Апартаментът

- Нямам търпение... - Отвърнах аз и леко се завъртях на стола. Много беше приятно, а и ме разсейваше от мислите ми за него. Беше трудно да се концентрирам, когато беше толкова неустоим, а в момента наистина беше. Накрая не се сдържах и се изправих, приближих се и прекрачих краката му, които беше изпънал на табуретката.
- Никога не сме го правили тук... - Желанието гореше в тялото ми. Силно и завладяващо. Седнах в скута му и прокарах ръка по гърдите му.
- Някой ден трябва да променим това... - Само, че не днес. Искаше ми се да запази всичката си енергия за утре. Ръката ми се плъзна надолу по корема му. Погледнах го в очите и се усмихнах лекичко. Пръстите ми минаха по пакета му и с периферното си зрение забелязах как чашата в ръката му потреперва. Наведох се още малко и го целунах игриво.
- Мислиш ли, че сме скучни? - Попитах изведнъж.

Прокарах пръсти в косата му и захапах долната му устна. Знаех, че вече съм постигнала целта си и трябваше да спра да си играя с него, освен ако наистина не възнамерявам да бъда с него, но истината беше, че го желая не по-малко.
- Мисля си колко хубаво би било ако запазиш тази енергия за утре вечер... - Прошепнах в ухото му и леко засмуках меката част.
- Иначе с удоволствие бих изпробвала дивана и сега, но Анабел ще се събуди всеки момент... - Ако вече не беше будна.
- Обичам те... - Отдръпнах се лекичко и го погледнах в очите. - Много... - И тъкмо когато за пореден път усетих как се отърква в мен и реших, че трябва да бъда по-добра и да дам и на двама ни, всичко онова което искаме, чухме гласът на Анабел, което бе доста отрезвяващо.
- Май все пак ще остане за друг път...

Усмихнах се някак доволно, защото решението му да е по-далеч от нас и по скоро от мен, можеше да се дължи само на едно и това беше несигурността му. Бях запалила фитила и едва ли толкова лесно можеше да се угаси, особено когато съм около него.
С Анабел си играхме дълго. Деймън така и не дойде при нас, а когато най-накрая го направи беше, за да ме уведоми, че отива да свърши малко работа. Прекъснах го чак когато стана време за вечеря. Бяхме всички на масата, включително и Сиси, с която бях говорила по-рано и се бе съгласила да гледа Анабел през целия ден утре и ако се наложи цялата вечер. Не знаех колко ще се проточи вечерта, затова исках да съм застрахована.
- Моля те първо от това... - Подадох му с досада купичката на Анабел, която отново придаваше важности и не искаше да си изяде вечерята. Надявах се, че ако Деймън яде от нея ще помогне, защото когато аз го правех не действаше изобщо.

Когато вечерята приключи и всички бяха заситени, Сиси дискретно се оттегли в стаята си, за да си почине. От своя страна ние с Деймън и Анабел, останахме да гледаме телевизия. После Анабел заспа, а ние си легнахме почти веднага след това.
На следващата сутрин се събудихме рано. Взехме си душ, закусихме и си играхме с Анабел. Украсихме елхата - заедно. Беше наистина прекрасно начало на деня. След малко трябваше да излизам, но първо обяда. Заредихме пребогат обяд на масата и се настанихме около нея.

- Само да си взема душ и тръгвам. - Казах аз и го целунах по бузата докато прибираше чиниите. После нацелувах едно хубаво и моята малка сладка принцеса, но осъзнах, че наистина няма да успея навреме ако не побързам. За щастие единственото което трябваше да направя след душа е да се облека. Косата ми беше вдигната високо и в салона щяха да се оправят с нея.
- До довечера... - Целунах го пак на излизане. Двамата с Анабел ме изпратиха до вратата, а той отново неуспешно се опита да ме убеди да му издам нещо за изненадата, но аз бях като стомана и не казах абсолютно нищо.
Качих се в колата си и потеглих към мола. Трябваше ми нещо наистина красиво и предизвикателно. Спрях се на черен дантелен корсет и бикини от същия плат. Доста прозираха и двете, но изглеждаха ужасно секси и предполагам Деймън щеше да се зарадва на гледката. А иначе избрах красива червена рокля, без ръкави, с доста изрязано деколте. Имаше златен широк колан на кръста и беше дълга малко над коляното. Красиви и стилни обувки, черни с червена подметка и семпло колие... Мисля, че като се добавят и прическата и грима и ще стане наистина добре.
Накупих още няколко дребни екстри от един по-специален магазин в мола и се надявах, че никой не ме е видял да влизам и излизам от там. Щеше да е направо сензационно. Останалата част от следобеда прекарах в салона. Момичетата си свършиха работата прекрасно. Гримът ми беше тежък, вечерен... Устните ми бяха наситено червени, като роклята. Косата на красиви къдрици се спускаше около лицето ми. Наистина умееха да правят чудеса. Нямах дори и косъмче по тялото след козметика...
Вече бе станало седем. Трябваше да побързам, но последни щрихи на грима... Много лак във въздуха и край. Вече можех да тръгвам към хотела. Преди да тръгна, писах на Деймън:
" Чакам те след час в лоби бара на х-л Рич. Облечи си костюм. Обичам те ХОХО."
Час трябваше да му е достатъчен, за да стигне до хотела. Бързо запалих двигателя и потеглих на там. Стаята вече беше резервирана, както и маса в ресторанта, но аз се качих до стаята, защото трябваше да се облека. Беше 7:50, когато нахълтах вътре. Хвърлих всички торби върху леглото и нервно започнах да се събличам... Внимавах да не си разваля грима и косата... По дяволите... Часовникът ми показваше 8:00, а аз още не бях готова...
В 8:05 търчах боса по коридора и крещях да задържат асансьора. Едва когато стъпих вътре, започнах да се обувам. Бях задъхана и дори не се бях погледнала в огледалото... Дано всичко да ми беше наред.

