Плантация Тюдор

-Добре съм...
Погледна отново към него,като наведе глава на рамото му:
-Дори чудесно,те са добре,здрави са,ти си до нас.
Този момент се чувстваше повече от добре,все още не се възтановила напълно. Така да се каже се още се възстановяваше от раждането но бяха леки неща,който щяха да отминат и дори нямаше да си спомня.
-Трябва да и пишеш скоро,сигурна съм,че ще се зарадват на новината.
Хвана ръката му като преплете пръсти в неговите. Загледа се в децата си,който спяха,като ангелчета и двете руси. Бяха си отвярали от реме на време очите но момченцето имаше очите на баща си,а момиченцето на майка си. Явно се бяха преплели гените им но се очертаваше,младши да е сърцразбивач,а Екатерина невероятна чаровница.
Тогава малката се събуди,като това с ръката не подейства,защото явно беше инат,като майка си и искаше внимание и ако не го получеше,тръгваше да плаче:
-О,недей ангелче...
Прихвана я нежно,като я приближи към себе си,за да я прегърне:
-Виж всички сме тук,аз ето и татко ти е тук...
Завъртя я така че и той да я вижда. А,тя изглеждаше толкова малка с малките си ръце и миниатюрните пръсчета. Искаше и се да го види,как се дъри с децата,не бе успяла но бе сигурна,че ще е невероятен. Подеда малката принцеса в ръцете на баща и.
-Когато се роди,се зарадвах,беше толкова красива но и се страхувах,че може би си искал повече момче,наследник...
Погледна към него:
-В първия миг се зарадвах,обичам я от първия и миг но очувствах,че може би съм те разочеровала...

Струваше ми се малко лицемерно това желание да пиша на майка си и изобщо, че беше кръстила дъщеря ни на нея, като само до преди няколко месеца изтъкваше като причина майка ми и омразата й, за да не замине в Англия, но това го запазих за себе си, защото както предположих и тогава, всичко се дължеше на нежеланието й да заминава и оставането й тук, беше на всяка цена. Още не бях преболедувал това разочарование, което доста беше разклатило доверието ми в Денерис. Едва ли някога щях да успея да го забравя и простя, но просто предпочитах да мисля, за това, че имам възможността да държа децата си в ръце и да изпитвам истинска гордост от тях.
- Не бих се разочаровал от това. - Отвърнах сериозно и я погледнах, после върнах погледа си върху малката, която поразително приличаше на майка си, но която щях да възпитам по-добре. Щях да я науча да има себеуважение, но и да се вслушва в разума си. По дяволите имаше толкова неща на които исках да ги науча и двамата, че просто не знаех дали ще ми стигне времето за това. Надявах се съдбата поне сега да е благосклонна и да ми го даде, защото това беше нещото, което щеше да остане след мен. Най-голямото ми богатство и постижение.
- Има други неща, които ме нараняват повече... - Допълних замислено и целунах нежно малката ми принцеса по челото, а след това я върнах в кошчето й.

-Знам сгреших,нараних те,трябваше да ти бъда по добра съпруга. Направих наистина ужасни не обмислени грешки,от ината си и от егоизма си. Загубих доверието ти...
Призна му тя сега виждаше нещата по трезво:
-Не трябваше да постъпвам така и вечно,ще нося вината си за това. Съзнавам,че рискувах много,че можеше да загубя бебетата си,че и сега рискувам и ще си патя много за неблагоразумието си.
Трябваше да го каже:
-Сигурно си мислиш,че е глупаво да те карам,да пишеш на майка ти,при все всичко,че не исках да се връщам в Англия и все още не го искам. Не знам дали съм права ти ще ми кажеш,може и да греша но щом научи,ще каже и на краля,който ако научи мисля,че ще се зарадва. Може да са глупави моите разсъждения и си в пълното право да ме опровергаеш и обориш но мисля,че ако той научи това може да бъде по благосклонен и да се върнем заедно в Англия
Искаше да е наясно,че съжалява,че вече не би направила нещо през гърба му,че се допитваше до него преди да направи каквото е и да било,че щеше да се постарае да бъде добра съпруга.
-Ако го сметнеш за глупаво няма да отворя дума за това повече.

