Домът на Катрин

Приплъзнах се леко и оставих вода да ме покрие. Тук отдолу всичко беше по-различно. Някак безтегловно, отпускащо и... просто различно. Изключвах целия останал свят и потъвах в своя собствен, който бях моделирала и изградила съвсем сама...
След един безкрайно дълъг миг обаче, усетих пареща болка в дробовете от липсата на въздух. Трябваше да напусна този съвършен свят, за да мога да се върна отново в него и утре или след малко. Преди да изплувам обаче се поколебах за миг. Можех още тук и сега да сложа край на всичко и просто да освободя душата си от плена на това тяло. От другата страна щях да открия своите близки и може би... Може би най-накрая щях да запълня празнотата вътре в себе си, която ме разяждаше...

Някой неща се объркваха със светлина скорост,най-лошото беше,че не притежавах огромния коз,който да победи,а само за сега чаках удобна ръка. Истината е тази,че трябваше да се подсигуря и то колкото се може по бързо,за да не се окаже,че съм в неизгодна позиция. Това нямаше да стане нямаше да го позволя.
Бях роден за крал,а не за последовател,това е моето исконо право. Само че моя коз се е скрил прекалено добре и ми отне доста време докато до намеря. Дали се криеше или просто аз я бях изгубил. През годините се натъквах ме един на друг. Не знаех точно дали я харесвам,ненавиждам,мразя или просто обожавам. Смесица от толкова не разбираеми чувства,че на моменти се чувстваш доста объркан,да...
Семейните "проблеми" примесени с други подобни си казваха своето. Сега имах нужда от помощ,дума която мразех,обикновено използвах хората не съм склонен да моля или каквото е и да било подобно нещо.
Накрая от слухове,от придумвания и от още подобни неща,приятни и не до там,се оказах пред една малка къща. Стоях отстрани,като наведох поглед настрани.
-В това ли живееш Катрин?
Поклатих глава и си влязаох все едно съм си в къщи. истината беше,че щом съм стигнал до тука,защото да чука?!
За по малко от секунда се намирах горе на прага на спалнята и наклоних глава. Чух как водата в банята се плиска,с няколко крачки се оказах пред нея,като се подпрях на пантата и погледнах към ваната,където се криеше Катрин:
-Има ли място и за мен?
Пъхнах ръката си в джоба,като не ми пукаше къде се намирам и всякакви подобни неща. А и друг път съм я виждала гола,гледка която исках да видя отново.

Не бях съвсем сигурна дали след като първоначалния шок от появата на Клаус отмина, бях ядосана на него или по скоро на себе си, че позволих уплахата да ми проличи. Бях свикнала с лошото му възпитание и все пак бях изненадана от появата му точно тук и точно сега. Свързвах тревожността, която ме преследваше от няколко дни с всичко друго, но не и с него. За в бъдеще трябваше да се доверявам повече на интуицията си и много по-внимателна.
- Опасявам се, че не... - Отвърнах сухо и с едно леко движение на дланта си, пяната във ваната стана почти два пъти повече и дори част от нея преля отвън. Въпреки тази предпазна мярка обаче, поставих и ръце около гърдите си, защото дори само погледа му караше студени тръпки да пропълзяват по гръбнака ми.
- Но смятам, че отвън има достатъчно място за теб. - Присвих леко очи и затаих дъх, готова да се отбранявам ако се наложи. Вярвах, че присъствието му не вещае нищо добро и колкото по-предпазлива останех, толкова по-добре.

-О,ще се намери място мисля?!
Все пак по нахалствах малко но нямаше как. Наистина нямаше как,просто аз си бях такъв,пристъпих няколко крачки напред,като обаче се спрях:
-Добре,ще изчакам от вън но щеше да е по добре да се сместим малко във ваната...
Една дяволита усмивка от моя страна,завъртях се,като седнах на леглото,като опънах ръцете си назад,не бях затворил вратата. Може би тайно се надявах да видя красивото и тяло но какво да се прави можеше да реши да се скрия;
-Не се бави прекалено много,така или иначе пак,ще се окажем във ваната...
Закачих се отново,като погледнах през порозореца,не ми беше до игрички в същност но от толкова време не се засичах ме,а и тръпката да се подразним някак все още ми харесваше и ми допадаше.