Бях доволна. Всъщност много повече от доволна от реакцията му. Дори не очаквах, че мога да го впечатля толкова силно, но се радвах, че съм успяла.
- Съжалявам, че закъснях... - Извинително запърхах с огромните си мигли и мушнах ръката си под неговата.
- Тези за мен ли са? - Държеше някакъв огромен букет рози, който май забрави да ми даде, но щом го подсетих го направи веднага. Грабнах цветята и вдишах дълбоко от аромата им. Направо ме пренесе в друг свят.
- Много са красиви... - Наведох се към него и го целунах едва едва по устните, защото не исках да го изцапам с червилото си и все пак успях, затова прокарах нежно пръст по устните му и отстраних следите.
- Много сте секси в този костюм г-н Кларк. - Аз бях не по-малко зашеметена от него. Деймън беше надминал себе си този път и ухаеше направо божествено. Искаше ми се още сега да разкъсам ризата му и да се любим още тук.
- Ела... - Ако и двамата продължавахме да се гледаме с тези потъмнели от възбуда погледи, след малко щяха да извикат патрулка, която да ни прибере за непристойно поведение. Хванах го за ръката и го задърпах навътре. Тръгнахме към ресторанта на хотела, все така мълчаливи, а между нас се усещаше невероятно напрежение. Чувствах се едновременно превъзбудена и притеснена. Сърцето ми биеше лудо.
- Маса за двама, на името на г-н и г-жа Кларк. - Уведомих разпределителя, който погледна някакъв монитор пред себе си и щом се увери, че имаме регистрация, бързо ни поведе към масата ни. Деймън като истински джентълмен му пъхна деликатно банкнота и му благодари.

О, Деймън, ако аз съм те оставила без дъх, какво да говорим какво ти правиш с мен? Усещах, че се навлажнявам между бедрата. Бях така през целия ден и особено сега, когато седеше срещу мен в цялото си величие. Изпитвах гордост от това, че сме заедно, че е мой...
- Шампанско звучи добре... - Едва едва промълвих, окончателно останала без дъх и подвластна на него... Изгубена в него... Погледът му бе изпепеляващ и съкрушителен и изпращаше директни сигнали към конвулсивно свиващите се мускули на слабините ми. Присвих краката си един към друг и се опитах да се наместя на мястото си, но сякаш бях на електрически стол.
Келнерът пристигна почти веднага и Деймън авторитетно му даде поръчката ни, без да отделя погледа си от мен. Искаше ми се да крещя... Да му кажа да спре да ме изтезава по този начин, но нали такава беше идеята на цялата тази вечер.
- Трябва да престанеш... - Прошепнах тихичко и умоляващо. Ако нямах толкова много руж, сигурно щеше да си проличи колко съм зачервена в момента. Дишах тежко и това нямаше как да го скрия, колкото и да се опитвах да се успокоя. Кръвта бучеше в ушите ми и чувах само ударите на сърцето си.
- Да ме гледаш така... - Поясних на въпросителния му поглед. Ама колко нагло само, все едно не знаеше какъв ефект има върху мен.

Сигурно се бях изчервила отново. Чашите ни звъннаха и отпихме от шампанското.
- Има още изненади... - И аз като него щях да оставя най сладкото за накрая, защото това, че съм се бях издокарала едва ли трябваше да е толкова интересно. Или пък беше? Може би наистина бях престанала да се грижа за себе си и това бе причината за всичките ни проблеми в момента. Имаше логика в това. След раждането се бях отдала изцяло на Анабел и забравих за всичко около себе си. Дори и за себе си. Постоянно ходех с рошава коса, без грим и с възможно най-анти секси дрехи. Вече не тренирах и как да очаквам съпруга ми да изпитва интерес към мен или пък да бъде спонтанен. Не му давах никакви поводи за това. Дори самия факт, че очите му блестяха в момента трябваше да е сигнализираща лампичка в главата ми.
- За тях обаче след вечеря... - Усмихнах се малко тъжно, защото извода до който бях стигнала никак не ми хареса. Трябваше да се взема в ръце и да се превърна отново в жената, в която той се влюби.
- Какво... - Щях да питам какво прави Анабел, обаче това беше глупаво. Исках да излезем навън, за да се разсеем, а така щях да го върна обратно в ежедневието ни и все пак:
- Просто искам да знам как мина днес? С Анабел? Добре ли е тя?

