Апартаментът

Събудих се, без да имам никаква представа колко е часа. Навън обаче беше светло. Деймън го нямаше, но имаше бележка на празната му възглавница. Веднага я вдигнах и прочетох: Трябва да свърша някой дребни неща, ти спеше и не исках да те будя. Ще се прибера най-късно на обяд. Целувки. Обичам те!
Несъзнателно се усмихнах и оставих бележката на нощното шкафче, после погледнах часовника. Беше ужасно рано. Едва седем часа, което значеше, че съм проспала целия следобед и цялата вечер. Значи затова се чувствах толкова схваната. Станах от леглото, но се чувствах далеч по-бодра и отпочинала от вчера. Сигурно наистина просто имах нужда от сън. Отидох в стаята на Анабел и видях, че тя още спи, а Сиси е при нея. Казах й, че ще си взема душ и идвам. Така и направих. Взех си един отпускащ душ, после си подсуших косата и тялото, облякох се и отидох при Анабел и Сиси. Тя още спеше. Обикновено не ставаше преди девет. Пак ги оставих сами и се върнах в спалнята. Оправих леглото и хвърлих някой дрехи за пране, после отидох в кухнята направих си кафе и реших да направя закуска на Анабел, защото сигурно щеше да е гладна като се събуди. Освен това извадих от фризера едни кроасанчета които бях взела онзи ден и ги мушнах във фурната. Сиси сигурно и тя щеше да е гладна, пък и аз умирах от глад.

- Щеше да бъде ужасно ако продължава да съм още в леглото. - Отвърнах и аз с известна доза недоволство, защото не ме беше събудил.
- Защо не ме събуди. - Днес бях доста по-корава и една целувка нямаше да ме събори. Нито усмивката му. О, кого заблуждавах? Та аз направо се топях като снежинка в ръцете му.
- Трябваше да ме събудиш... - С доста по-мек тон казах аз и го целунах нежно.
- И да, много по-добре се чувствам, само дето съм цялата схваната от толкова много сън. - Целунах го още веднъж.
- Къде беше? - Всъщност не бях сигурна, че искам да знам, защото предполагах къде е бил, но все пак трябваше да знам иначе щях да се побъркам от неведението.

Поклатих леко глава и се засмях:
- Все още не... - Все още защото очевидно на Анабел и харесваше да драска с пастели навсякъде, а след вчера и на бял лист, затова предполагах, че ще има още рисунки... скоро.
- Но с темповете, с които дъщеря ви рисува г-н Кларк, се опасявам, че скоро ще се наложи да се преместите в по-голям кабинет, тъй като няма да имате място за всичките й произведения.
Навлязохме във всекидневната и те седнаха на дивана.
- Има обяд... Гладен ли си? - Сигурно не беше хапнал нищо и умираше от глад. Анабел след малко също трябваше да яде, но нейният обяд все още се приготвяше. Така де десерта. Някакъв пудинг, който и тя като всички деца обожаваше, но за моя вкус бе прекалено недостатъчен.

- Струва ви се, че бездействам ли г-н Кларк. - Пошегувах се аз, но пред него се правех на сърдита.
- До колкото си спомням точно вие ми предписахте повече почивка. - Наистина исках да започна да рисувам отново, но нямах представа кога ще стане това. Трябваше ми вдъхновение, а честно казано напоследък такова липсваше. Отнемаше прекалено много време и съсредоточение, а аз не разполагах с нито едно от двете.
- Трябва да ядеш... - Казах заповеднически и го избутах на един стол, после отидох и взех Анабел и я пъкнах в нейното столче за храна, което се намираше точно до неговия. Разбира се първо обслужих нея и поставих купичка със крем супа и кротони, които бях пасирала, защото още не можеше да схруска толкова твърди неща. След това сервирах и обяда на Деймън. Имаше задушени зеленчуци в млечен сос и сочна пилешка пържола.
- Нещо за пиене? - Попитах аз и погледнах строго към Анабел, която веднага пусна лъжичката, след като бе изхвърлила половината си храна на масичката пред нея.

Гледах ги с огромно обожание и интерес. Бяха много сладки и очевидно се разбираха добре.
- Мисля, че трябва да присъстваш на всяко ядене. Толкова лесно печелиш тези битки... - Засмях се и си помислих, че чарът му действа дори и на нея. Малко му завидях за това, че с такава лекота успява да я накара да си изяде яденето.
След малко чинията на Деймън остана празна, явно му беше харесало.
- Дай да ти сложа още... - Взех му чинията и я напълних отново, след това с Анабел пак започнахме да се лъжем с храната и след като изяде остатъка от супичката, се нахвърли и на чинията на баща си, който отново си подели обяда с нея.
- Сега десертът... - Пудингът леко беше дръпнал и им дадох и на двамата по една купичка.
- След като яде това което и ти... - Свих леко рамене, когато Деймън погледна подозрително към десерта.

- Може да поиграете още малко, но после трябва да спиш... - Отвърнах аз, а те се засмяха и двамата. Деймън я замъкна към всекидневната и започнаха да си говорят. По скоро той си водеше диалог, а Анабел му се радваше. Аз пък се заех да разчистя кухнята след урагана Анабел. Навсякъде имаше супа и броколи...
Избърсах пода и измих чиниите и чак тогава се присъединих към купона. В момента Анабел готвеше. Имаше си почти реалистична кухня, която май беше доста по оборудвана от истинската.
- Какво готвиш? - Попитах аз, а тя бързо отвори фурната и ми показа тавичка пълна с пластмасови бисквитки. И двамата с Деймън ахнахме и се засмяхме, а тя започна да ни подава, за да си опитаме.
- Готови ли са вече? ... Добре, нека опитаме... - И двамата се направихме, че отхапваме и с удовлетворение започнахме да й пляскаме, за дето се е справила толкова добре. Тя от своя страна ни възнаграждаваше с заразяващия си смях.

