Плантация Тюдор

Засмях се весело и започнах да разчиствам масата.
- Че какво лошо има в това? - Мъжете обичаха по-пищни жени, а господарката беше доста слабичка, когато се появи тук. И все още си беше, нищо, че чакаше дете, още не й личеше.
- Господаря ще е щастлив, да има повече от вас. - Пак се изкикотих весело и тя също леко се засмя, макар да не я бях виждала скоро да го прави.
- Наистина не го мислете... Той ще бъде добре, вие също и бебето също. Молете се на вашия Бог, а аз ще се моля на моите и те ще ви запазят...
Това беше единственото, с което можех да й вдъхна малко вяра и надежда, че ще се оправят нещата.
- Искате ли по-късно да ви сплета косата? - Това я успокояваше или поне така ми се струваше.
- Може и да поплетем, когато направя вечерята... - То много други неща нямаше които може да правим, но поне беше нещо.
- Аааа... - Изведнъж се стреснах и плеснах с ръце. - Ама много съм отнесена. Сутринта Федерик донесе книгата... - Бързо изтичах до един шкаф и извадих малкия вързоп.
- Спяхте и не исках да ви будя... Дано да ви хареса господарке...

-Май,ще има прекалено много от мен,както е тръгнало.
Погали корема си,който бе станал леко кръгличак от многото храна:
-Ако бях със старите си дрехи,сега корсета ми,щеше да мис тяга. Тук поне не се налага да ги нося.
След това я зарадва още повече с книгата:
-Оу,прекрасно...
Протегна ръката си,като я улови,беше дала поръчка ако има писма за насам да и носи и по една книга,явно имаше и писма и книга. Погали нежно кориците и:
-Прекрасно,ще имам нещо за четене преди да заспя.
Остави я после,щеше да я чете,сега щеше да прави компания на Лиза и Лиза на нея:
-Да трябва да изплетем много дрешки. Добре,че бях купила повече плат,ще ушием дрешки на бебето.

Книгата май я зарадва и настроението й поне малко се подобри. Следобеда прекарахме в шиене на дрешки, после тя ме последва в кухнята и ми помогна с вечерята, но не я карах да върши много неща,за да не се преуморява. Това седене по цял ден на крак след време щеше много да я изморява, но все още не беше така.
Господаря не се прибра и тази вечер за вечеря, но господарката ме покани да й прави компания, а аз нямаше как да откажа, нищо, че не беше редно да вечерям с господарите си. Нахранихме се и се качихме в нейната стая. Приготвих й вана и и помогнах да се изкъпе, после да се облече, а накрая сплетох косата й, както бях обещала.
- Харесва ли ви? - Бях я сплела по-различен начин днес.

Не се прибираше,започна да се тревожи да не му се е случило нещо. Почти не чу гласа на Лиза но разбра въпроса и,вдигна огледалото,като се погледна,наистина Лиза се беше справила прекрасно:
-Невероятно е,благодаря ти...
Завртя се,като и се усмихна топло. С времето почваше да се привързва към Лиза,като към майката която никога не е имала. Тя и даваше много съвети пазеше я и се чувстваше добре. Но все още не и излизаше от умът:
-Да не му се е случило нещо,да пратим Фредерик да провери.
Завъртя се към нея:
-Ами ако е в ония бордей?
Сърцето и се сви при тази мисъл но какво можеше да прави освен да пие и да бъде с някоя друга.

Въздъхнах с известна нотка на съжаление и хванах ръцете й.
- Мога да го изпратя ако това ще ви успокои... - Естествено Фредерик щеше да се престори, че е проверил господаря си и да се върне на следващия ден с новината, че господаря е имал много работа и затова не се е прибрал, но всички знаехме или поне предполагахме какво прави в града.
- Но вероятно има много работа, както обикновено. Знаете, че няколко от неговите кораби ще отпътуват скоро и това отнема цялото му време. Обаче вие не се тревожете, сигурна съм, че господаря мисли постоянно за вас.

Знаеше,че я лъже за да я успокой. Знаеше,че е в някой бордей,че се налива. А,уж и обеща да не и иневерявам. Това беше обещание,която явно не бе издържало и няколко месеца,как щеше да я кара така,когато мъжа и губеше интерес още в началото,а надебелееше ли всичко бе обречено:
-Сигурно е така...
Стана и се премести на леглото,като подаде ръка на Лиза да остане още малко:
-Искам всичко да свърши,да се роди и да може да види,че всичко наистина е било напразно. Вярвам Лиза,наистина вярвам,че то ще се роди,че всичко ще е наред. Не съм,наистина не съм толкова слаба,колкото изглеждам.
Духът и упоритостта и бяха по големи от когато и да било. Щом Лиза си тръгна тя се унесе почти мигновенно беше много уморена.