Игнорирах напълно неуместните му коментари и преди да изляза от ваната само с един поглед накарах врата да се затвори, оставяйки последните му думи от другата страна. Бързо увих една хавлия около тялото си и тръгнах към врата, но преди да изляза се спрях за миг, затворих очи и вдишах дълбоко, след това издишах и влязох при него в спалнята с безизразно лице и смразяваща студенина идваща от очите ми. Дори това, че бях само по хавлия не можеше да ме притесни, защото бях силно решена да разбера час по скоро какво иска, за да може след това да го изритам от дома си. Нямаше място тук и трябваше да разбере, че не може да се държи по този арогантен начин, осквернявайки дома ми и мен самата.
- За какво си тук Клаус? - Попитах студено и скръстих ръце пред гърдите си, не просто, за да създам усещането за дистанция между нас, но и за да не позволя хавлията да се изплъзне от мен.
- Карай по същество, защото нямам време за неканени гости... - Стрелнах го с пронизващ поглед. - Осъзнаваш, че си гост тук нали? - Попитах накрая, като погледа ми се спря върху краката му, които бяха качени върху скамейката пред леглото ми. Помислих си единствено за това как не искам да бъдат там и те се преместиха върху пода, което никак не се хареса на Клаус. Е не е като да не знаех за възможните последствия, но не желаех да измърси тапицерията.

Дребно ръмжене се промуши,като показваше,че не ми хареса факта да ме мести от скамейката. Поклатих глава,като присвих очи изправих се бавно,като се оказах пред нея,бях скъсил дистанция:
-Преди ти харесваха игрите,а сега гледаш да ме изгониш все по бързо и по бързо...
Можеше да я целуне,толкова жадно че да зачерви устните и не посмя. Просто огледа предметите в стаята,като се обърна към нея:
-Имам така да се каже нужда от дребната ти помощ. Или по скоро сделка...
Хвана някаква стъклена топка,като я подхвърли няколко пъти на горе,като се направи,че ще я изтърве но след това я върна;
-Има една малка спънка пред мен и така да се каже пълната власт. И това е едно малко момиченце на 16 години.
Засмя се но не му беше до смях:
-Дори не съм сигурен,дали ще можеш да ми помогнеш,детето е доста силно.

Просто не успях да се сдържа и се изсмях високо при тези думи. В първия момент си помислих, че се шегува, после обаче видях намръщеното му лице и ми стана още по-смешно. Не беше възможно Клаус, когото аз познавах онзи могъщ и безпардонен звяр, да е дошъл чак до тук, за да ме помоли за помощ, защото е застрашен от дете?!
- Тогава защо си тук? - Попитах все още развеселена и пристъпих крачка напред към него. Не знам дали бях повече обидена или любопитството вземаше превес. Клаус винаги ме подценяваше и това ме дразнеше, но мисля, че той говореше така само защото знаеше каква реакция предизвиква у мен. Сега обаче по-интересно ми беше да разбера какво е това момиче, което е успяло да го изплаши така и как по дяволите аз не можех да предизвикам подобни чувства у него. Може би ако се страхуваше поне малко, най-накрая щеше да ме остави намира.
- И по-важното защо си мислиш, че ще ти помагам за каквото и да било и то без да съм чула "Моля". Не ти дължа услуги, за да ти правя такива, но... - Замълчах за миг разглеждайки навъсеното му лице. - Ако... - Придвижих се до леглото си и седнах върху него кръстосвайки крака. - Ако ми се помолиш подобаващо, бих била склонна да обмисля молбата ти. - Толкова забавно беше да го виждам толкова безпомощен и мислех, че точно тази безпомощност щеше да ме направи свидетел на нещо велико и запомнящо се, като това да ми се моли, а това беше безценно, нещо заради което си струваше да се живее.

Една усмивка,се появи на лицето му,която казваше,че това нямаше да стане,нямаше да я моли. Това е дума която трудно казваше,а на нея още по малко. не че на някой друг бе по склонен но въпреки това не каза нищо. Само завъртя малката свера и я остави,подпирайки се безцеремонно на шкафа:
-Имаш нещо в мен,един доста ценен за теб предмет,да кажем че съм склонен да ти го върна,ако ми направиш таз дребна услуга,да ликвидираш малката вещица,за да мога да убия или да подчиня Марсиел.
Тя отлично знаеше,за какво говори,какво притежаваше,какво можеше да и даде стига да си свърши работата. Скръсти ръце:
-Е нямам време да се досетиш за какво говоря,а и ти би искала да се отърве по бързо от мен,за това какво,ще кажеш?
Сега той я пришпорваше без моля,дума която отново нямаше да чуе.

С това последното нещата придобиха коренно различна визия.
- Да убия вещица?! - Сигурно не бях чула правилно, той не можеше да е толкова жесток и да ме кара да извърша непростим грях, за да върне онова, което ми принадлежи.
Поклатих леко глава и премигнах няколко пъти.
- Знаеш, че това е против всичко, в което вярвам... Знаеш, че е против природата ми... - Това опит за обяснение от моя страна ли беше? Сигурно си бях загубила ума. Той никога нямаше да разбере, защото нямаше душа и беше убивал и убивал, аз обаче не можех. Бях прекрачила всички граници и бях убивала и преди, но да убия някой като мен, беше равносилно на самоунищожение. Душата ми никога нямаше да намери покой.
- Поискай всичко друго...

