Замъкът на Краля

Това беше истински шок за мен и може би до голяма степен се чувствах обиден. Нима наистина си мислеше, че бих могъл да й направя нещо против волята й, че да се страхува от мен?
- Няма от какво да се боите милейди. - Отвърнах малко хладно, защото се бях опитал толкова силно да й угодя за всичко. Да я накарам да се чувства добре, а тя се страхуваше от мен и то защото някаква си стара кукумявка и е казала, че съм женкар.
- Ще се постарая да не всявам повече страх у вас, както и да не хвърлям сянка върху честта ви. - Завърших малко по-смирено и не позволих разочарованието да си проличи в гласът ми. Щом тя смяташе, че я застрашавам тогава щях да се отдръпна с достойнство.

-Ще се опитам да Ви имам повече доверие сир,Вие направихте много неща за мен,а не бяхте длъжен. Но съм момиче,което до сега е се е докосвало до този свят на лукс,интриги и всичко подобно. Всичко е еднакво хубаво и еднакво плашещо в същия момент.
Сложи ръка отново малко под гърдите си,като си пое малко по дълбоко дъх. Не и беше лесно да каже това,не и беше лесно да го признае. Обърна се към него,като го погледна с прекрасните си сини очи,като му се усмихна нежно.
Не можеше да забележи,че както нея я гледаха мъжете,така и жените гледаха Екзейвиър,с някакво желание и надежда да се докоснат до него.
-Мадам Денерис,играете ли карти?
Попита краля,като тя се обърна бавно защото не очакваше това,а жените не биваше да играят:
-Не ваше величество,не мога една дам...
Но той я прекъсна:
-Значи,ще бъдете компания на сър Тюдор,той ще Ви научи,как да играете и на следващата игра,ще се включите,ако желаете.

Трябваше да кажа на Луи да кара по-спокойно, очевидно Денерис беше притеснена и това цялото насилване на нещата не спомагаше изобщо.
- Не съм особено добър учител Ваше Величество, може би самия Вие трябва да се погрижите милейди да разучи правилата, все пак сте човекът прибрал най-много пари от подобни игри, което означава, че има тънкости на които биха й били полезни. - Това беше един деликатен начин, по който можех да й спестя нова доза нездравословно напрежение, което предизвиквах у нея. Беше достатъчно уплашена и потисната от семейството си, за да се страхува и извън дома си.
- Всички знаем, че ме оставяте да печеля Екзейвиър. - Отвърна развеселено той. Луи умееше да иронизира всичко и най-вече себе си. Смятах това му качество за безценно, искаше ми се и самия аз да го притежавам.
- Не бъдете толкова скромен Ваше величество. Късметът обича смелите, а вие сте най-смелия играч срещу когото съм се изправял. - Не беше ласкателство и всички на тази маса го знаеха. Аз не казвах нищо когато нямаше какво.

Тогава обаче се появи някой зад Дани,като и каза нещо на ухото,а това което каза я накара да скокне веднага изплашено от масата:
-Папа!
Сестрите и също станаха:
-Простете Ваше Величество,простете и Вие сир Тюдор но се случи най-лошото.
Прехапа устни,като сложи ръка на гърдите си,защото не и достигаше въздух усещаше и как тялото и всеки момент,щеше да се срине:
-Папа... той...
Не можеше да каже нищо не бе възпитано но всеки би я разбрал. Прихвана роклята си,като побягна към вратата. Сестрите и я последваха,те също знаеха.