Погалих я нежно по лицето и я погледнах някак снизходително, защото го усещах с цялото си сърце, каквото и да кажеше или направеше, нямаше да бъде достатъчно, за да върне времето назад и да промени миналото. Бях си научил урока и знаех много добре какво мога да очаквам от нея, нищо, че сега твърдеше друго. Също така обаче тя ме беше дарила с тези прекрасни малки ангелчета и това беше над всичко. Опитах се да й го обясня преди време, но тя не искаше да чуе тогава, затова сега щях да й го демонстрирам. Да й покажа какво означава да си част от нещо. Тя беше част от това семейство и въпреки, разочарованието и болката, която причини на сърцето ми, аз щях да бъда добър съпруг за нея. Нямаше да бъде както преди, но тя щеше да знае, че може да разчита на мен, защото бе майка на децата ми.
- Не се затормозявай с тези неща любима. Аз ще се погрижа за всичко. - Много преди изобщо да е споменала, аз бях пристъпил към действие, просто не смятах, че е необходимо да го споменавам пред нея. Нейната задача беше да се грижи за децата ни, останалите въпроси не я касаеха.
- Когато му дойде времето ще се върнем. - Казах с усмивка. - За сега живота ни е тук, наслаждавай му се.

-Прав си,по добре е да не ти се меся,не ми е работа...
Тя имаше сега много по важна от всички неща,да гледа своите прекрасни ангели и да бъде добра съпруга. Сега щеше да си дойде на мястото да се укроти,да мисли за нещата в дома си,да си гледа дечицата. Макар мечтите за пътуване да бъдат забравени,си заслужаваше,защото децата и имаха нужда от нея.
-Много бързо си намерил втора люлка... На мен ми отне месец,да накарам да направят първата.
На нея всичко и беше много по сложно,защото само Лиза я слушаше,макар че Лиза по скоро даваше съвети,който Дани слушаше. Погали отново малкия принц,като видя,че беше с дрешка която Лиза уши:
-Не изглежда ли,като принц в тази прекрасна дрешка?
Наведе се и го целуна не се събуди,явно му се спеше прекалено много за да отрази това.

- Той е! За мен... За нас... - Поправих се и протегнах ръка към него, за да го докосна. Той беше моята сбъдната мечта и щеше да се превърне в най-здравото и силно момченце. Щях да го науча да се дуелира и да ловува. Щях да го науча как да играе карти и да му дам съвети за жените. На малката си принцеса пък щях да й обясня, колко коварни могат да бъдат мъжете и определено нямаше да позволя на никой да припари до нея, макар с тази нейна красота, която си личеше още от сега, щеше да се сдобие с многобройни обожатели.
- Нямам търпение да видя в какъв мъж ще се превърне. - Надявах се да бъде много по-добър от мен и да не допуска същите грешки. Исках да се гордее с мен, но аз не бях толкова достоен пример за подръжание, но щях да го науча да бъде по-добър и знаех, че ще бъде така, защото го виждах още от сега. Изтъкан от принципи, които не престъпва. Мъж с характер.
- Какъвто и да е обаче, съм убеден, че ще бъде много по-добър от мен... - Нали затова хората създаваха деца, за да могат някой ден да ги задминат. Нещо по-добро на самите тях, върху което понякога възлагаха прекалено големи очаквания. Аз имах такива, но нямаше да бъда строг и пришпорващ баща, щях да се опитвам да бъда търпелив и разбиращ, какъвто беше моя.

-Така е любими... Не искам да притежават моя характер,дано изградят свой,по добри.
Нищо не се знаеше но онова,което зависеше от нея,щеше да им го даде,много любов и обич,която заслужаваха невероятно много.
-Ще има време за всичко,още са съвсем малки,има време да покажат себе си,да ги научим на много неща.
А,и тя имаше да се учи и да поправя грешките от миналото си. Нямаше да успее но се надяваше от днес нататък да не прави глупави грешки,да бъде достойна съпруга за него.
Тогава малкия принц се събуди,започна да плаче,явно искаше да се нахрани не търпеше отлагане.
-Аз,трябва да го нахраня...
Беше и малко срамно,не че не я беше виждал но това и се стори странно. Прегърна младши,като го приближи за да го нахрани но се закри леко с една кърпа.

