Новодевически манастир

Анабет кацна с пегаса после му каза да се скрие защото бяхме на земята все пак...Тук в Русия сега валеше сняг...Тя изчака приятелката си и тръгнаха навътре...Влязоха в манастира....................Анабет погледна приятелката си и тя кимна...след което приспаха хората и тръгнаха да оглеждат.Разделиха се......Анабет влезе в една стая и там видя приятелката си да мести две библиотеки......................Там имаше врата голяма и стара..само като я докоснеса тя грозно стържеше..........Явно хората не я беха открили...........Те започнаха да я отварят.......

Техану тъкмо беше намерила тайния вход когато Анабет влезе.
-Скърца много, трябва да внимаваме за да не се усетят посетителита - елфата внимателно отместваше вратата.
Скоро прохода стана достатъчно голям за да минат и те се вмъкнаха вътре. Вървяха по обширен коридор, в полумрак. Скоро забелязаха светлина в края. Там имаше леко открехната врата. Техану надникна........

Видяха хора с черни шлифери с качулки наобикаляли кръг..... От него излизаше черен дим... По средата имаше същество в Бели парцали който светеха силно но бързо утихваха....В средата до светлото същество стоеше високо създание с червен шлифер...Лицето му не се виждаше от качулката...държеше някаква книга от която все излизаха димни жалки лица и произнасяше някакво заклинание учудващо на разбираем за двете момичета език.......Човекът на земята се гърчеше и сякаш скимтеше а следващите тъмни същества повтаряха едногласно в хор заклинанието след високия човек който явно им е водач....Анабет долови няколко думи в суматохата и погледна приятелката си притеснено:
''Приношение, Тъмно създания, Завладяване...Светли създания..........''

Техану не можеше да трае това. Тетивата на лъка и се опънаха и три стрели полетяха към най-близките до тях създания. Точноста и беше изумителна - стрелите прободоха съществата прави там, където трябваше да са сърцата им. Още няколко стрели полетяха..... Заклинанието се прекъсна. Съществата се обърнаха към тях едно след друго. Слава богу не бяха вампири, но определено бяха силни. Само онзи с червения шлифер все още стоеше и говореше, явно разчиташе на войниците си да се справят. Техану изстреля още няколко стрели и се хвърли в битка. Анабет я последва. Двете пробощдаха съществата и отсичаха ръце, крака и глави. Половината им противници вече бяха мъртви, но съществото в кръга се гърчеще и пищеше още по-зле. Трябваше да действат бързо.
- Аз ще се заема с червенушкото, ти разчисти тези - изкрещя елфата на приятелката си, докато си проправяще път към кръга.

Анабет извади ножа си и почна да ги ръга ожесточено половината имаха извити дупки в сърцата си......Най-ужасяващата рана която причиняваше ножа й. Стигна до кръга...техану още беше назад....Опита се да мине но не успя....Пробва с ножа...ПОсле с вода....Медалионът й засия....Тя затвори очи и от медалиона зайзлизаха цтотици литри вода който пробиха кръга.....Направи защитна стена след което изкара съществото.....После събра сили. Водата плисна навсякъде......Удави всичко по пътя си...Беше ледено студена но защитаваше приятелите на Анабет....Водата се прибра в медалиона а другата се изпари. Мадалионът засия почти непоносимо....От там излезе син дим вдигна Анабет във въздуха..влезе в нея и всичко спря....Тя падна на земята и припадна....Всичко беше зрелищно. Гласът на дракона прокънтя: "Ти овладя първата стихия:Твоята стихия:ВОДАТА!!!!!!!!"........
Сега на ринга бяха останали червеното същество и Техану....дин срещу друг...

