Апартаментът

За мен не се оказа толкова трудно да стигна до края, но при него отне доста повече време. Не се оплаквах, в никакъв случай. Обожавах неговата страст, тя възпламеняваше и мен самата, ставах по-напориста и удоволствието нарастваше до неузнаваемост и все пак нещо в съзнанието ни, не искаше това да свършва. Просто той бе по-силен от мен и някак си успяваше да се контролира, докато аз просто се предавах прекалено бързо. За мен бе като наркотик, който нямах търпение да получа отново и отново, и докато дойде ред и за неговата доза, аз бях успяла да получа няколко. Две три, кой ги броеше?
- Деймън... - Усетих, че ще свърша отново, тялото ми бе така чувствително и той не правеше нещата по-лесни. Задвижи се бясно в мен, докато накрая удоволствието не връхлетя й двама ни като опустошаващо цунами.

Засмях се тихичко и отпуснах глава върху рамото му. Чувствах се изморена, но по дяволите, обожавах да изпитвам тази блажена умора, която идваше след края.
- И аз мисля така...
Сега трябваше да събера сили и да стигна до банята, но усещах как започвам да се унисам, а това никак не беше добър знак. В крайна сметка обаче и двамата си взехме душ, един след друг, защото в противен случай всичко от преди малко щеше да се повтори. Накрая и двамата си облякохме пижамите, или по скоро аз, защото неговата пижама се състоеше в боксерки. Чувството беше ужасно приятно когато си легнахме гушнати и загасихме лампите, в стаята все още бе светло, заради светлините идващи отвън.
- Беше прекрасна вечер... - Прошепнах тихичко и го целунах за лека нощ. - Благодаря... - После се отпуснах и заспах спокойно.

Отворих бавно очи и щом го зърнах, на лицето ми се появи усмивка. Още бях подвластна на изненадата от вчера и вероятно тази усмивка нямаше да слезе от лицето ми с дни.
- Добро утро... - Прошепнах сънено и улових ръката му, която задържах върху лицето си. После забелязах и подноса в ръката му и се усмихнах още по-широко. Съдържанието имаше доста трагичен вид, но какво от това, бях убедена, че ще е най-вкусния сандвич на света.
- Направил си ми закуска? - Попитах аз и се поизправих лекичко в леглото.
- Изглежда... апетитно... - И двамата се засмяхме, защото знаехме, че не изглежда така. Наведох се към него и го целунах нежно по устните.
- Благодаря...

- Шшшшт... - Прошепнах аз и отново впих устните си в неговите, защото исках да го накарам да замълчи. Току що отварях очи и исках да си откраднем поне няколко красиви мига, преди да заговорим за задължения и терапевти.
- Още е толкова рано... - Бях успяла да мерна часовника, който показваше седем и трийсе. - Защо не се върнеш в леглото? - Щях да измисля по-приятна тема за разговор от тази.
- После ще вземем Анабел и ще украсим елхата... - Говорех тихичко измежду целувките.
- Мисля, че терапията може да почака... За сега... - Без съмнение щяхме да се върнем отново, но не исках да го правим точно днес.
- Следобед може да си направим курабийки... - Плъзнах ръка зад врата му и се приближих по-близо до него.
- И горещ шоколад... И да гледаме някой филм... Всички заедно... - Отдръпнах се лекичко и го погледнах игриво.
- Искаш ли да се върнеш в леглото?

Засмях се тихичко:
- И аз това имах предвид... - Знаех, че нито единия, нито другия би могъл да ми бъде полезен в кухнята, но все пак щеше да е далеч по-забавно ако сме заедно.
- Забеляза ли? - Навън валеше сняг. Нямах представа дали е натрупало, но валеше обилно и само при мисълта, колко ли студено е в момента навън, потреперих лекичко и инстинктивно се сгуших още повече в Деймън.
- Мислиш ли, че е натрупало? - Щеше да е ужасно хубаво ако е натрупало.