-Добре отнеми и силите,аз ще я убия!
Това беше консенсос,който можеха да постигнат:
-Щом не можеш ти,аз ще я убия но щом съм тук явно не мога.
Усмихна се някак превзето,като се доближи до нея но не прекалено много:
-Искам тази малка вещица вън от картината. А,и трябва да освободя брат си. Скапаната малка вещица го държи. А,ако продължава така,ще открие много повее неща,за който никой не трябва да научава.
Присви очи,като много добре знаеше,за какво говори,досещаше се,а ако се случеше малката да научи нещо,щеше да навреди не само на него но и на нея:
-Щях да се радвам на по голям ентусиазъм! Нека да вървим или поне да свалиш халата,ако няма да бързаме...
Вметна една шега макар да не му е до това сега.

Пропуснах последното, защото беше най-малко важно от всичко изречено до сега.
- Илайджа? - Попитах притеснено. Той беше най-близкия ми от всички тях и вярвах, че неговата прошка е най-искрена. Клаус потвърди с кимане на глава и усетих как сърцето ми се свива, но през вековете бях усъвършенствала до съвършенство безизразната си и непробиваема маска и Клаус дори нямаше представа какво се върти в главата ми и колко ужасена съм от мисълта, че нещо може да се е случило на Илайджа.
- Трябва да знам повече... - Казах след кратка тишина. Вече бях взела решение и щях да го последвам, но само, за да спася Илайджа и толкова.
- Кой е този Марсел и какво е това момиче? - Не бях чувала никога за този човек и защо ще държат Илайджа?
- Какво искат от Илайджа? - Попитах все така безчувствено и се изправих отивайки до гардероба в очакване на отговора му.
- Искам да знам всичко? - Клаус още мълчеше затова го подканих още веднъж.

-Историята е прекалено дълга!
Истината беше че наистина беше доста дълга;
-Марсел управлява целия град,властва над вещиците в града,като им забранява да ползват магия. Има доста голяма сила и контрол,заради едно малко момиче. Сега Илайджа е при марсел и вещицата,Ребека се опита да до освободи но малката тотално я е разпердошинила. Ребека е уплашена,която не ми харесва.
Набръчка носа си:
-От къде да я знам,каква е в същност,никой не ме е запознал официално с нея. Марсел я крие,а и да не я крие,май може и сама да се жащита. Опасявам се,че ще ни затрие преди ние нея. Схващаш ли сега картинката.

Май наистина беше изпаднал в безизходица и най-лошото бе, че Илайджа е в техен плен, може би той беше единственият заради който бих направила нещо такова и все пак като се замисля, бих го направила и за Клаус... Въпреки всичко, те бяха единственото ми семейство, дори и да се мразехме.
- Добре. - Измъкнах чифт черни дънки и лилав потник от гардероба, а след това се обърнах към него. - Ще ти помогна да освободиш Илайджа и да си върнеш града, но няма да убиваш момичето. Ако се окаже непреклонна ще й отнема силите, но няма да я убиваш. Дори няма да представлява заплаха за теб без тях. Също така искам да се уверя, че притежаваш медальона преди да направя каквото и да било. И ако той наистина е у теб, ще ми дадеш думата си, че след като приключа, ще ми го върнеш. - Погледнах го право в очите. - Съгласи се и имаме сделка.

-Имаме сделка!
Това се искаше но за убиванет можеше малко да се помисли,определено трябваше да се помисли. Само че това,щеше да стане на по късен етап;
-Ще ти го покажа на специално място е не искам да рискувам да го вземеш преди да си свършила всичко.
Извадих от джоба си една снимка и я подадох,на нея пишеше днешна дата и малко по късен час.
-Не е Китайска имитация спокойно. когато свършиш всичко си е изцяло твой.
Всъщност не бях склонен да и го дам но се налагаше,вместо моля,а и за да свърши всичко това,което искам.
-Добре облечи се,ще те чакам допу.

Хвърлих бегъл поглед на снимката, но въпреки всичко нямах никакво доверие на Клаус и усещах, че не ми казва всичко.
- Обикновено искаш точно обратното. - Подхвърлих аз, точно преди да напусне стаята ми, но той беше наясно, че думите ми не са нищо повече от заяждане и нямаха никакъв скрит подтекст, защото няколкото инцидентни грешки не бяха нищо друго освен грешки и този път нямаше да допусна да се повторят.
Облякох се набързо и прибрах някой дрехи и други неща от първа необходимост в средно голям куфар, защото нямах представа колко точно време ще отсъствам. Смятах обаче да приключа с всичко това възможно най-бързо, за да мога в следващото десетилетие да се излекувам от пораженията които щях да получа в следващите дни. Бях сигурна в това, просто с Клаус наоколо не ме чакаше нищо добро и способността му да ме наранява и разочарова беше ненадмината по ефикасност.
- Ти водиш. - Казах спокойно, когато слязох долу с куфара в ръка.

» Домът на Ария
» Домът Таргериън