Всички освен червенкото лежаха мъртви или полуудавени. Анабет припадна, вероятно беше използвала твърде голяма част от силата си. Е беше нейн ред да се представи. Тъмното същество дръпна шлифера си и той падна настрана. Тялото му беше слабо, но мускулесто, черно като нощта. На лицето му личаха само две кървавочервени очи. То се стрелна към съществото, увито в бели парцали. Техану скочи и препречи пътя му, пробождайки го неколкократно в сърцето, но то сякаш не усети. Камата просто преминаваше през тялото му, без дори да оставя рана. Нима беше призрак? То я хвана за блузата вдигна я над главата си и я метна в далечния край на стаята.................
Техану удари главата си и се стовари на Земята.......Съществото в парцалите беше елф, стар........Трябваше да направи нещо. Тя се изправи, погледна тъмното същество и и хрумна идея - трябваше да го заслепи. Потърси нещо в себе си - ясен слънчев ден, лъч светлина в тъмна стая, пещерата на дракона....... Да, дракона. Техану си го представи - ляспестото му тяло лъщяшо дори в тъмната пещера, дълбокого му златисто око, ляспестата му опашка, замахваща за удар............и усети силата в себе си. Саирис и помагаше. Хвърли се напред, камата и лъщеше, прободе съществото и то се обърна към нея гневно. Тя го удари с камата още няколко пъти. Хвърли се напред, цялата светеше в бяла светлина и озаряваше залата.
- Агате рейса - мрежа от бяла светлина оплете съществото. Още две думи и стрелите и светнаха в бял огън. Съществото изкрещя когато стрелите го прободоха............ бяла светлина........то изчезна. Тя дишаше тежко, падана на колене. Сиймо я приближи и я облиза, сложи муцуната си до ръката и предаде силата си. Тази сила и беше най нужна сега. Дишането и се нормализира и тя седна, чакайки Анабет да се събуди.

Анабет отвори рязко очи.....Очите и бяха водни.....Тоест при цвета...Буквално от вода.....Медалиона светеше рязко...Чувстваше се толкова силна............ я се обърна към светлото създани рязко като хипнотизирана и се втренчи в него..........................Той приличаше на човек................Може би беше Ангел? Тя го докосна още сякаш в транс и той веднага се оправи... Водата проми раните му и той едва ли не подскочи на крака :Д

Техану усети раздвижване. Беше заспала. Огледа се наоколо. Сиймо спеше в скута и. Явно беше доста уморен след като и беше дал по-голямата част от силата си. По време на битката Техану беше използвала магия което беше изцедило по-голямата част от силата и. Беше си цяло чудо че още е жива. Анабет беше се събудила. Тя приближи Съществото и го докосна. По ръката и се стече тънка струйка вода, която проми раните му. То подскочи назад. По-време на битката Техану го беше сметнала за елф, но сега не беше толкова сигурна, може би беше ангел. Изражението му беше доста измъчено, което не беше учудващо предвид тормоза които беше изтърпял. Косата му беше руса, почти бяла. Очите му бяха със златен отенък, топли и спокойни, в пълен контраст с бялата му кожа. Техану стана и тръгна към него. Той застана нащрек.
- Спокойно, ние ти помогнахме, на твоя страна сме. Кой си ти? От къде идваш?
- Аз съм Елден, ангел. роден съм на остров Ивър, но по голямата част от живота си съм прекарал по света.
- А защо те нападаха?
Елден мълчеше........

-Аз съм Ангел.....Тези хора незаконно бяха навлезли в светлия свят за да убиват и принасят в жертва невинни създания.....Аз вее съм паднал Ангел........И търся легендарният път за това как пак да се кача на небето....Когато обикновенно кажа за това на хората.....Създанията...Светли....Тези който са чували за този мит ми се изсмиват в лицето Казват че на върха на онази планина..- Той посочи една огромна скала във въздуха....явно хората едва ли я виждаха...
-Ако се кача на нея и скоча крилата ми пак ще се появят.....Или ще умра...................................Но пътят нагоре е много опасен и казват че там пази един мндревен дракон....а на върха на Планината има огромна черна дупка.............--....Ще ми помогнете ли????Моля ви!?! Търся хора точно като ва!?!?!?!?!?!?!??!-
-Към връх Тамплайс!-Извика радостно анабет....И погледна въпросително-----Очаквателно Приятелката си- Техану .



п.п: Следващия път ще има наказания,като пишеш една дума толкова хамаво,разширяваш цялата страница!

Техану слушаше разсеяно и разсъждаваше. Този "мнооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооогооооо" древен дракон можеше да и помогне, да я упъти или пък за по-просто да и даде яйце. Защо всъщност драконите никога не правеха нещата по простия начин??? Не можеше ли просто да и се даде яйце, а не да я напътстват как да стигне до него??? Щеше да си спести толкоооооооооооооооооова усилия. Анабет изкрещя нещо и я върна в реалността. Гледаше я въпросително. Техану се опита да си спомни за какво говореха. А да за онзи връх.
- Естествено че ще се качим - побърза да отговори тя. - Сигурна съм че и ние ще намерим това, което търсим там.
Този отговор прозвуча горе-долу убедително. Елвен заговори за нещо отново. Беше развълнуван, явно се радваше, че си е намерил компания. Техану се зазяпа в него. И тя нямаше нищо против компанията му.