- Играта която започваш е опасна и може наистина да изгориш... - Казах тихичко и извих съвсем леко глава настрани, осигурявайки му по-свободен достъп до мястото, което бе набелязал и засипваше с целувки, в момента.
Настроението ми все още бе доста лежерно и дори малко отнесено, а тези негови целувки ме караха да се съмнявам във възприятията си и не знаех дали е сън, или устните му в действителност са като нажежени остриета, които прогарят кожата ми.

- Това като заплаха или предложение да го приемам? - Перифразирах неговите думи и се засмях тихичко. Разбира се, можех да горя в този огън цяла вечност, дори щях да го запаля сама, ако той вече не го бе направил.
- Обичам те! - Прошепнах тихичко, държейки лицето му в ръце и взирайки се в прекрасните му очи. - Обичам те толкова много...
Пръстите ми се плъзнаха надолу към врата му и се сплетоха в косата на тила му. Точно такъв беше живота, който си представях, когато застанах пред олтара, за да се мъжа за него. И тези откраднати мигове, само за нас двамата ме караха да се чувствам като истинска жена.
- Желая те... - Прошепнах леко задъхано...

Телефонното обаждане не повлия изобщо на желанието ми, дори го засили, но когато Деймън се върна обратно и най-накрая успя да избута глупавата завивка, настанявайки се между бедрата ми, осъзнах, че съм ужасно любопитна, кой всъщност беше на телефона и къде обеща, че ще отиде? Днес ли? Бяхме планирали целия ден, не исках да ходи никъде:
- Кой беше? - Попитах аз, като се загледах по-внимателно в лицето му, което сякаш криеше от мен. Допусках, че може би е малко ядосан заради прекъсването, но имаше и нещо друго. Някакво притеснение, което до сега не бях виждала.
- Деймън... - Улових лицето му с ръце. - Погледни ме... - Нещо се беше случило. Сега когато погледите ни се срещнаха, усетих, че нещо не е наред и студени тръпки пропълзяха по гръбнака ми, сякаш се беше случило най-ужасното.
- Какво има? - Паниката взе връхна точка. - Нещо с Анабел?!

Виждах цялата тази болка и разкаяние в очите му и това ме убиваше. Сякаш моята болка не беше достатъчна, че трябваше да чувствам и неговата. Усетих как една огромна буца засяда в гърлото ми и колкото да се опитвах не можех да я преглътна. Едва се сдържах да не се разплача. Затворих очи за един дълъг миг. Поех си въздух и погледнах в него:
- Мислиш, че ще се разсърдя ако отидеш? - Всъщност едва ли е мислил точно за това, когато обеща да отиде, но това сега нямаше значение. Той наистина трябваше да бъде там, защото ако това дете се окажеше негово, той трябваше да го познава и да му бъде добър баща, какъвто бе за Анабел.
- Май наистина трябва да посетим терапевтката отново, щом ме мислиш за толкова безсърдечна. - Опитах да се пошегувам, но на никой от дамата не му беше до шеги.
- Разбра се, че ще бъдеш там... - Погалих нежно лицето му, а после го целунах плахо по устните. После видях как и неговите очи се пълнят със сълзи. Беше съкрушен и го болеше, а аз не исках да го правя още по-трудно.
- Аз и Анабел няма да ходим никъде... И чувствата ми няма да се променят, каквото и да стане... - Исках да му вдъхна малко вяра и кураж, че всичко ще бъде наред, макар самата аз да имах нужда някой да ми каже това.
- По-добре побързай... - Опитах да го кажа с усмивка, която беше истински трагична.