- Ще ви оставя тогава да се храните спокойно... - Виждах, че и тя се смущава, какво оставаше за мен. Не ми беше мястото тук, докато правят това. Не, че беше нещо срамно, просто не се чувствах комфортно. Ръцете ми започваха да се потят и да си мисля за много пошли неща, а това беше доста извратено дори и за мен. Именно затова побързах да изляза от стаята, но повиках Лиза, в случай, че Денерис имаше нужда от някаква помощ.
Аз както обикновено се затворих в кабинета си. Имах да свърша доста неща. Някой от сметките не излизаха, а с бебетата и този необичайно дълъг сън, бях загубил много време. Трябваше да наваксам, като се разплатя с всички и си събера дължимото. Тези дни сигурно щях да сляза и до града, за да видя какво се случва, но за сега предпочитах да съм наблизо и да бъда до новородените си деца. Работата търпеше отлагане или поне тази част с ходенето до града. Използвах едно от грамотните момчета, което да се справя със сметките.

Оказа се че след принца,наддаде глас и принцесата,нахрани и нея. След това заспаха но Лиза и предложи малко да се разходи,защото не бе ставала от леглото почти седмица и бе редно да стане поне за няколко минути. А и щеше да смени чаршафите.
Лиза и приготви вана която да вземе,а след това и помогна да се облече,беше и много но трябваше да се разходи малко. Не биваше да излиза от къщата,защото родилките бяха много податливи на болести,за това се разходи из къщи.
Слезе до трапезарията измори се и седна на канапето. Чу стъпки зад себе си обърна се и видя Екзейвиър:
-Лиза е при децата,аз станах малко да се разходя.

- Това е чудесно. - Отвърнах аз и слязох при нея. Лиза беше споменала нещо и на мен, за това, че Денерис трябва да се движи, но за мен по-важно беше да се възстанови напълно и едва тогава да прави опити за това.
- Мислех, че още не си готова, но очевидно съм грешил. - Ако наистина бе извървяла целия този път до тук съвсем сама това си бе истинско постижение.
- Ако искаш мога да ти помогна да се върнеш в леглото, когато се измориш... - Седнах на срещуположното кресло, в случай, че изпита нужда от нещо.
- Да ти донеса ли нещо за пиене или ядене? - Тя пожела само чаша вода, която моментално и доставих.

Изпи чашата на един дъх,защото беше ужасно жадна остави я на масичката и си пое дълбоко дъх:
-Благодаря ти,не все още няма да се качвам горе,ще си почина малко и сама,ще се кача. Трябва да се възстановя,моите ангели се нуждаят от здрава майка,която да се грижи най-добре за тях...
Сложи ръка на корема си,все още усещаше малки болки но беше нормално. Всяко раждане беше шок за тялото,а особено две. Усмихна му се,за да не го панира:
-Добре съм,просто тялото ми още се възстановява,всичко ще премине.
Радваше се,че той е около нея,че е толкова загрижен за нея но и тя се тревожеше за него:
-Щом станах от леглото нищо не може да ми се опре...
Имаше сила и дух,не се предаваше и си личеше,не беше още супер но с времето,щеше да се подобрява.

Останахме още няколко часа тук и си говорехме за разни неща. Изяснихме си също така доста неща. Аз дори се извиних за държанието си в последните месеци, защото каквото и да беше направила, не заслужаваше да бъда толкова груб. Е аз не бях точно груб, просто липсвах, но това беше друга тема.
Следващите дни отношенията между нас се затоплиха малко, а Денерис се беше възстановила почти напълно. Мисля, че и двамата се чувствахме уютно така. Тя беше ограничила желанието си за обсебване, главно защото се занимаваше с децата. Аз пък се чувствах малко по-свободен и можех да дишам. Дори си вършех спокойно работата, освен когато бебетата не плачеха. Тогава наистина не можех да работя и спя, защото се чуваха из цялата къща. Вдигаха повече шум от духовия оркестър в двора. Двора който беше започнал да ми липсва. Мразех превзетите персони подвизаващи се там, но тук времето минаваше ужасно бавно и нямаше никакви забавления, освен времето с малките, то малко ме разсейваше и убиваше скуката и досадата от работата.