Анабет я погледна учудено След което се отдалечи и ги снима без техану да забележи...Прибра телефона си и я бутна леко... след което тръгна към изхода..........Тръгнаха към планината...тя беше във въздуха така че анабет сметна за добре да повика подкрепление...Свирна два пъти с пръсти и Блекджак и Арен.... Пъхна в една кожена торбичка Атина и се постара да Създаде морска кошница за Сиймо която щеше да бъде теглена отдолу........Качи се на блекджак и тръгна....Ангелът се бе качил при коня на Техану...../............/.................................Наближаваха все повече и повече планината...яздиха с бясна скорост....Въздухът Сякаш шепнеше на анабет и се оплиташе в косата й...Кичурите й.
Сякъш чувстваше въздухът.......Въздушните нимфи.....?????? Но колкото все повече се приближаваха толкова по даллеч сякаш ставаше планината.......С Анабет и Блекджак се погледнаха объркано а и след това Техану....

Летяха към планина, но вместо да се приближава, тя се отдалечаваше.
- Какво става??? Сякаш летим в противоположната посока. Как да стигнем до там?
Техану се оглеждаше озадачено.
- Това е магическа планина. Вероятно не може да се стигне до върха по въздух, би било твърде лесно. Сигурно е обградена с някакъв вид магически щит. Може да пробваме да я изкачим.
Елвен също изглеждаше озадачен. Явно и той не беше сигурен какво става и как трябва да потъпят.
- Но върхът виси във въздуха, как ще се изкачим до там пеша?Никой от нас не може да върви по въздуха.
Никой не знаеше какво да прави, затова накрая спряха конете и тръгнаха пеша нагоре. Беше топло и приятно и Техану се наслаждаваше на разходката (което можеше да се дължи на природата, но вероятно и Елвен имаше нещо общо ). След около час почти бяха стигнали до онзи част която просто липсваше. Започнаха да коментират притеснено какво да правят от тук нататък.

Анабет затвори очи усети шепота на вятъра посля рязко отвори очи....Техану и Елвен нещо там спореха влюбено....Анабет се досети че така ще открие Стихията на вътъра.....За миг затвори очи и само като за опит си представи как двата върха на въздушната скара и земята се допират и се сливат в едно......Чу странен шум...Нещо като скърцане...Опвори очи и Видя как двата върха бържо и рязко като светкавица се раздалечеват един от друг......Тя седна и затвори очи.....седеше така и само това си представяше.....Представяше си как въждуха си играе или по-скоро танцува около нея......Че въздуха се слива с нея................Отвори очи и видя как точно тази картинка която и бяше в главата сега се осъществяваше.............Беше на метри от земята въждухът вече беше станал сякаш син и видим за нея....Той се сливаше наистина с нея....калата се беше допряла до земята и сега вече потъваше надолу..................................








След като се случи това.......те се качиха на планината и тя започна отново да се надига.....анабет се чувстваше като перце и за малко да падне от това блаженственно чувство която я опиянявашеее.............

Качиха се и планината започна да се издига. Анабет явно бързо откриваше новите си умения, за разлика от нея самата...........Това я накара да се замисли. Може би и тя трябваше да поработи над това??? Но сега просто не и се занимаваше. Вървяха нагоре и коментираха това, което Анабет беше направила. Елвен изказа възхищението си от битката в залата, когато го спасиха. Техану слушаше до един момент, но после отново потъна в мисли. Установи че може доста добре да се ориентира за местонахождението си. Можеше да си представи цялата околност без проблем, въпреки че не беше идвала преди. Скоро щяха да стигнат върха. Какво всъщност щяха да правят когато това станеше. Изведнъж около тях отекна рев, ревът на дракона.

Анабет потрепна...Пред тях застана огромен огледиишащ дракон...Тя се отдаличи и застана до приятелката си..Драконът беше Кърваво червен....Имаше огромни извити рога като на сатир..........Гледаше злобно и дъхът му миришеше.........Гледаше ни с червените си злобни очи ....Видя Техану....Очите му се отпуснаха........Станаха небесно сиви...Рогата изчезнаха и Погледа му стасна някак си мъдър....твърде мъдър..................Кожата и люспите му станаха зелени така че се сливаше с приридата....Изглездаше някак си стар и велик като Царят на драконите....Може би заради погледа, ръста и Вида(старостта.). Крилата му бяха някак си разкъсани и здрави като божествен бронз...Той се приближи...Придърпа към себе си с лапа Техану и я погледна право в очите.....Съвсем еднакви бяха..........Сякаш бяха цяло едно.......