Наведох се към него и го целунах още веднъж, после се усмихнах, този път малко по-сполучливо, защото всяка мисъл за Анабел ме правеше щастлива.
- Няма нужда наистина... Ще се справим с това и без теб... - Отново го целунах и станах от леглото.
- Вземи си бърз душ, аз ще видя какво да облечеш... - Той също стана от леглото, но ми препречи пътя, целувайки ме на свой ред.
- Всичко е наред... Наистина... Не трябва да се тревожиш за мен... Ще взема Анабел и колкото мога неща, а по-късно ще донесем и останалите... Не е нужно да бъде днес... Сега заминавай под душа... - Той ме целуна по челото и тръгна към банята, а аз към дрешника. Неговите дрехи също не бяха много, но поне имаше какво да облече. Зачудих се какво да му извадя. Костюм или пък дънки и блуза? В крайна сметка извадих дънки и риза, а отгоре пуловер, беше елегантно, но не и обикновено, щеше да му е удобно и нямаше да му е студено. Извадих му и палтото... И докато се суетях около дрехите, той излезе от банята.
- Не знам дали това е добре? - Бях пълна каша в момента и за бога дори не знаех какво трябва да носи един мъж, докато чака да се роди детето му.

Поклатих леко глава:
- Разбира се... Ще го направим заедно... - Добре, нещо сигурно не ми беше наред, защото приемах цялата тази ситуация толкова спокойно, че чак се плашех от себе си. Сякаш изобщо не осъзнавах какво точно се случва и някакъв бутон за изключване на усещанията се бе задействал от само себе си.
- Ще направя кафе... - Освободих ръцете си и го оставих да се облича, докато аз правех кафе. В болниците кафето беше отвратително и можеше да му направя първото за деня, което да не е толкова ужасно. След пет минути, той беше в кухнята, облечен и ухаещ хубаво, а аз държах картонена чаша пълна с кафе. Подадох му я и се усмихнах нервно. Не Симон, той не отива на работа, отида за да присъства на раждането на детето си - един глас не спираше да ми напомня това.
- Не бързай... Остани колкото време е нужно и... Не се тревожи за мен, окей... Знаех, че ще се случи и мога да го понеса... Надявам се, че всичко ще мине наред и искам да знаеш, че съм с теб... Телефона ми ще бъде с мен, така, че ако имаш нужда от нещо или... просто искаш да си поговориш с някой... аз съм насреща...

Момента в който вратите на асансьора се затвориха, беше и момента, в който рухнах напълно. Цялата тази болка, която се чудех как понасям, сега бе стигнала връхната си точка и беше непоносима. Осъзнах, че колкото и подготвена да си мислех, че съм, сега когато този момент беше настъпил, не можех да се справя. Въпросите бяха толкова много и така болезнени... Как изобщо щяхме да се справим с това? Той щеше да има изцяло ново семейство. Ами празниците? Щяхме да бъдем с него по график или той щеше да води другото си дете тук? Щях ли да мога да го виждам и живея с това или просто щях да си загубя разума, както се беше случило с майка ми? Ами Анабел? Щеше ли да познава онази жена и щеше ли да обича детето й?...
Не можех да продължавам да мисля за тези неща, защото щях да полудея съвсем, а единственият начин да не мисля за това открих в чистенето. За отрицателно време бях оправила спалнята и всекидневната, дори извадих някой неща от вчерашните покупки, които веднага си намериха място. Накрая се облякох и излязох. Щях да взема Анабел и после щяхме да видим какво ще правим.
Отидох до дома на баща ми и той беше там. Обясних му какво се е случило, а той ме успокои. Правеше го по неговия си арогантен начин, но значеше много за мен, да знам, че не съм сама в това и ще бъде до мен, ако имам нужда от това. После отидохме при Анабел и след като се сбогуваха, аз, тя и Сиси тръгнахме към вкъщи, а за багажа щеше да се погрижи един от шофьорите на баща ми. Той щеше да донесе всичко което бях решила да взема. Оправихме се и с това, преди още да е станало обяд. Разбира се първо Сиси и Анабел обядваха, а аз щях да се заема с подреждането на дрехите по-късно. Само извадихме някой играчки на малката принцеса, за да има с какво да се забавлява, но украсата и беше далеч по интересна. Искаше да пипне и види всичко...