Бяхме в някаква от закътаните стаи на двореца, които едва ли се посещаваха много често. Бяхме само аз и Луи и цареше една гробна тишина. Нямаше да има съд и присъда, той и майка ми се бяха погрижили да потулят всичко, докато аз бях заключен тук. Бях гневен, наистина гневен и дори не ми даваха информация какво се случва с Денерис.
- Ти си истински глупак! - Процеди през зъби той и скочи на крака. - Какво си мислеше, че правиш? А? Говори! - Тонът за секунди превиши нормалните децибели и в края вече крещеше, което ме изнерви още повече и скочих от стола си, готов да го убия наистина. За какъв се имаше? Да не би случайно да беше Бог, че да решава кой заслужава наказание и кой не.
- При цялото ми уважение Ваше Величество, но...
- Мълчи! Нищо не искам да чувам! Нищо! Разбра ли?! - Никога преди не го бях виждал толкова ядосан и не знаех какво чак толкова го разгневяваше. Много хора убиваха по недостоен начин и на никой от тях не четеше морал.
- Ще трябва да напуснеш Англия... - Изведнъж сниши тона и най-накрая ме погледна. - За известно време... Докато всичко отшуми, после ще се върнеш.
- Не...
- Не съм ти давал правото да говориш! - Пак кресна той. - Аз съм твой Крал и ти ще правиш това което аз ти заповядам да правиш! - Пое си дълбоко въздух, а аз го гледах на кръв.
- Тя добре ли е? - Едвам сдържах гнева си, той ме изгледа леко изумено.
- Майка ти ли? Да, добре е... Уверих я, че всичко ще бъде наред с теб...
- Говоря за Денерис и ти много добре знаеш това...
- Не знам и не ме интересуват курвите ти. - Ядоса се той. - Постави живота си на опасност. Изложи живота си на опасност, разбираш ли? Моя син! Моят син опетни името си! - Е това беше нещо което ме шокира до такава степен, че застинах на мястото си.
И двамата мълчахме и се взирахме един в друг. В очите ми се четеше истинска омраза. Никога преди не бях мразил така,както него. Само с тези негови думи осъзнах, че всичко е истина и целия ми живот е бил една лъжа, а този човек ми го беше отнел...
- Корабът ти е готов да отплава и те чакат... Курвата ти също е на него, прави какво пожелаеш с нея и... - Приближи се малко към мен. - Моля те... Умолявам те да се качиш на този кораб и когато тук стане безопасно да се върнеш...
Никой не каза нищо повече. Той излезе и остави врата отворена, а аз излязох от нея, придружаван от цяла дузина стражи, които иначе бих повалил, но точно сега не бях в състояние да се справя и с мравка...

-Предполагам но не съм видяла много балове и приеми,за да дам точното си мнение.
За нея всичко изглеждаше ново и всеки прием или бал и беше,нещо ново. Силно се надяваше обаче когато това се наложеше да бъде със съпруга си,да влязат заедно с гордост и да накарат всички да и завиждат. А,и последния бал,бе довел до това положения,а първия я беше запознал с него,това се казваше смесени чувства.
Всички мъже гледаха към тях двете или по скоро към Дани,която се открояваше и никоя не можеше да се сравни с нея. Не се чувстваше добре от всичките погледи. За това се опита да им обърне гръб:
-Искаше ми се да е тук с нас...
Опита се да си поеме въздух и да се успокой,не трябваше да плаче и нямаше да го стори но вълнението беше голямо.

- О, сигурна съм, че той също не скучае, затова просто не мисли за това сега. Нека приемем, че това е вечер само за нас. Нали ме разбираш... Светът се променя скъпа моя. Жените започват да стават все по-самостоятелни и повярвай ми, доста по разсъдливи от мъжете. Това, че Екзейвиър не е тук в момента е временно положение, ако изиграем добре картите си. Не се разсейвай с тези мисли. Освен това синът ми е много неща, но не й приятна компания в подобен род събития. - Направи опит с шега да развесели Дани, като в същото време я накара да мисли за целта на посещението им, която ако се постараеха можеше да бъде и забавна.
- Ето какво предлагам да направим. - Екатерина набързо разясни плана на снаха си. Според нея трябваше да изчакат Краля да ги повика. Без съмнение атракцията на вечерта бе присъствието на Денерис. Общо взето всички искаха да говорят с нея и нямаше нищо лошо в това. На колкото повече хора се представаше, толкова повече щяха да говорят за нея, а в случай, че краля не ги повика щяха да отидат сами при него, но в края на вечерта, за да не изглеждат наистина отчаяни. Екатерина още веднъж й каза, какво трябва да каже. Не трябваше да започват директно с молби, а да поговори с него за други неща и в удобен момент да повдигне темата за Екзейвиър, но в най-добрия случай, самия Луи щеше да попита за него. Това щеше да си е малка победа ако го накара да го направи.
- Това е принца... - Отвърна Екатерина, когато забеляза погледа на Денерис, който подобно на всички останали следеше младия престоланаследник. Момчето бе няколко години по-младо от Екзейвиър, но доста по изнежено, докато при сина й си личеше сила и мъжественост. Не можеше обаче да се отрече, че и принца бе доста привлекателен младеж.
- Желаеш ли да те представя? - Попита по-възрастната дама.