- Толкова скоро?! - Изумих се аз. Обикновено подобни проекти отнемаха много време и не просто да ги осъществиш, а и измислиш. Познавайки Деймън обаче, не трябваше да се изненадвам. Сигурно беше впрегнал абсолютно всички архитекти от фирмата на която се спряхме, за да изпълнят в толкова кратки срокове желаното от нас.
- Нямам търпение да ги видя... - Апартаментът, в който бяхме сега наистина ми харесваше. Чувствах го като свой дом още от първия миг, но не беше задължително да се местим в новата къща веднага. Освен това строежа едва ли щеше да започне преди да мине зимата. Пък и можеше да не харесаме нищо от онова което ще ни предложат.
- Въпреки, че и в апартамента много ми харесва... - Но апартамента определено не беше най-доброто място за отглеждане на дете, особено когато и двамата бяхме свикнали да живеем в къща, а и имахме възможност да осигурим такава на дъщеря си.
- Може би когато къщата готова и Анабел вече по-голяма, може да помислим и за кученце... - Сетих се, че ще бъде ужасно хубаво ако си имаме кученце.

Разговорът не, че беше станал скучен, но все едно си бяхме вкъщи и вечеряхме, а не това беше целта ми. Усмихнах се чаровно и протегнах ръка през масата и докоснах неговата.
- Много ми липсваше днес... Нямах търпение да те видя... - На ръката ми блестеше годежният ми пръстен и халката. Не ги бях слагала от онова телевизионно интервю и мисля, че щеше да му хареса отново да ги види на пръста ми. Това беше още един начин да му кажа, че ще опитам и не съм се отказала от нас... от брака ни...
- Още веднъж благодаря... Розите са невероятни... - Погледнах към тях, макар че келнера вече ги бе отнесъл и сложил във вода не далеч от нас.
- Харесва ли ти тук? - Попитах след малко. - Помислих си, че е подходящо, а и има малко вероятност да се натъкнем на някой... Чух че кухнята е много добра...

Думите му ме караха да се рея из облаците. Казваше всичко онова, което имах нужда да чуя.
- Не съм убедена, че романтична е точната дума, за това което съм подготвила... - Само ако знаеше какви неща има горе в стаята, едва ли щеше да мисли по този начин. Дано не ме помисли за откачена когато види какво съм купила. Той обаче обичаше такива игрички... Поне преди, когато още не бяхме женени и нямахме дете. Уф, дали пък не направих грешка? Не, едва ли. Трябваше ни малко разнообразие, преди съвсем да му е доскучало от сладникави романтични вечери със скучната му съпруга.
- Запазих стая... - Прошепнах толкова тихо, че не бях убедена дали ме е чул. Озъртах се глупаво и притеснено наоколо, сякаш това беше нещо крайно неморално и донякъде си беше точно така. Запазвах стая в хотел, докато дъщеря ми беше поверена на грижите на бавачка, за да правя секс със съпруга си! И това ако не е лошо? Е, разбира се можеше и да е още по-зле. Ако го правех с някой друг например. Обаче нямаше такава вероятност. Обичах и желаех само него. Дори през всички онези месеци, в които бяхме разделени, му бях вярна.
- Дали другите двойки правят такива неща? - Попитах отчаяно. Сигурно изглеждах крайно нелепо в този момент, а на Деймън изглежда притесненията ми му изглеждаха забавни, защото се усмихваше, а очите му блестяха по странен начин.

Вече трябваше да съм свикнала, но вместо това, всеки път се изумявах от способността му да разгадава какво се върти в главата ми. Не знам дали това е хубаво нещо или пък точно обратното. Не ми се искаше да съм чак толкова предвидима, но пък можеше да се погледне и от друга страна. Той ме познава по-добре от всеки друг и все още ме обича.
- Прав си... Трябва да се отпусна... - Казах сконфузно и се наведох към него, за да го целуна. За кратко, устните ни едва се докоснаха, но ако го оставех да задълбочи тази целувка, едва ли щяхме да дочакаме вечерята си. Толкова бях развълнувана и възбудена, че съвсем не бях на себе си.
- Просто понякога... - Въздъхнах тихичко. - Понякога ме караш да... Да се изнервям... Искам да кажа в хубавия смисъл... - Побързах да доуточня.
- Правеше го още когато бяхме деца... После на онази вечеря... Трудно ми е да си събера мислите около теб... И този твой поглед... По дяволите наистина трябва да спреш да ме гледаш така... Ако нямах толкова много руж, сигурно щеше да си личи как лицето ми е пламнало... - Той обаче много добре осъзнаваше какво влияние има върху мен и не ми се струваше, че го притеснява. Точно обратното, забавляваше се когато съм толкова несигурна около него. - И всички наоколо щяха да знаят какво се върти в главата ми в момента... - Остър спазъм разтърси слабините ми и те се навлажниха още повече.