Върнах се едва след седмица и то с огромно нежелание, обаче колкото повече оставах в града толкова повече пари щях да загубя. Да не говорим, че алкохола щеше да ме погуби. Всъщност това не беше толкова лоша идея. Можех да се напия до безпаметност, да предизвикам някой на дуел и да умра щастлив. Обаче не можех и колкото да ме беше страх да се изправя срещу Денерис, която сигурно щеше да ме подхване още от врата с обвинения породени от ревността й, се върнах в къщи, най-малкото защото имах нужда от чисти дрехи и истинска храна.
Денерис дремваше следобед, всички останали си вършеха работата. Попитах Лиза как е тя. Каза ми, че е била тъжна и направо ми се скара за това, че съм оставил бедното момиче само в такъв момент. Искаше ми се да й обясня как стоят нещата наистина и да я накажа за това, че пълнеше главата на Денерис с глупости, но имах нужда от нея, защото ако нещо се случеше тя щеше да е единствения способен човек да спаси бебето и жена ми.
- Приготви ми вана и чисти дрехи и нещо за ядене. - Казах аз и се отправих към стаята си. След като се изкъпах и наядох, отидох в кабинета си където се върнах към любимото си занимание тези дни, пиенето.

Щом се събуди разбра,че се е прибрал но Лиза я предупреди,че може да е подпийнал малко и нямаше да и се зарадва,ако тръгне да му се кара. Макар че нямаше това намерение,съзнаваше че с караници нямаше да го спечели. След като хапна се качи в кабинета му почука но той не я пусна вътре,не раванше нередни неща но явно все още не искаше да я вижда:
-Само исках да те видя...
Отдръпна се от вратата,като слезе в трапезарията и се зачете в новата си книга. Щеше да я разсея малко,поне малко. Лиза влезе за да и донесе сок,следкато го изпи я остави. Само не подхвана отново книгата,а плетката на малки чорапчета.

Аз и чашката си бяхме добре и сами. Разбирахме се чудесно и вече я чувствах като най-добрия си приятел. Тя не ме предаваше, винаги беше тук когато имах нужда от нея и не се инатеше. Денерис само това правеше. Винаги спореше, винаги искаше да бъде права и за да докаже правотата си и дори само, за да стане на нейното, беше готова да рискува всичко, дори и живота на бебето си. Надявах се сега да е щастлива. Наистина много се надявах, защото това нейно поведение нямаше никаква логика. Искаше да е с мен, е аз не бях с нея и нямаше да бъда, защото не можех да подкрепя подобна лудост. С всичко това вече не я чувствах като жената с която се бях запознал преди време и страдах за загубата си, защото онзи образ в главата ми, който толкова обичах си беше заминал и на негово място се бе появило това егоистично подобие, което само изглеждаше като Денерис. Да, стига толкова, сега си имах чашката за най-добър приятел, не ми трябваше Денерис.

Дните се нижеха един след друг. Дани ставаше доста силна и малко напълня,гърдите и се бяха поналели,като имаше още на къде,а само тя забелязваше,както и Лиза,когато и помагаше да се облече,че коремчето и вече е доста обличко. Екзейвиър все още се държеше дръпнато,не спеше въобще при нея но се примири. Говореше с него но само общи неща,не го укоряваше,макар че не намираше за редно да пие толкова.
Една обяд обаче котката се бе измъкнала от къщата,като без да предупреди тръгна за да я намери. Не след дълго се беше отделила прекалено на далече,като беше стигнала пределите на гората.
Вида котето което седеше на тревата,приближи се бавно,за да не го уплаши но в този момент усети нечии ръце,който запушиха устата и.
Това бяха онези туземци,бе попаднала на грешното място. Опитваше се да се откъсне от ръцете им но те се оказаха доста силни.
Заведоха я в макото си свърталище,като я вързаха за ръцете и краката. Опитваше се да се успокой,че Екзейвиър,ще я спаси или някой друг.