Не искаше но нямаше особено голям избор не копнееше от желание да се запознава с никой но плана на Екатерина се прие без грам съмнение. Дани знаеше,че тя познава много по добре това общество и знаеше,какво се приема за редно или не. За това поклати глава в знак на съгласие,може би ако говореха с него,щеше по късно да говори и с краля.
Не възлагаше големи надежди но се надяваше това да се случи поне до края на вечерта. Дани не се чувстваше ни най малко привлечена от който и да е било мъж в тази зала. В умът и беше само съпруга и но се опита да не изглежда тъжна,надена си усмивката на лицето,която не беше прекалена,а премерена. Правеше лицето и красиво и благо,както и красиво:
-Нека да направим една стъпка към целта.

Екатерина се усмихна доволно и окуражаващо, след това поведе снаха си и я запозна не само с принца, но и с по-голяма част от висшето общество и най-приближените до краля. Запозна я дори с една от придворните дами на кралицата, която се говореше, че е новата държанка на Луи. Разбира се за Краля единствената и най-голяма любов си оставаше Екатерина. Тя бе тази жена, която бе обичал най-много. Обичаше я дори и сега, когато не бе така красива като преди, но я обичаше. Тя бе майка на сина му и жената, която умееше да го вдъхновява с бурния си нрав и уменията на истински манипулатор. Точната дума беше възхищение. Без значение как изглежда и на колко години е, Екатерина бе най-вдъхновяващата жена която някога бе срещал. Може би и затова избягваше да е около нея напоследък, защото се страхуваше, че отново ще се предаде пред нея. Не си позволи да я извика й сега, защото той осъзнаваше защо е тук и защо е довела и съпругата на сина им. Беше чул и за децата и искаше да ги види, но как? Той дори нямаше право да повдига този въпрос. Все пак когато двете дами се приближиха към него, той не избяга. Страхуваше се от тях, защото осъзнаваше каква голяма опасност представляват в този си вид, но реши да изпробва твърдостта си и се поклони, след като го направиха и те.
- Милейди... - Галантно целуна ръката на едната. - Милейди... - А след това и на другата.
- За мен е изключително удоволствие да ви видя отново в двора. - Обърна се към Денерис той. - Къде бяхте до сега? - Направи се на леко разсеян, сякаш не знаеше, че е била на онзи остров със сина му.

Точно от тази среща се страхуваше най много. В първия миг не можеше да каже нищо,защото малко се страхуваше от това,какво и как да го каже:
-Там където ми е мястото до моя съпруг,за нещастие на острова плъзна доста тежка треска и стана прекалено опасно за мен и децата,за наша безопасност ни изпрати да се върнем.
Опитваше се по някаква тънка линия да му покаже,че на острова в момента беше опасно и за Екзейвиър и това,че не можеше да се прибере до излагаше и него на опасност.
Погледна за малко към Екатерина,защото още се страхуваше и искаше да си вземе малко от нейната увереност.
Не каза прекалено много за да попита или пък може би за да поиска разговор с нея. Този отговор носеше след себе си и толкова много въпроси.

Екатерина не го показа, но отговора на Денерис доста й хареса, защото бе точното попадение. Дори малко съжали, че не се бе сетила първа за това.
- Треските са нещо обичайно за това място, но вашият съпруг е живял много време там и освен това е издръжлив. - Отвърна Луи, който също почувства леко притеснение, което не показа. Всичко което каза, бе така, но с тези трески никога не можеше да бъдеш сигурен.
- Все пак е добре, че глупостта му, не е стигнала до там, че да застраши и семейството си. - Луи още беше много гневен за това, че Екзейвиър беше направил нещо такова и се наложи да го прати в изгнание. Той се чувстваше много по-спокоен когато момчето му е наоколо, но като крал, трябваше да постъпи така и да даде пример с Екзейвиър, иначе всички щяха да го помислят за мекушав.
- Глупост?! - Обади се възмутено Екатерина. - Нима да защитиш семейството си е глупост? - Сега тя бе тази която си изпуска нервите, но в интерес на истината не можеше да реагира по друг начин.
- Начина по който го е сторил... Да, аз го наричам глупост! - Изсъска Луи, а това по скоро изглеждаше като семейна свада от колкото като разговор между крал и поданик.