В една от обедните дрямки на бебчетата,тя успя да слезе и до трапезарията,където да си почине и да изпие един чай. Докато си почиваше и не мислеше за нищо,готова да се унесе се появи Лиза,която и донесе писмо:
-От кого е?
Протегна ръка и го взе,щом го погледна разбра,че беше от адвоката,който бе правил завещанието на баща и.
-Какво ли е станало?
Отвори писмото,като започна да го чете. Явно сведенията,че се е омъжила са стигнали доста късно или писмото се беше забавило. Започна да чете,като в писмото се пишеше това,че след като Денерис се омъжи,получава семейната къща,както и всичко в нея,получава и правата на коробостроителницата. Към писмото имаше и нужните документи,за всичко. А,към тях имаше и прикрепено писмо от баща и,което я трогна. Истината,че е истинската дъщеря се потвърдиха,сестрите и не и бяха сестри,а плод на изневерите на майка и.
Стана веднага,като тръгна към кабинета на Екзейвиър почука но влезе вътре:
-Извинявай,че нахълтвам така но получих това писмо.
Подаде го на него,тя не знаеше,какво да прави с всичко това,мъжете имаха тази способност да управляват. Остави го да го прочете и преледа"
-Доверявам се на теб но не искам да продаваме коробостроителницата,може някой ден младши да я наследи. Тя се предава от поколение на поколение,не ми се иска да я продаваме но ако решиш,ще се съглася с теб. Относно къщата,въпреки че майка ми бе лоша към мен,не искам да я оставя на улицата. Нека да живее там,някой ден може децата ни да я наследят или да я продадем.

Вдигнах ръка във въздуха, за да я накарам да замълчи. Говореше прекалено бързо и необмислено.
- Това е твоето наследство Денерис, може да правиш каквото пожелаеш с него. - Изобщо не знам защо беше решила, че ще продавам каквото и да било или пък ще гоня майка й от дома й.
- Баща ти го е оставил на теб, ти решаваш какво ще правиш с него... - Може би трябваше да се проверят някой неща, като например достоверността на писмото, но ако това беше вярно, то тя беше единственият наследник на баща си и аз нямах право на глас. Не исках и да имам, защото не исках да заграбвам каквото и да е от мъртвия й баща.
- Сега се успокой... - Придърпах я и й помогнах да седне. Изглеждаше в шок, но беше обяснимо, защото не всеки ден й се случваше нещо подобно. Налях й чаша вода й и я подадох.
- Ето пийни малко. - Подканих я. - По-добре и е така?

Пое треперещо чашата вода,като отпи глъдка,това беше като писмо от умрял,как беше възможно всичко това? Погледна към него,като го гледаше неразбиращо:
-Но Екзейвиър,аз съм жена идея си нямам,как се управляват сметки,а още по малко цяла коробостроителница. Това не е женска работа...
Призна си тя,не можеше да се справи, и всяка еманципация на жена беше секвана още от рстояние. А,и смяташе,че нейния съпруг се справя с всичко отлично.
-Просто не знам,не съм предполагала,че може да остане всичко за мен за нас. А....
Запецна за малко:
-Ти знаеш и разбираш повече от мен,разпореждай се ти с тях...

Очевидно беше ужасно превъзбудена и не мислеше трезво или пък всъщност мислеше доста прагматично. Просто не разбирах какво точно очаква да направя.
- Осъзнаваш, че съм заклещен тук нали? - Нямах никаква представа какво се случва в корабостроителницата на баща й. А комуникацията с тази част от света беше доста затруднена. А през зимата напълно невъзможна.
- Не е точно като да мога да правя каквото си поискам с нея... - До тук с прагматичноста й, защото не беше помислила за това, че изобщо не мога да й помогна в случая.
- Единственото което мога да направя е да те изпратя в Англия и да те насоча към адвоката си, който би могъл да ти бъде от полза по някакъв начин, но ако съм на твое място бих потърсил онзи който се е грижил за делата на баща ти. Очевидно някой се е грижил за нея след като баща ти почина. Това което се опитвам да ти кажа е, че никой от нас не може да се грижи за нещо в другия край на света, от тук... И ако наистина искаш да запазиш наследството от баща си, може би трябва да се върнеш и да разбереш за какво става въпрос, защото аз не съм в състояние да го направя...

-Не мога да оставя децата си,те са толкова малки...
Нямаше да си го прости,ако замине и ги остави. Коя майка можеше да направи това,да остави малките си деца. Въпреки всичко,че корабостроителницата имаше значение за нея,както им къщата,нямаше да остави децата си.
-Сигурно мистър Гудман се грижи за нея. Ще оставим нещата така както са сега,прав си не сме в състояние да направим каквото и да е било.
Улови ръката му,като искаше малко сила от неговата. Радваше се,че когато тя се панираше,той беше в състояние бързо да я успокой и да я накара да мисли трезво:
-Ако имаме щастието да се приберем заедно или ако решим,след като деца пораснат да отидат там,ще оправим нещата,ако е останало нещо.