Когато разбрах, че Денерис е изчезнала тръгнах да я търся. Нямах представа къде може да е, всички в имението я търсеха. Задаваше се буря и това, че я нямаше ме плашеше. Не я намирах никъде, започваше да се стъмва и да вали. Имаше светкавици и гърмеше. Тръгнах към гората. Скитах се с часове в нея,докато през силния вятър и гръмотевиците не чух виковете и. Приближих се близо, колкото се можех по-близо и видях около десетина мъже около нея, които си я подхвърляха. Кръвта ми кипна. Нямах представа как щях да се справя с тях, разчитах на изненадата, затова пришпорих коня си, но все пак внимавах да не нараня нея. Като насън я грабнах през кръста и пак го пришпорих, но докато се опитвахме да се измъкнем една от стрелите им одраска кракът ми. Не ми пукаше обаче, беше важно да я върна в имението, което сега нямах представа къде се намира, беше тъмно като в рог. Коня беше уморен от скитането и тежестта ни и дъжда. Аз пък все още не развъзвах Денерис, май така трябваше да я държа за в бъдеще с запушена уста и завързани ръце и крака.
След няколко часа стигнахме до плантацията, но аз бях загубил съзнание, заради раната на крака ми, която се беше инфектирала...

-Лиза...
Втурна се в къщата,като ведна двама мъже вдигнаха Екзейвиър от земята и го заведоха в спалнята. Лиза веднага се погрижи за него но каза,че няма да мине лесно. Инфекцията не минавала лесно.
Започнаха мъчителни дни в който,той имаше треска,сменяха превръзката но в началото просто си мислех ме че нещата,ще станат по зле но Лиза намери много редки билки,който бързо промениха състоянието му,ранаа се подобри,а треската бавно отминаваше. Дани стоеше неотлъчно до леглото му,като сменяше компресите на гавата му,даваше му вода,хранеше го когато се събуди.
Лека полека имаше изгледи да се оправи. Докато го гледаше беше заспала до него,в резултата от бременността заспиваше дори и на стола,за това не беше чудно,че спи до него.

Отварите които ми даваше Лиза ме държаха в почти будно, в почти заспало състояние. Не осъзнавах какво точно се случва, повече усещах, но не можех да реагирам. Един ден успях най-накрая да се събудя и въпреки, че още ми се въртеше много свят видях Денерис до леглото си. Спомних си какво се беше случило, веднага щом усетих силната болка в крака си. Опитах се да стана, но не успях, затова се провикнах с цяло гърло:
- Лиза... - Исках някой веднага да дойде тук. Първия който обаче реагира беше Денерис, която се събуди. Не й обърнах внимание, а пак изкрещях на Лиза, която най-накрая се появи.
- Махни я от тук... Не искам да я виждам повече... - Казах с отвращение и кимнах към Денерис, която се разтрепери.
- Не ме ли чухте? - Изревах. - Вън! Всички вън...

Не знаеше какво да стори,излезе веднага от стаята. Като сложи ръка на сърцето си,знаеше че може да го казва в шока от болката но. Започна да плаче,а щом Лиза излезе веднага я попита:
-Какво става,как е...
Но и каза само,че не иска да я вижда. Това я нарани още повече но нямаше какво да направи,премести се в другата стая,като не припарваше до него,само Лиза влизаше там.

Не желаех да я виждам. Не исках и да чувам за нея, само от време на време позволявах на Лиза да ми казва как стоят нещата с бебето, а когато се почувствах достатъчно добре и можех да ходя се преместих в града, за да съм по-далеч от нея и с надеждата, че ще мисля по-малко за нея, но не се получаваше така. Тя не излизаше от ума ми, дори и когато бях мъртво пиян.

Носеше вината върху себе си,съзнаваше че това е болка,която и е трудно да понесе но въпреки това се опита да се държи заради детето. Коремчето и ставаше все по голямо и по голямо,явно щеше да роди доста голямо бебе,което се оказаше опасно за нея. Но не искаше да казва на Екзейвиър. Не излизаше от вкъщи и помоли Лиза да не му казва,защото можеше да се окаже прав и нещо да и се случи. Последния месец наближаваше и можеше всеки момент да роди но се страхуваше да го извика.
Въпреки това Лиза беше пратила,да му съобщят,че скоро наближава момента. Дани беше,приготвила всичко,дрешките и завивките,а някой от мъжете и скова прекрасно детско легло което щеше да стой до леглото и,ако има щастието даоживее.

