Канале "Гранде“

- Адоос, слънчице - казахме двете в един глас.

Замахнах с камата към шейпшифтъра, който беше приел моя облик, но той ловко избягна удара ми. Копеле! Освен външния ми вид, съществото ме усвоило жестовете, чувството ми за хумор, уменията ми и дори мисленето му беше като моето. Сякаш се сизправях срещу себе си.

Шейпшифтъра с атакава сила ме удари, че аз се завъртях на петите си веднъж, залитнах и ми се наложи да се хвана за ръба на масата, за да не падна. Апартамента, в който бях хванала натясно наглото същество, не предоставяше много свободно място за битки. Бавно се изправих и отново нападнах.

След близко пет минути, в които сякаш се биех с отражението си, преди да усетя изобщо какво се случваше, съществото ме изблъска до прозореца, който гледаше към Канале Гранде и стовари крак в стомаха ми. Аз залитнах назад, счупих стъклото с гърба си и изведнъж основата под краката ми изчезна. Полетях надолу с вик, порейки въздуха. Мислех си, че ще падна върху паважа, ще си разбия главата и след минути чудодейно щях да възкръсна, пред очите на всички хора; но след секунди всичко стана мокро.

Бях паднала във водата.

Загребах с ръце, заритах с крака и подадох глава над повърхността, рязко поемайки си въздух. Заплувах към най-близката лодка, вързана за дървения кей, хванах се с ръце за ръба ѝ, после преметнах единия си крак и се стоварих задъхана и мокра на дъното ѝ, сред греблата и рибарските мрежи. Известно време постоях със затворени очи, но когато ги отворих, видях някакъв рус мъж, надвиснал над мен.

Смръщих се и се размърдах на мястот си.

-Голяма борба му отправи с тази мрежа.
Наблюдавах я не от дълго,как стоеше в лодката,май бе плувала в каналите и може би неуспешно. Бях в белия си костюм,така изглеждах по невинно. Засмях се над тази си мисъл,защото не бях никак невинен. Подадох и ръка,за да се изправи:
-Имаш ли нужда от помощ?
Попитах аз,като прозвуча загрижено.

Кимнах разсеяно с глава и стиснах ръката му, изправяйки се. От косата и дрехите ми капеше вода, но това не беше важно сега. Погледнах нагоре към блока, от който бях изхвръчала, и видях себе си на счупения прозорец. Шейпшифтъра се скри и аз фокусирах вниманието си върху настоящия момент.

Погледнах към мъжа в белия костюм, усмихнах се безрадостно в цялото си великолепие и вдигнах палци нагоре.

- Не. На върха на вълната съм - казах иронично.

След това сметнах, че съм прекалено рязка, защото бях на косъм леееко да се ядосам.

- Добре съм - казах този път сериозно. - Благодаря, че попита.

Излязох от лодката и стъпих върху кея, а походката ми беше като на пиян човек. Изведнъж осъзнах, че все още стисках камата в ръката си. Поогледах се, да не би да съм се набила на някой в очите с това оръжие и не след дълго да се наложи да бягам от карабинерите, и скрих ножа в колана на дънките си, под мократа черна тениска.

- Кой си ти, междувременно?

Не исках да прозвуча толкова враждебно настроена, но точно сега не беше моментът, в който трябваше да развявам коси на вятъра, да подксачам с усмивка на уста и да бера маргаритки.

-Ерик приятно ми е.
Дръпнах ръката си изправих се и я пъхнах в джоба си. Нямаше да е пипам.
-Нещо си ядосана.
Определено струеше от нея някакво странно чувство на изнервеност:
-Мога да ти помогна с нещо ако искаш?

Подсмихнах се криво, гледайки нагоре към счупения прозорец.

- Съмнявам се.

Но дори да не се съмнявах, не бих въвлякла който и да е в това, с което се занимавах цял живот.

- Аз съм Ардел - казах. - Бих направила реверанс, но състоянието ми не го допуска.

Бръкнах в джоба на дънките си и извадих кутия цигари. Поправка: кутия мокри цигари. Не че бях пристрастена и сега имах нужда от никотин, но ме хвана яд, макар и да не го показах. Захвърлих цигарите настрани и се захванах да изтисквам водата от косата и дрехите си, оглеждайки се.