Техану потрепна. Тръпки я полазиха, но не си позволи да го покаже. Тя стоеше лице в лице с дракон и трябваше да е силна, много силна. Беше доста изненадана от промяната в съществото. Може би беше някакъв вид защитна реакция за да се предпази от нежеланите гости. Сините му очи бяха някак успокояващи. Интересно, че се беше променил като видя точно нея.
-Аз съм Техану, горски елф. - Тя заговори смело и високо. - Дошли сме тук с различни задачи. Елвен иска да изкупи греховете си като скочи от планината, Анабет иска да овладее стихиите и търси амулета въздух, а аз дойдох за да намеря драконово яйце. Искам да бъда драконов ездач.
Драконът се засмя добродушно, по - скоро се озъби добродушно, което явно минаваше за усмивка.
- Ти си смел елф Техану, щом си стигнала дотук. Всички сте смели. И всички ще намерите това, за което сте дошли. - Драконът погледна Елвен след това някак тъжно и Техану. - Ти имаш дарбата да бъдеш драконов ездач и вече си я открила. Яйцето което търсиш може и да се крие тук. Това не е обикновена планина, а угаснал вулкан. Спусни се в кратера, търси синия огън, ако имаш късмет там ще откриеш едно от последните драконови яйца на тази планета.
- Нима ти не знаеш дали още е там? Но нали ти пазиш това място?
- Мястото беше тук много преди мен и ще остане много след мен. Не съм напълно сигурен, но мога да гарантирам, че там ще откриеш следа. Но дете искам да те питам още един последен въпрос. Наистина ли го искаш? Отглеждането на дракон не е лесна работа, дори напротив, но ако дракона избере теб, ти няма да можеш да се откажеш. Наистина ли го искаш?
- Да, да, да. Това е единственото което искам сега (а може би не съвсем) и винаги ще го искам. Няма да пропусна единствения си шанс само защото ме е страх или защото е трудно.
Драконът се усмихна.
- Така да бъде. Можете да преминете.

Драконът отмести поглед към Анабет....
-Дъщерята на атина и Посейдон.....-
Тя се поклони леко...
-Ти няма да откриеш медалиона на този връх но ще разбереш нещо за стихиите от синият пламък....за пръв път от милион векове той ще проговори за теб........Но там ти предстой нещо много важно..........-
-Какво по-точно?-
-Не мога да ти кажа иначе пламъкът ще се сърди и цял свят ще затрепери пред неговата мощ!!!!!!!!!!!!-
Анабет го гледаше втренчено и не проумяваше какво казва той.След което драконът се отмести и подаде нещо на двете момичета... На Техану даде Някъкъв сребрист лък който приличаше на нещо....нещо светрещо сякаш на лунна светлина сякаш е създаден от квартз......
-Този е бил на баща ти.....-заяви той тъжно и се обърна към мен. Подаде ми Един гердан с закачен драконов нокът или зъб не разбрах какво точно е......
-Това ще ти е на късмет.- усмихна се той добродушно и изчезна.

Техану се усмихна тъжно. Свали своя стар лък и го постави пред себе си. Лъкът беше дъб, голям почти метър и двадесет. Беше минала през толкова битки с него (особено напоследък) и беше и спасявал живота много пъти. Приближи се до едно ниско храстче и го остави отдолу. После закачи колчана със нови сребристи стрели и лъка на гърба си и се усмихна.
- Е не знам за вас, но аз съм готова. да тръгваме.
Елвен закачи връвчицата със драконовия зъб на шията на Анабет и те потеглиха. Анабет се беше усмихнала, а Техану я гледаше подозрително.
- Много си щастлива Анабет - Техану се засмя. Продължиха нагоре. Елвен оглеждаше ръба и пропаста нагоре. Техану въздъхна.

Вървяха вървяха и стигнаха до най-високата точка на скалата....Там зееше огромна черна дупка над една пропаст.....А от другата страна беше кратерът на Вулкана........
-амиии....може да затворим черната дупка някъде :Д може би медалиона от Дракона ще го погълне в себе си :Д......................-