Не знам дали трябваше да казвам нещо сега, но реших да се въздържа. Бях решил да изпратя нея и децата в Англия, а със това писмо имах и още една причина да го направя. Първо опасността за тях никак не беше преминала. Макар раждането да беше минало без сериозни последствия, дори и най-малкото заболяване можеше да коства живота им. Те бяха прекалено малки, за да живеят тук и макар да бях забранил на Лиза да пълни главата на Денерис с глупости и да я окуражава в това да останат тук, аз знаех, просто бях сигурен, че за тях е много по-безопасно да бъдат вкъщи. Сега се беше появило и всичко това с наследството и познавах Денерис, тя обичаше баща си и тази корабостроителница беше неговия завет. Тя трябваше да бъде там и да се увери, че ще просъществува, защото в противен случай щеше да се обвинява цял живот, дори по-лошо щеше да обвинява мен в даден момент, че завета на баща й е бил потъпкан.
Вече бях организирал всичко и кораба щеше да отплава след седмица. Един много близък мой приятел, също отвеждаше жена си и децата си от острова и се бе съгласил да вземе и моето семейство, като се закле в живота си, че ще се грижи за тях докато стигнат невредими до там, от където щяха да я поемат родителите ми. Те също бяха на мнение, че не бива да рискуваме. Лиза все още не подозираше за плана ми, никой от имението не подозираше, защото се страхувах, че могат да го осуетят.
- Добре, ще изчакаме, щом така желаеш. - Казах с усмивка и я целунах.

Радваше се че той е до нея,че може да се опре на него. Остана още малко при него,за утеха,защото тъгата по баща и се беше завърнала за малко. Щом се чу обаче врявата нямаше време за тъга,стана бързо и тръгна при тях,за да се погрижи за тях.
Не знаеше,как но Лиза винаги я изпреварваше но дори и така децата имаха нужда от майка им,за да ги нахрани,така че Лиза беше там само за да ги успокой преди тя да дойде.
Следващте няколко дни минаха прекрасно,децата вече не плачеха толкова или по скоро Дани се научи,кога им се спеше,кога са гладни и ги утешаваше още преди да стане каквото и да е било.
Един ден обаче на Дани и дойде палава идея. Отдавна не се бяха уединявали поне за няколко часа заедно. Проблема е,че не знаеше дали той ще го иска,а и тя не беше убедена,ако му каже дали той няма да я отпрати,като и каже,че се държи глупаво. Остави Лиза да гледа децата за малко,като се налагаше да влезе в кабинета му,от където излизаше само за да види децата или да отиде в плантацията. Почука и подаде красивото си лице,промуши се леко,като го погледна с пламнали очи:
-Много ли си зает?
Попита тя,като се надяваше да не е толкова.

- Не, заповядай. - Отвърнах аз и побързах да скрия писмата. Днес беше последната ни вечер заедно, с нея и децата. Утре кораба заминаваше и можеше да не ги видя много дълго време и вече усещах една огромна празнота, която не знаех как ще запълня. Щяха да ми липсват нечовешки силно, но това беше жертва която бях длъжен да направя, за да ги предпазя. Това беше моята задача кат съпруг и баща.
- Спят ли малките? - Тя кимна с глава, а аз отидох до нея и я прегърнах през кръста. Целунах я нежно и продължително.
- Обичам те! - Прошепнах й аз. Искаше м се да й кажа толкова много неща, да и обясня, но предпочитах да не го правя. Още помнех колко силна съпротива бях срещнал предишния път.
- Знаеш го нали? - Трябваше да се опитам да я убедя по някакъв начин в това, за да знае, че го правя за нейно добро.

Надигна се на пръсти и си открадна една целувка,която не беше много открадната. Харесваше и да я притиска по този начин,толкова и беше липсвало това усещане,за него.
-Знам го но ми беше хубаво да го чуя отново...
Притисна се към него силно и още по нежно:
-Знаеш ли,че и аз те обичам скъпи?
Още няколко страстни мига,като вдигна ръка и го погали по бузата,заглеждайки прекрасните му очи:
-Децата спят но Лиза е при тях. Имаме малко време заедно...
Искаше нахално да си открадне малко време,да си припомни,да си спечели един сладъг миг с него. Знаеше,че може бие егоистично и гадно но имаше тази нужда от него,тялото и трепереше но и беше трудно,да му каже. За това просто реши да му подскаше,като откопча няколко от горните копчета на ризата му:
-Мога ли да си открадна малко време с теб...
Каза тихичко тя,като бузите и поруменяха,подобно на преди но сега просто не лъхаше на егоизъм,а аконямаше време или фо сметнеше за нередно,тя щеше да се оттегли.