Не исках да се прибирам в онази къща, но нямах друг избор. Просто трябваше да го направя. Трябваше да съм там когато детето се роди... Затова го направих върнах се в къщата, но отново избягвах какъвто и да е контакт с нея. Седях в кабинета или стаята си, дори не слизах да ям в трапезарията.

-Лиза,какво да направя?
Но и тя не знаеше отговора. Дани просто си мислеше,че той я ненавижда,че я мрази.
-Той...той...
Поклати глава в последните няколко дни не можеше да става,чувстваше се невероятно тежка. Когато един ден докато слизаше към куйнята водите и изтекоха. Първото нещо,което извика беше Лиза,която веднага се появи и я заведе в стаята където приготви всичко.
Най-големи ад те първа предстоеше. Ужасна болка,викове се разнесоха из цялото имение но това нямаше,как да се скрие. След три часа мъки,след един последен напън на белия свят се появи едно прекрасно момиченце. Прегърна красивото си момиче,като изглеждаше толкова малка.
-Тя е толкова малка и красива...
Не мислеше въобще за това,че може да не се хареса това,че е родила момиче. Излезе да му съобщи но тогава усети същата болка:
-Лиза... Лиза моля те... Ела отново се започна...
Беше успяла да му каже,че има момиче но явно щеше да стане баща на още едно бебе. Отново викове,като след 4 часа се появи и едно прекрасно момче. Успя да го гушне за малко,като след това се унесе. Беше загубила доста кръв и само от нея зависеше дали ще се пребори. Децата бяха здрави въпреки,че бяха малки.
Успя да се събуди за малко,като видя Лиза до себе си:
-Моля те повикай го,помоли го да дойде...

През цялото време крачех нервно из долния етаж и чаках да ми кажат какво се случва там горе, защото виковете й, побъркваха и мен. Мислех си, че ако нещо и се случи ще умра заедно с нея. Моята болка не можеше да се сравни с нейната, но никога в живота си не бях по-уплашен от сега...
Накрая когато всичко свърши и бебетата се родиха. Успях да се зарадвам... Когато обаче ги видях и ги взех в ръцете си, щастието ми беше неописуемо. Бяха най-съвършените същества, които някога бях виждал. Бях ужасно горд с тях, с Денерис също, че беше удържала на обещанието си и се беше справила. Щастието ми се помрачаваше единствено от това, че тя беше зле. След раждането изпадна в безсъзнание и се събуди едва след два дни, докато аз бях при малките, а Лиза се грижеше за нея. Общо взето си сменяхме ролите, защото аз не знаех какво да правя с тях и стоях в стаята им само докато спят.
Лиза дойде и ме повика с прекрасната новина, че съпругата ми се е събудила и ме вика. Бързо изтичах в стаята й и приклекнах до леглото й, като взех натежалата й ръка и я целунах. Благодарих още веднъж на Бог, че ме бе благословил с това щастие и казах:
- Справи се чудесно. - Погледнах към нея. - Те са прекрасни...

Нямаше много сила в всичко което искаше да направи. Просто вдигна лекичко ръка,за да му подскаже,че иска да хване ръката му. Нямаше сили но искаше да се бори,искаше да отгледа прекрасните си деца,да ги види и да ги държи в обятията си:
-Добре ли са? Обичам те,обичам и тях...
Премигна бавно усещаше,че очите и ще се затворят но се бореше да не го направи:
-Дай им имена Екзейвиър,Лиза знае...
Трудно и беше да обясни всичко:
-Няма да се предам....
Последното нещо което изрече. Отново се събиди бавно на третия ден,като през тези дни се бореше с това да се възстанови. Отвори очи,надигна се леко,като видя Лиза,която стоеше над кошчето над бебетата:
-Спят ли добре ли са?
Не биваше да става все още за това Лиза ги взе нежно и ги донесе до леглото и. Прегърна ги нежно,като всяка любяща майка и ги целуна:
-Толкова са красиви исъвършени...
Погледна към Лиза:
-А Екзейвиър къде е?

- Той... Спи... Почти не е мигвал от както родихте и беше изтощен, затова аз... Сипах малко приспивателно в супата му, защото щеше да се разболее ако продължава така... - Надявах се господарката да не ме накаже заради тази моя дързост, но го бях направила за добро.
- Сигурно ще спи чак до сутринта... - Аз обаче щях да се гриза за бебета докато техните майка и баща бяха в състояние да ги гледат, но дори и след това едва ли щях да мога да се отделя от тях. Аз просто ги обожавах.
- Искате ли да ви донеса нещо за хапване? Сигурно умирате от глад?