Протегна ръка към Екатерина,като се опита да я успокой. Погледна към края,като очите и блестяха,защото наистина и се искаше да заплаче:
-Аз бях до съпруга си и знам,колко съжалява за постъпката си и колко много се разкайва.
Трябваше да каже нещо,което да трогне още повече краля:
-Не е минавало ден без да съжали за постъпката си Ваше Величество. Истината е,че е много опасно дори за него там,треската е непредвидима и въпреки,че е живял там често такива трески взимат жертви и след хората,който са израстнали на острова. Набезите на разбойници и по смелите нападения едва не рискуваха живота на мен и бебетата,а Екзейвиър едва не загина в опита си да ни спаси.
Казваше всичко толкова право и болезнено,както една отчаяна съпруга,като една майка,която искаше да върне бащата на своите деца:
-Екзейвиър искаше да ме изпрати още щом научи,че съм бремена за Англия но аз имах молба към него да види поне раждането на децата си. Страхувах се,че няма никога повече да ги види и децата ми,ще живея без баща си,който да ги гледа как разстат около него...
Пое си дъх,защото една бучка заседна в гърлото и но говореше от сърцето си и с невероятна емоция,не се опитваше да трогне краля,а се опитваше да каже онова,което беше истина.

Луи не знаеше какво да каже след всичко това. Думите на момичето, направо го съкрушиха и макар да бе убеден, че Екзейвиър не съжалява за постъпката си, то за него тя далеч не бе така недостойна. Самият Луи не искаше да го отпраща, но нямаше друг избор. Преди всичко той бе крал и трябваше да мисли за интересите на кралството си. Пък и не искаше да създава още повече врагове на сина си, опрощавайки му убийство на жена, която както и да го погледнеш срещу мъж като него, бе беззащитна.
- И какво точно искате от мен милейди? - Тихо, но с твърд и раздразнен той, попита краля.
- Искате да опростя греховете на съпруга ви и да го върна, защото е прекалено опасно за него там? За да бъде до съпругата и децата си? - Задаваше въпросите, чийто отговори вече знаеше.
- Не съм Бог, за да му опростя тези грехове... Освен това, може би това е волята на всевишния... Може би смята, че съпруга ви трябва да заплати с живота си, за това, че е отнел такъв... Не знам, вие ми кажете. Доста по-запозната сте с делата на Бог...

-Но като постоянствуваха да Го питат, Той се изправи и рече им: Който от вас е безгрешен нека пръв хвърли камък на нея. Глава осма цитат седми от Новия завет Светото писание на Йоана.
Що се отнасяше до Бог тя можеше да си борави с думите от него,погледна към краля,като си пое дъх:
-Нямам правото да казвам кое е редно или не но не е грях да защитиш себе си и жената,която обичаш. Той живее със своя грах и носи своя кръст за това и въпреки да не ви се вярва,той се разкайва.
Не отмести поглед от него и продължи:
-Но кажете,каква вина имам аз,каква вина има неговата майка да носим тежестта от това,че децата ми,ще израснат без баща си,а неговата майка,че няма да види повече никога детето си?
Очите и потрепнаха защото и се искаше да заплаче:
-Според вас добре ли спят онези,който носят греха на това,че се опитаха да убият съпруга ми,като го отровят,като за малко не костваха моя живот. Добре ли спи,онзи който не наказа виновниците за това порачение. Как би трябвало да постъпи един мъж на честа,когато отровят съпругата му на собествения им бал в собствения и дом. Вие бихте сторили същото,да грешка е че той не е изчакал вашето правосъдие. Но истината е,че често графини като нея убиват хора и никога не плаща за греха си.
Това беше смело но се оказа на място,той го изпрати без да разнищи нещата,а тя не бе гупава. Графинята не го мразеше и нямаше защо да го убива освен,ако не е следвала някакво по голямо поръчение. Това можеше да коства много на Денерис но много хора знаеха това и си мълчаха.
-Вие сте крал вие сте словото на Бога и никой не би успорил думите Ви но не зарявяйте,че Бог е и милостив и прощава на всеки прегрешил.