Това ми звучеше като предложение, което не бях в състояние да откажа, но здравия разум ме подтикна да попитам преди това:
- Сигурна ли си? - И двамата знаеха за какво питам. Не беше минало много време от както бе родила, а покрай раждането имаше усложнения, трябваше да съм убеден, че всичко е наред при нея и може да си откраднем малко време заедно.
- Как се чувстваш? - Аз изгарях от желание, вече не издържах, желаех я прекалено силно... Всъщност имах крещяща нужда от нея, иначе щях да се побъркам. Да я виждам всеки ден около себе си, да си лягам до нея и да не мога да я имам, за мен бе истинско мъчение, такова каквото не прилагат никъде, но сега се надявах, че ще мога да освободя цялото насъбрало се напрежение в тялото ми и да се сбогувам с нея по подобаващ начин.
- Дали вече може да... - Не довърших, защото всяка дори и кратка раздяла на устните ни, ми носеше болка. Вече не бях сигурен, че мога да спра. Кръвожадно я целувах и притисках към себе си, едва въздържайки се, докато получа разрешението й.

Точно за такава целувка жадуаше,точно това искаше и не можеше да му устои. Целуваше го със същата страст с каквато и той я целуваше:
-Добре съм и да можем...
Каза бързичко тя,като по уверено разкопчаваше ризата му,като откри прекрасното му тяло. Виждаше го съвсем на бързо но сега,можеше отново да му се наслади. Усети,как обаче ръката му неволно или без да иска в страста премина покрай гърдите и потрепери,не че не и хареса но временно те бяха притежание на двете бебета но не и на съпругаи:
-Само внимавай моля те....
Леко предупреждение,не че я болееше но не бе сигурна,какво би се случило,ако приложи по грубички ласки...
-Желая те любими...
Призна си го,като свали ризата от раменете му,нямаше търпение и не искаше да се отложи.

Това щеше да е много трудно. Буквално бях като разярен бик и я желаех до полуда, но щях да бъда максимално внимателен, за да не й причиня болка. Ръцете ми се увиха здраво около кръста й и я повдигнах във въздуха, след това я завъртях и я поставих върху бюрото.
- Аз също... - Казах с дрезгавия си глас и надигнах полите й. Пред мен се разкриха прекрасните й дълги крака. По дяволите дори не беше загубила и капка от красотата си след като роди, дори напротив. Сега Денерис имаше още по-изящни и женствени извивки от всякога. Сякаш най-накрая се бе превърнала в истински неустоима жена, която беше способна да спре сърцето на всеки мъж.
Плъзнах ръцете си по бедрата й и ги разтворих леко, колкото да се промуша между тях, а след това й позволих да ги увие около кръста ми. Пак я хванах здраво през кръста с едната си ръка и я надигнах, а с другата разчистих бюрото, като почти всичко от него се озова на земята.
- Искам да опитаме нещо ново... - Прошепнах в ухото й. И тя като мен имаше своите страхове, дори ме беше помолила да бъда внимателен, а аз не знаех дали ще мога, затова щях да се опитам да я обладая по малко по-различен начин. Пръстите на едната ми ръка се плъзнаха по гърба й и когато стигнаха до стегнатото й малко дупе, се спряха там... Кръжаха около отвора и нищо повече, просто й подсказвах.
- Имаш ли ми доверие?

Желанието да бъде с него я накара да си загуби отново ума,имаше отчаяна нужда от него сега и не бе в състояние да му откаже,каквото и да е било. Всичко идваше и от това,че му вярваше и не се съмняваше в него.
-Вярвам ти напълно!
Каза без колебание,като впи устни в неговите. Знаеше и друго,че той е много по опитен от нея и можеше да измисли такива неща,от който главата и да се завърти. Не знаеше,какво точно е наумил но знаеше,че ще и хареса.
Остави се изцяло в неговите ръце но не безучастна,покзваше страстта си,която се беше крила толкова месеци. Вече не помнеше от кога точно но беше много,много преди децата да се родят.

» Резиденция Тюдор