-Добре си направила Лиза,имал е нужда да си почине. Децата имат нужда от него,от техния баща,също и аз имам нужда от него...
Вече слагаше децата пред себе си,въпреки че бе егоистка това за първи път не се прояви. Искаше дечицата и да са живи,здрави и да растът безгрижно,докато нещо не се променеше. Премина нежно с ръката си по малките им личица,толкова много любов изпитваше,че не беше никак реално но така бяха майките:
-Да ужасно съм гладна,трябва да се храня,за да мога да ги храня и тях.
Все още не бе кърмила децата си,явно ги бяха хранили с козе мляко но след,като си хапнеше добре и се въстановеше,можеше да си ги нахрани:
-Нека Екзейвиър да спи,не го будете,когато се наспи ще види,че всички сме добре и ще се успокой.
Лиза тръгна към вратата,като Дани въздъхна:
-Ангелчета сега всичко,ще бъде наред.
Трябваше да пише писмо на майка му,ако вече Екзейвиър не беше писал. Напълно сигурна,че ще се зарадва,че има не един,а две прекрасни внучета.

Събудих се с чудесната новина, че Денерис вече е много по-добре, но се скарах страшно много, че са ме оставили да спя толкова дълго. Исках да бъда до тях и да не ги изпускам от поглед, макар да не бях Бог и да нямах власт, просто считах, че аз съм човека, който трябва да ги предпази с каквото може и ми е по силите.
Влязох внимателно и безшумно в стаята и добре, че го направих защото малките спяха, а Денерис ги наблюдаваше. Приближих се бавно към нея и я целунах по челото без да казвам нищо, защото никоя дума не беше в състояние да опише как се чувствам. Бях ужасно щастлив. Истински щастлив. Настаних се до нея и се загледах в малките ми слънца. Днес ми изглеждаха още по-красиви и ги обичах още повече, нищо че си мислех, че е невъзможно, но истината беше, че сърцето ми преливаше от любов към тях.
- Това е за теб... - Подадох и една малка кутийка.
- Отвори го... - Тя го направи и там видя един красив смарагдов пръстен.
- Купих го за теб, като символ на любовта ни... Легендата гласи, че докато камъка остане чист и ярък, значи и любовта ни е неопетнена... - Ако камъка потъмнееше или се разбиеше то, любовта ни вече нямаше да е истинска и чиста, щеше да означава, че някой от нас е предал другия.

Първото нещо което направи е да го целуне,отдавна не го беше правила но го обичаше,радваше се че е до нея и до децата,че всичко се нареди. Пръстена я очарова,красив,скъп и имаше сантиментална стойност,което се каза още по прекрасно:
-Невероятен е,благодаря ти...
Развълнува се,като докато той слагаше пръстена ръката и потреперваше. Погледна го и свали ръката си,като го дари с още една целувка.
-Повече от всичко се радвам,че си при нас,че всички сме заедно...
Този момент бе прекъснат от малкия принц,който измърка нещо леко отвори очи но след,като усети ръката на Дани върху коремчето си,отново заспа.
-Винаги иска гласът му да се чува...
Погледна към Екзейвиър за малко,като го погледна:
-Май,ще прилича на теб,не само по името...
Пошегува се тя но в погледа и имаше благина,виждаше се,че се е променила,че не е същата Денерис,беше много повече от миналото си но и много нова:
-Писа ли на майка си? Сигурно,ще се зарадва да прочете,че сме кръстили момиченцето на нея?

Поклатих леко глава:
- Все още не съм. - Отвърнах аз и пак погледнах към малките. Едва се сдържах да не ги събудя и да ги подържа в ръцете си. Денерис не трябваше да го оставя да заспи отново, но вината беше в мен, че не успях да я изпреваря и да го взема.
- Как се чувстваш? - Попитах най-накрая и я погледнах изучаващо. И тя днес изглеждаше доста по-добре и отпочинала, нямаше онзи болнав вид от предните дни. Много се бях уплашил, че може да не оживее и повече от всякога бях решил, че скоро ще ги изпратя вкъщи, но този път без нейното знание, защото не исках да се разделяме със скандали.
- Днес изглеждаш много по-добре, надявам се и да се чувстваш така... - Казах аз и погалих лицето й. Сега я виждах по-различен начин и изпитвах обич и благодарност към нея, защото ме беше дарила с тези невероятни създания, които аз така силно обичах.

» Резиденция Тюдор