Краля остана безмълвен. Помисли си, че сина му освен силна майка се е сдобил и с не по-малко борбена и дръзка съпруга. Донякъде Денерис му напомняше на Екатерина. Дветя бяха темпераментни жени, може би дори някой ден Денерис щеше да надмине по дързост майката на възлюбения си, което го накара да се усмихне вътрешно. На Екзейвиър никак нямаше да му е лесно да се справи с тази жена, но тя щеше да поддържа огъня жив до края.
- Ако не я беше убивал можеше и да научим, кои са злосторниците, но уви, вашият възлюбен съпруг реши да раздава правосъдие сам... - Луи надигна чашата си и изпи съдържанието й до дъно.
- Нека се върне, но да не стъпва повече в двора! - Това бе крайното му решение. Милостта му се простираше до там.
- Ще живее в някоя провинция и този живот за него е вече минало. За вас милейди също, ако се осмелите да говорите по такъв начин на краля си отново! - Той остави златния бокал върху една табла и се поклони на двете дами.
- Забавлявайте се, вечерта тепърва започва. - След тези думи, той се оттегли при останалите си гости.

Когато си тръгна и вече никой не гледаше към нея се опря с една ръка на Екатерина,като си пое дълбоко въздух,краката и не я държаха. Осмели се да говори така с краля и все още беше жива. Сърцето и препускаше и ако не се беше хванала за нея,щеше да падне на земята:
-Той,той ще се върне...
Само това се отрони от устните и,като се опита на пресекулки да си поеме нормално въздух. Свят и се зави от къде бе намерила дързостта да говори така но обичта и към него се простираше до там,че би коствала всичко заради него:
-Това е най-важното,че ще се прибере.
Всичко друго,щеше да се оправи,а да живееш в провинцията не беше толкова лошо. Тя не бе похарчила парите му и,ако нещата вървяха добре с тези пари щяха да си купят хубаво имение.

Облекчението, което се четеше по лицата и на двете не можеше да се опише с думи. Май не осъзнаваха точно какво се случва, защото не можеха да се зарадват, но след известно време и това щеше да се случи, може би когато видеха Екзейвиър да слиза от кораба...
Екатерина дръпна Денерис настрани и потърси съпруга си с поглед. Трябваше веднага да пишат на Екзейвиър, за да успее да се върне преди Темза да е замръзнала и да трябва да чакат още месеци, докато зимата си замине. Екзейвиър и Денерис можеха да отседнат в старото имение на майка му. То бе достатъчно далеч от двора и добре поддържано. Там щяха да се чувстват щастливи. Дори и тя щеше да може да ги посещава и остава при тях. О, живота бе така прекрасен, помисли си тя.
- Да вървим да намерим Хенри. - Каза Екатерина и вече щастлива закрачи с Денерис. Трябваше да открият съпруга й и час по скоро да пишат на Екзейвиър.
- Благодаря ти за това което направи... - Все пак каза Екатерина, защото беше забравила по-рано.

Все още не можеше да се отърси от шока но се усмихна в знак на това,че приема но нямаше за какво,би го направила пак. Но сега трябваше да побързат,да напишат писмо на Екзейвиър,за да може колкото е възможно по рано да тръгне.
-Трябва да направим всичко възможно да се прибере преди зимата.
Едва сега осъзна това,че ако Темза замръзнеше,щеше да се прибере чак на пролет,а това беше прекалено далече. За това трябваше да побързат.
Все пак остави Екатерина да обясни всичко на съпруга си,защото още беше в пълен шок и не би го обяснила добре.

Въпреки желанието си, семейство Тюдор не успя да се измъкне толкова бързо от бала, колкото им се искаше. Наложи се да се сбогуват с много хора, преди да се качат в каретата и да заминат за имението. По време на пътя Екатерина спомена за местата на които можеше да живеят. Нейното семейство и това на мъжа й бяха заможни, дори самите те имаха няколко вили извън Лондон. Младите можеха да си изберат всяка една от тях, но това щяха да решат по-късно, защото сега просто трябваше да върнат Екзейвиър.

-Щом се прибере,ще го решим заедно.
Така беше най-добре,а и тя не познаваше много останалия свят,а и Екзейвиър сигурно беше ходил на тези места,за това щеше да знае,къде ще е най-добре за всички.
Прибраха се,като преди да се отърве от гадните дрехи,се качи да види,как са децата и,защото те бяха първото нещо в живота и на равно с Екзейвър. Погрижи се за тях и щом се укротиха отиде да свали роклята и да облече нещо по удобно и слезе за вечеря,за да обсъдят и нещата.
Баща му беше написал писмо,като по най бързия начин вече пътуваше. Сега остана да очакват кога,ще им прати писмо или направо,ще дойде не знаеше,какво всъщност я очаква,само се надяваше скоро да се достави и да пристигне.

» Замъкът "Иф"