Засмях се тихичко и го погледнах изучаващо. Какво филмче можеше да гледаме? А какво искаше да гледаме?
- Какво филмче предлагаш да гледаме? - Попитах аз със същия многозначителен тон, увивайки и ръце и крака около него.

Очаквах някакъв подобен отговор, но не очаквах да го направим наистина. Обаче Деймън звучеше доста сериозен, а на мен странно, но ми се стори, че няма нищо лошо в това.
- Да... - Отвърнах тихичко и малко колебливо. Не бях гледала подобни филмчета никога, но с Деймън бях правила много неща, които преди това не, така че...
Притесняваше ме единствено ранния час и това, че Анабел можеше да се събуди всеки момент. Е, Сиси беше при нея, но все пак.
- Гледал ли си преди? - Попитах аз, очаквайки да разбера за неговия опит в това отношение. Ама що за въпрос, нямаше начин да не е. Всеки мъж беше гледал.

Премислих отново и се зачудих наистина дали е добра идея. Като цяло беше много странно да правим разни неща докато дъщеря ни е в съседната стая и още повече, когато навън беше толкова светло. Може би преди година на никой от нас нямаше да се вижда странно, но сега.
- Искаш ли просто да си полежим? - Предложих аз, в опит да извадя и двама ни от сконфузната ситуация. Той прие сякаш с облекчение предложението ми и легна на леглото до мен. Аз се прехвърлих в прегръдката му и казах:
- Май и двамата остаряваме... - Засмяхме се тихичко, но донякъде беше точно така. Бяхме станали доста по-разумни и по-малко първични от преди, но и в това си имаше своя чар. Което не изключваше, че имаме нужда от своите моменти. Зачудих се как бих могла да внеса малко разнообразие и изведнъж ми просветна. Щяхме да почакаме обаче.
- Свободен ли си утре вечер? - Попитах аз. Неговата изненада беше чак в други ден, освен ако не беше планувал нещо за утре вечер.

Поклатих леко глава и се усмихнах многозначително:
- Да... Хрумна ми нещо... - Всъщност вече бях начертала целият план, само не знам как точно щях да го изпълня. После се сетих и за това.
- И си мислех точно това, че може да поизлезем малко... Да сменим домашната обстановка за няколко часа... - Всъщност можеше да е нещо много повече от това, но за сега щях да го оставя да тъне в блажено неведение.
- Какво мислиш? Искаш ли да поизлезем?

Усмихнах се при спомена за круиза. Това всъщност беше един от най-хубавите ни спомени. Тогава бяхме съвсем спокойни и непритеснявани от никой.
- Ами... - Замислих се малко. - Всъщност нямам още съвсем ясна представа... Мислех си, че мога да открия някое спокойно местенце, на което да вечеряме... - Не исках да издавам повече, защото тогава нямаше да се изненада изобщо, а аз наистина исках да го изненадам по приятен начин и да му върна жеста от по миналата вечер, когато той беше организира всичко онова за мен.
- Ще помоля Сиси да остане при Анабел докато ни няма... Ще бъде забавно, обещавам... - Идеята за вечерта ни извън вкъщи ме завладяваше все повече. Трябваше да си запазя час в студиото за красота... Пълна програма... Трябваше да отида и на пазар, за нещо което да облека и разни аксесоари и най-вече да избера място. Ох, толкова много неща, а нямах никакво време.
- Защо не си починеш, а аз през това време ще се обадя тук там... Става ли? - Дори не го дочаках да ми отговори и бързо се изплъзнах от ръцете му. Скочих от леглото и грабнах телефона си. Затворих се в кабинета на Деймън и започнах да звъня. Първо в салона за красота, където си запазих час за козметик, маникюр, педикюр, фризьор и грим. После започнах да разглеждам актуалните ресторанти в града... Не знам дали обаче ресторант щеше да ни свърши работа, затова заоглеждах хотелите...

Бързо затворих всички прозорци, когато той започна да се приближава и когато беше до мен, вече нямаше нищо уличаващо на монитора. Усмихнах му се широко и поклатих глава:
- Може да се каже... - Казах самодоволно и се отпуснах назад в креслото. Ама много удобен беше този сол. Определено и аз исках такъв, когато си имам собствен кабинет.
- Искам такъв стол... - Казах аз. - В новата къща... Всъщност искам и кабинет. - Май беше по-добре да замълча, защото май прекалявах с исканията.

- Всъщност г-н Кларк, вие ми осигурихте един много дълъг и релаксиращ ден в салона за красота... За което съм ви ужасно благодарна. - Можеше да се каже, че утрешния ден е повече подарък за мен от колкото за него, което си беше чиста проба егоизъм, но тъй като той нямаше нищо против да ме прави щастлива, аз мислех да се възползвам от тази възможност.
- Което ми напомня да ти кажа, че няма да ме има целия следобед... - Погледнах го невинно, за да видя как ще реагира, но той се усмихна и не каза нищо.
- Ще ти изпратя адреса на мястото където ще вечеряме... Ще те чакам там... Ще говоря и със Сиси, така че ако имаш друга работа през деня, да успееш да си я свършиш... Анабел ще бъде с нея. Какво мислиш?