- Не изглеждат изненадани - отбелязах, гледайки подминаващата ме тълпа. - Сигурно често се случва някой да реши да се поизкъпе в канала... - направих кратка пауза и погледнах часовника на лявата си ръка, осведомявайки се за часа... не че имаше някакво значение, но беше добре да знам. - От дълго ли си тук?

-Не не от дълго не!
Извадих една кутия цигари и я подадох,аз често пушех но,каквото и да искаше бързо можех да го намеря.
-Вземи черпя...
Взех и за себе си,като запалих. Никотина си беше нещо много добро на моменти:
-Днес пристигнах и исках да те питам това обичай ли е,защото аз нещо съм го пропуснал.

Взех от цигарите с усмивка и запалих.

- Благодаря - казах. - Тук съм от... - сбърчих вежди, пресмятайки дните. - ... близо седмица.

Май беше вярно това, което казваха за италианците - че са странни хора. Определено бяха странни. Сигурно изобщо нямаше да им направи впечатление, ако дори отмъкнех някоя лодка или си приватизирах гондола, плаваща в средата на канала. Което си беше хубаво, ако трябваше да сме чести. Защото анонимността беше най-добрия ми приятел.

- Всъщност, и аз се чудя...

Погледът ми падна върху лодката и аз възкликнах:

- О... - след това клекнах, взех пукнатите си големи слънчеви очила и си ги сложих, продължавайки мисълта си: - Сякаш е нещо обичайно да изхвърчиш от последния етаж и да паднеш в канала.

-Е,понякога е обичайно е не за всички хора но се случвало.
Засмях се определено си беше забавно да комункирам с такова момиче,което бе небивало и шантаво.Можех да и прочета мислите веднага но реших просто да не го правя.Беше много лесно да я подчиня но къде му бе кефа:
-И все пак не мога да разбера,защото хубаво момиче,като теб хвърчи от етажи и се влачи по канала?

Усмихнах се и всмуках от цигарата.

- Не особено дълга история - свих рамене. - Много драма, сарказъм и... - смръщих се. - ... счупени очила.

По дяволите! Това беше четвъртият чифт, който чупех тази седмица. Толкова мразех постоянно да издирвам и купувам все един и същи тип слънчеви очила - любимия ми -, но аз държах на външния си вид... който не беше нещо особено. Погледнах към Ерик и осъзнах, че говоря абсолютни глупости.

- ... Наречи го талант - усмихнах се. - Теб от къде те е довел вятъря?

Вятъра бе прекалено природно нещо,прекалено божествено,за да ме довее тук. Май правилното изречение беше "Кой дявол те доведе тук." Доведох се сам аз... Усмихнах се,като се засмях:
-Реших да се по разнообразя,исках малко да попътувам да видя някой забележителности.
Е,бях ги виждал но не от близо:
-И все пак трябва да внимаваш.

- Трябва - отвърнах. "Но кога съм правила каквото трябва?..."

Никога. Ако беше похвално да правиш каквото трябва, то аз не искам да ме хвалят. Беше ми станало навик да лъжа себе си колко много обичам този живот без задръжки, без застой на едно място, без толкова много други неща, които обикновените хора намираха за "нормални", а аз бих нарекла "скучни". Но истината си стоеше, заровена някъде там и чакаща.

- Но ако внимавам няма да е интересно. Права ли съм?

-Права си,грешките и страните неща са подправката на забавния живот. Дори детето трябва да докосне горещия котлон,за да знае,че е горещо иначе,щял живот,ще се пита "Котлона горещ ли е?"
Кой щях да бъда аз,ако не подтиквах хората към греховен и грешен живот. Просто нямаше да бъда могъщото зло.
-И има по забавни начини от този да плуваш в мръсен канал.

- Понякога съдбата те оставя без избор.

Като това дали можеш да избегнеш публично намокряне в канал във Венеция, докато се опитваш да убиеш нещо, което а абсолютно твое копие.

Подсмихнах се.

- И тогава се налага да се изправиш пред себе си. - все още с многозначителна усмивка на уста, аз хвърлих цигарата на зеята и я стъпках с крак. - Та, идеи за нещо по-интересно? Защото канала вече звучи като изтъркано забавление.

-Някое място където можем да пием нещо силно,не и вода от канала. Нямам афинитет към нея.
Захвърлих цигарата,като улучих коша за боклук.
-Едно уиски няма да дойде никак зле.