Апартаментът

Една неволна сълза се отрони от очите ми и побързах да я изтрия преди да разваля всичко. И в интерес на истината ми се стори, че всяка дума която беше казал е искрена, което ме радваше и ми подсказваше, че той наистина ме обича.
- Искам да знаеш, че... каквото и да се беше случило... каквото и да се случи, ти винаги ще си неин баща и ще можеш да бъдеш до нея, ако пожелаеш... - Тогава просто бях така наранена и се чувствах така предадена, че не мислех какво всъщност му причинявам.
- И съжалявам, че не успях да разбера как си се почувствал когато си чул да казвам онези неща на... онази вечеря. - Съзнателно не споменах името на Мат.
- Но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че ти си единствения мъж в живота ми... Ти и никой друг... Обичам те с цялото си сърце Деймън Кларк и никой... абсолютно никой друг не може да промени тези чувства или пък да ги измести... Ти си единствен и не делиш любовта ми с никой...

Затворих очи и си поех дълбоко въздух, защото една ужасна болка прониза сърцето ми. За първи път от както цялото това нещо се бе случило, Деймън допускаше, че в действителност има вероятност да ми е изневерил, а аз колкото и да се подготвях, дълбоко в себе си таях надеждата, че тази жена лъже и съпруга ми, на когото така силно вярвах, не ми е изневерил... Сега самия той не вярваше, че не го е направил и трябваше да се изправя пред ужасяващата действителност...
- Аз... - Заекнах малко, защото нямах представа какво трябва да кажа. - Наистина се опитвам... - Опитвах се да не мисля за всички онези неща, които ни разделят, а само за тези, които ни свързват.
- И се старая този път да го направим правилно, заради самите нас и Анабел...

Поклатих глава в знак на съгласие и го целунах нежно. Определено имахме нужда от помощ, защото знаех, че раните са излекувани само на повърхността и проблемите ни бяха много по-дълбоки. Самия факт, че бяхме стигнали до тук, говореше, че сме сбъркали много, много отдавна и дори не осъзнаваме къде е проблема.
- Да, готова съм... - Можех да намеря много причини, за да отложим това посещение при терапевта, но просто не желаех да го правя.
- Повече от готова всъщност... - Може би дори щеше да е хубаво и всеки от нас поотделно да поговори с някой, защото поне що се отнасяше до мен, аз бях повредена много преди да срещна Деймън...

- Защо ще наемаш бавачка? - Анабел вече си имаше три и ако брояхме и мен, тя можеше да мине за най-обгрижваното дете на света.
- Тя вече си има... - И аз бях повече от доволна от грижите, които те полагаха за нея. - Няколко... - Припомних му с усмивка и за сетен път впих устни в неговите.
- Между другото, тази вана е доста приятна... - Изведнъж казах аз и се засмях.

Идеята да оставя дъщеря си на напълно непозната не ми се нравеше никак, но възнамерявах да преговарям за това и то докато сме още тук и той е в токова положение, в което едва ли можеше да ми откаже нещо.
- Защо не ни запознаеш на вечеря? - Наистина не исках да оставям Анабел на грижите на непознат.
- Когато завършим всичко тук... - Започнах да го целувам съблазнително по устните и врата. - Може да приготвя нещо вкусно... - Бях понаучила някой неща докато бях бременна и не излизах от вкъщи, така че щях да се справя.
- Ще бъде много по-приятно... За всички... - Анабел също не я познаваше, а тя не свикваше толкова бързо с нови хора и щеше да е добре ако сме наоколо.

Отдръпнах се леко и повдигнах въпросително едната си вежда:
- Какво имаш предвид с това? - Попитах малко объркано, понеже ако правилно бях разбрала се опитваше да каже, че бавачките й прекарват повече време с нея, отколкото аз, а това съвсем не беше така. От както Анабел се беше родила, посвещавах всяка свободна минута в грижи за нея, а през времето в което спеше, се опитвах да се погрижа и за себе си. Бавачките й главно я наблюдаваха докато спи или й приготвяха храна, или пък оставаха с нея, докато аз трябва да свърша нещо друго, но обикновено прекарваше времето си или с мен или с Деймън и тези намеци не ми допадаха изобщо.

Деймън рядко говореше за детството си. Всъщност не мисля, че някога е споделял нещо по-лично за него, но сега сякаш се опитваше да открехне тази врата, а аз не знаех дали изобщо трябва да питам или да изчакам той сам да сподели, ако желае.
- Възнамерявах да запазя само една... - Отвърнах малко по-спокойно. - Която да ми помага за Анабел и домакинството... Имам предвид, че понякога и двамата ще бъдем заети или прекалено уморени и ще имаме нужда от помощ... - Всъщност може би само с един човек нямаше да се получи, защото нямаше да мога да я вържа тук двадесет и четири часа седем дни в седмицата, но за това щях да мисля по-късно ако не успеехме да се справим.