Техану се загледа в черната дупка. Все още бяха на около 500 метра от нея, но доста ясно усещаха как тя ги притегля към себе си. Идеята на Анабет можеше да се окаже правилна, но ако нещо не станеше медальона, както и те щяха да бъдат засмукани. Как изобщо се затварят черни дупки??? Анабет и Елвен гледаха дупката безпомощно и се оттегляха назад. Техано също се дръпна на около 700 метра от дупката и седна на земята с кръстосани крака. Съсредоточи се. Анабет беше успяла да съедини планината значи и тя трябваше да успее. Затвори очи и си представи дупката, притегателната и сила и дори малките камъчета които изчезваха в нея. Имаше чувството че вижда ясно сцената пред себе си въпреки, че е със затворени очи. Представи си как всичко спира да се движи към дупката, как притегателната и сила намалява и накрая изчезва. Усети как тялото и спира да се движи към пропаста. Страхотна, значи успяваше. Но дори само това и коства толкова енергия. Усещаше тялото си сякаш е тичала нагоре по планината и обратно няколко пъти. Видя образа на дракона в главата си. "Не се отказвай". Сиймо застана до нея и допря носле в ръката си. И той искаше да помогне. И образа на другият дракон - Саирис се появи. Двата дракона застанаха в бойна позиция и Техану усети силата им. Помагаха и. И дупката се затваряше. Бавно но сигурно......................
Техану се изправи на крака и се олюля. Въпреки помоща на драконите силата и беше намаляла значително.
- Е как се справих? - Техану се ухили и погледна мястото където беше пропаста допреди малко. Да, беше успяла. Пропаста липсваше.

Анабет и елвен гледаха смаяно.....Атина дотича до тях.......Погледна празното място и като истинска актриса падна на земята с едно голямо и сладко ''туп'' и се направи на припаднала с изплезеното си грапаво езиче.......... След няколко минути те изтрезняха и всички се запътиха към дупката...........Анабет взе атина на ръце....И погледна приятелите си..Елвен гледаше към дупката а Техану него тъжно и сякаш едвам щеше да заплаче......

Eлвен погледна ръба за последен път и очите му се изпълниха с решителност.
- Благодаря ви момичета. Нямаше да се справя без вас. Всъщност без вас нямаше да съм жив сега. Но аз трябва да вървя.
Очите на Техану се изпълниха със сълзи. Тя се бореше да не заплаче.
- Защо? - Гласът и едва се чуваше. - Защо трябва да го правиш? Остани.
Елвен я погледна нежно.
- Не мога да остана Техану. Ти няма да се откажеш от това което преследваш, няма да се откажеш от яйцето, дори.....
- Остани и ще се откажа - гласът и трептеше. Не искаше да бъде слаба сега, но това беше извън нея.
- Не плачи моля те - докосна я нежно. - Това е моят дълг, моята съдба. Аз трябва да го направя, дори и да не искам.
- Всеки може да промени съдбата си ако поиска, но ти не искаш нали? Защо изобщо дойде с нас? За да ти помогнем да стигнеш ли, използва ли ни Елвен?
Техану не издържа и побягна назад.
-Не Техану, чакай - Елвен тръгна след нея. - Моля те почакай.

Анабет седеше смразена и ги гледаше втренчено.....Никога не бе виждала приятелката си такава..........После изведнъж нещо и стана и се затича след тях като повика Сиймо и Атина.....Техану тичаше с бясна скорост Никога до сега Анабет не си беше представяла че елфите могат да развият такава скорост....знаеше че тя тича бързо като анабет което беше очудващо и за двете защото не се предполагаше да могат да тичат толкова бързо но сега.....Просто беше неузнаваема....Сълзи капеха НЕЖНО по лицето й. Елвен тичаше след нея а Анабет след тях като някаква тъпачка.

Очите ми бяха премрежени от сълзи, които се стичаха по лицето ми и капеха по земята пред мен. Тичах по-бързо от всякога. Не исках да го виждам отново, не исках да го познавам изобщо. Как изобщо можах да се влюбя щом знам каква е причината да дойде,щом знам какво ще стане накрая.
- Спри моля те - Хвана ме за китката, спирайки устремът ми. - Спри и ме изслушай Техану. Опитай се да ме разбереш. Просто нямам избор, това е съдбата ми.
- Това вече го чух. Оставям те. Прави каквото искаш, не ми пука - сълзи отнова започнаха да се стичат по бузите ми. Опитах се да се отскубна,но той не ме пускаше. - Пусни ме. Остави ме на мира.
Гласът ми прозвуча тихо и несигурно, като отчаян шепот. Но той не ме пусна. Придърпа ме към себе си и ме прегърна. Нямаше смисъл да се боря, не можех да преборя импулса си. Исках да го прегърна и да не го пусна. Никога повече.
- Ще остана. Заради теб ще остана - шепотът му премина през умът ми като нещо нереално. Не можех да повялвам. сврях лице в гърдите му заплаках. - Заради теб ще остана.