намеря работа, истинска работа. Не исках да се превръщам в отчаяна съпруга и домакиня, която не се грижи за себе си и не изненадва съпруга си... Иначе отново щеше да се появи някоя асистентка, в която може да се влюби. Нямаше да е никак нетипично за него, ако нещо такова се случи. Аз също бях заместител... Утешителна награда след раздялата му с онова момиче...
Излязох от банята и се облякох, после отидох да проверя Анабел. Тя спеше спокойно, затова с бавачката й отидохме да хапнем в кухнята и да ми разкаже как е минало докато ни е нямало. Накрая тя отиде да си легне, за сега щеше да спи в стаята на Анабел, докато другата се завърши. Аз пък занесох вечеря на Деймън понеже знаех, че скоро няма да свърши с работата си.
- Трябва да хапнеш... - Казах аз и го целунах нежно по бузата. - Анабел спи, аз също отивам да поспя и не стой до прекалено късно. - Казах му аз и пак го целунах, после го оставих да работи, а аз се върнах в спалнята и почти веднага заспах.

Не усетих изобщо кога Деймън си е легнал, но сутринта когато се събудих, той спеше сладко сладко до мен, което ме накара да се усмихна. Беше много сладък докато спи, имаше това спокойно и дори детско излъчване, което просто разтапяше сърцето ми...
Оставих го да си почине, защото нямах представа колко време е прекарал заровен в документи и проблеми в работата. Внимателно се изнизах от леглото и директно отидох към банята, където се освежих. След това облякох така удобните клин и пуловер и отидох в кухнята, за да приготвя нещо за закуска, преди работниците да са пристигнали и да са събудили всички останали. Направих вкусен омлет, ароматно кафе и фреш, имаше и някой други приятни неща за закуска и разбира се в по-големи количества, защото Анабел и аз доста си похапвахме напоследък, пък и Сиси сигурно също щеше да закуси със нас.
Когато всичко беше готово, отидох да видя какво става при Анабел. Тя току що се беше събудила и Сиси я обличаше. През това време отидох да събудя Деймън, за да закуси и той с нас. Бяхме в кухнята и Анабел, вече бе преполовила закуската си, когато се появи и Деймън.
- Кажи добро утро на тати... - Подканих Анабел, но тя беше още толкова малка, че нямаше шанс.
- Тати... Тати... - Това бе всичко което можеше да каже за сега, в допълнение на пляскане с ръчички.

На фона на Деймън, изглеждах ужасно глупаво в тези дрехи, но той отиваше на работа, а аз щях да остана тук с Анабел, макар, че имах малко по-различни планове за деня. Мислех си, че мога да намина през вкъщи, за да посъбера някой неща за мен и Анабел, после щях да се върна и да наблюдавам работния процес, а малката щях да оставя вкъщи. Исках да купя и коледно дърво и украса и после с Деймън да украсим, примерно утре, но когато разбрах, че и той има някакви планове, бързо забравих за моите и попитах:
- Да ме вземеш? - Не беше се изразил много ясно.
- Ще ходим ли някъде? - Продължих с уточняващите въпроси. Надявах се да не съм забравила и да трябва да бъдем някъде днес.

Струваше ми се, че има толкова много неща, които трябва да свършим, а сякаш нямаше време за нищо.
- Ами... - Тъкмо щях да му изброявам колко неща трябва да се свършат, когато осъзнах, че пазаруването също беше едно от тях, затова реших, че може да започнем с това.
- Тогава е по-добре да отидем с по-голяма кола... - Казах шеговито.
- Все още нямаме толкова много неща, че... може да използваме момента да си ги набавим... - Отпих малка глътка от кафето и оставих чашата настрани, за да не я докопа Анабел, а после и подадох нова хапка, защото си беше изяла старата.
- Днес мисля да се приберем вкъщи... Нямаме много неща тук, а Анабел е доста привързана към вещите си... Мога да започна да събирам някой от нещата и утре да ги донесем...

- Не, няма нужда наистина. - Отвърнах аз. - Ще се справя и сама... - Щях да взема само някой дрехи и играчки, нищо повече. Можех да помоля шофьора на баща ми за помощ, но мислех, че мога да се справя и сама.
- Просто ще взема някой дрехи и играчки, това е... - И аз и Анабел нямахме почти никакви дрехи тук и някой други необходими неща, но нямаше нужда да викаме фирма, за да пренася багажа ни.
- Не се тревожи. - Усмихнах се лекичко и избърсах устичката на Анабел, защото пак се беше нахлепала цялата.
- Всъщност може да тръгнем още сега... Сиси ще дойде с нас и ще остане с Анабел докато ние сме на пазар. Какво мислиш?

- Може да я заведем през някои от следващите дни, когато ще имаме повече време. - Щеше да е ужасно неудобно да пазаруваме заедно с нея. По-добре щеше да е ако си отделим няколко часа само за разходка и забавления.
Деймън дори не опита закуската си, за сметка на това пък аз и Анабел си похапнахме доволно. След това го изпратихме на работа и аз разтребих кухнята. После дойдоха и момчетата, които днес трябваше да завършат стаята на бавачката. Оставихме ги да работят, а ние с Анабел и Сиси тръгнахме към имението на баща ми. Някак си беше много по-лесно там, сигурно защото вече бяхме свикнали в тази къща.
През целия ден събирах всички най-необходими неща на Анабел и свои. Нейния багаж обаче нямаше да успее да се вземе на веднъж, но това не беше голям проблем.