- Какво ти става? - Попитах невярващо и слязох от него, защото определено беше ужасно нелепо да водим подобен разговор, в такава поза при това голи.
- Само преди месец навърши годинка и определено няма да я изпращам в детска градина за деца като нея или в каквато и да е друга... - Или аз нещо не бях в ред или той живееше в някаква паралелна вселена и нямаше никаква представа за това как живее Анабел.
- Освен това, тя не е ти... И хората които сме избрали да се грижат за нея, са с нея още от момента, в който се прибра от болницата... И социализирането за което говориш... Не знам точно как ще се получи, защото едва излизаме от дома си, без на следващия ден да лъснем по всички вестници... Не желая да подлагам дъщеря си на всичко това... Не и от сега, затова ако имаш някакъв проблем с това как се грижа за нея, по-добре го кажи директно...

Трябваше да се успокоя, защото отново приемах всичко прекалено навътре. Той беше неин баща, естествено, че щеше да има мнение за това как трябва да я възпитаваме и аз не можех винаги да го приемам като лично нападение.
- Съжалявам... - Казах изморено. - Просто се научих да не гледам толкова далеч в бъдещето...
Върнах се обратно при него и го целунах.
- Освен това съм ужасно изморена...

Преброих до десет на ум и едва тогава казах каквото имах да казвам.
- Според мен Анабел е като всяко друго дете и не се ползва с никакви привилегии, освен купищата играчки които получава главно от теб, но това е всичко... Яде същите неща като всяко едно дете на нейната възраст и като всяко друго дете на нейната възраст има нужда от 24 часово наблюдение, защото е прекалено малка и няма как да остане сама... Що се отнася до броя на детегледачките, изобщо не намирам това за стряскащо, защото е безкрайно изморително да си около нея... Имат нужда от почивка, както между другото и аз самата... Занималните за които говориш са... нежелателни, поне за мен, защото вярваш или не жените, които са сега около нея разбират прекрасно от работата си и това си личи по толкова много неща... Сигурно си забелязал колко възприемчива и умна е и не мисля, че когато нещо очевидно работи, трябва да се променя... Освен това обучението вкъщи, изобщо не е антисоциално... Аз съм отгледана вкъщи и не съм антисоциална... - Да, може би сега нямах особено много приятели, даже изобщо, обаче това не се дължеше на това, че не умеех да общувам с хора.
- И не виждам как ако прекарва почти целите си дни в някаква забавачница, далеч от нас, ще и покажа колко много мислим за нея и я обичаме...

Макар, че не казваше нищо, виждах, че не е доволен от отговора ми, но нямаше да изпратя дъщеря си в някаква забавачница, при положение, че тук получаваше много по-добри грижи. Освен това щеше да има на разположение цял живот, за да създава приятели. На седем щеше да започне училище и щеше да си намери куп приятели, също като мен и убедена съм и Деймън, който не беше много наясно с нещата. В един момент искаше неговата бавачка да се грижи за дъщеря ни, защото му била като майка, а после се оплакваше, че му сменяли бавачките и това било лошо... Само ако наистина можех да му схвана логиката щеше да е добре.
- Мисля, че приключих тук... - Казах след малко и излязох от ваната, после се мушнах за бързо под душа, за да изплакна пяната от тялото си, накрая спрях водата и се увих с една хавлия. Бях искрено разтревожена, че нещо ще излезе от всичко това. Още не бяхме заживели заедно и вече спорехме. Може би просто не бяхме изобщо един за друг и не ни беше писано да сме заедно.

Затворих очи и въздъхнах.
- Не съм убедена, че това е достатъчно Деймън... - След всичко което се беше случило, едно ми беше станало ясно и това бе простичкия факт, че колкото и да го обичам, тази любов не може да реши и половината от проблемите ни.
Завъртях се в ръцете му и го погледнах в очите:
- Не съм убедена, че любовта и желанието ни да променим нещата е достатъчно, за да бъдем заедно... Не съм убедена, че искам да продължавам да се боря... Защото всичко е една огромна борба, а аз просто се надявах, че... Иска ми се... Иска ми се да бъде по-лесно... Да мислим поне за нещо по един и същ начин, а не е така и... Просто се уморих да се боря и правя компромиси...

Започнах да плача, а той ме придърпа в обятията си и започна да ме успокоява. Чувствах се толкова глупаво и нелепо, но сякаш тези сълзи ми помогнаха да се почувствам много по-добре. Не бях плакала от толкова много време, защото постоянно си повтарях, че трябва да бъда силна заради Анабел и сега сякаш отново можех да си позволя да бъда слаба, защото без значение, че имаме проблеми, знаех, че не трябва да се справям с всичко сама, че той е тук и ще поема ударите вместо мен, ако се наложи... Отново можех да си позволя да бъда слаба, защото се предполагаше, че той е силния...
- Толкова много боли... - Не заради това, че не мислехме еднакво за това как да отглеждаме дъщеря си, а за това, че ми беше изневерил и целия този ужасяващ страх, че когато другото му дете се роди, той може да предпочете него... Може би с неговата секретарка нямаше да му бъде толкова трудно и в крайна сметка щеше да избере нея и нейното дете...