Плантация Тюдор

- Само, че тази болна ревност не е начина, по който ще ме задържиш... Освен това знаеш, че мъжете не остават верни на жените си за цял живот... В това няма нищо лошо... В крайна сметка ти ще си жената, която ще роди децата ми и ще носи моето име... - Пак онзи печален поглед който ме побъркваше. Отдръпнах се от нея и въздъхнах тежко.
- Не съм казал, че ще бъда с друга... Просто казвам, че не е невъзможно да се случи и ти го знаеше много добре... Макар и да си живяла в манастир, не може да не си наясно с това, че мъжете имат нужда от повече от една жена... Просто така сме създадени... Това което мога да ти обещая е, че никога няма да разбереш дори и да се случи и няма да накърня авторитета ти по никакъв начин, както ти направи с купуването на онази книга. Що се отнася до несигурността ти и ниското ти самочувствие, нямам представа какво повече да направя... Сама трябва да разбереш коя си и какво представляваш... Не мога да те науча на себеуважение...

-Прав си в това но всичко ми се струпа от веднъж,трябва да се справя с всичко,да се науча на всичко. Понякога имам чувството,че ми идва в повече...
Погледна към него,така или иначе нямаше голям избор и,ако някога се случеше,щеше да го направи и тя нямаше да може да направи нищо. Просто щеше да се опита да му бъде пълноценна съпруга и жена:
-Добре Екзейвиър,просто те моя,ако някога се случи,да не научавам никога.
Приближи се към него и го прегърна силно,като искаше да го усети,как я прегръща и притиска към него:
-Ще се постарая да не ти създавам повече проблеми,да ти бъда добра съпруга но не ме съди прекалено строго,ако направя грешка,все още се уча и често от глупост правя грешки,който и сама не знам,как съм могла да допусна.

Въздъхнах отново и я обгърнах с ръце. Колко сложно можеше да бъде това, да спазва благоприличие. Все пак беше израснала в манастир и там бяха дори още по-стриктни в тези неща. Да купиш нещо подобно или да флиртуваш с друг мъж, докато си сгодена? Отказвах да мисля повече за това защото или щях да стигна до извода, че е изключително глупава или пък, че си играе с мен през цялото време.
- Не допускай глупави грешки, за да не те съдя. - Отвърнах аз и поставих ръце на раменете й, отблъсквайки я назад.
- И какво беше цялото това нещо за Лиза? - Не можех да повярвам, че ревността й се простира чак до там, че да завижда на Лиза. За бога тя ми беше като майка, как изобщо главата й раждаше подобни неща.
- Тази ревност... Трябва да спреш с нея... Не поставям никой пред теб... Но без значение в какво положение е тя, трябва да проявяваш респект и уважение към тази жена, която е спасявала не веднъж живота ми и съм й задължен.

-Не искам да споря повече,уважавам Лиза,защото я опознах и тя е наистина достоен човек за уважение.
Не искаше да му казва,че и тя също му е спасила живота,просто защото това ги доведе до тук и не е пример,който би казала:
-Просто аз разбрах това да я уважавам,че ти е близка но ти само спомена,че съм твоя съпруга. Толкова сухо,без дори да кажеш нещо за мен,мисля че и аз заслужавам някоя топла дума,пред хората,който уважаваш.
Погледна към него:
-Аз не съм само твоя съпруга,аз съм жената,която те обича,която също би жертвала живота си за теб. Също и тази,която ще те дари някой ден с деца,ако е рекъл Бог.

Засмях се в отчаянието си и седнах върху леглото.
- Ти просто не искаш да чуеш нали? - Попитах без да поглеждам към нея.
- Цялото това изискване... - Погледнах към нея. - Уморява ме Денерис. Отблъсква ме! Не знам как да ти го обясня, за да ти стане ясно. Това е всичко което мога да ти дам и ако си очаквала нещо по-различно, си свободна да си вървиш. Намери си съпруг, който ще оправдае очакванията ти... Аз не мога да ти дам нищо повече от това, което вече ти дадох... Ако искаш нещо повече, ще трябва да го потърсиш на друго място. Представям те като това което си. Моя съпруга. Правата и задълженията на тази титла са ти ясни. Бяха ти ясни още преди да се ожениш за мен...

Приближи се и седна до него,не можеше да го остави,не виждаше друг освен него. Облегна глава на рамото му,като улови ръката му.
-Оставам до теб Екзейвър...
Въпреки,че го нарече лош,той не беше лош,просто и двамата,не бяха свикнали на този живот и това,че все още си нямаха пълно доверие е много ясно. То щеше да се печели,щеше с времето да дойде,а и тя все още не беше съвсем с женския си ум и разсъдък,за това и трябваше време:
-Никога не съм искала друг,искам само и единствено теб..
Надигна се отново го целуна и се отдръпна:
-Ще останеш ли при мен,само когато си до мен спа спокойно.

Поклатих глава и се изправих.
- Предполагам мога да остана... - Съблякох се и легнах от единия край на леглото. Това пак беше малка победа за нея, не трябваше да оставам да спя тук, но просто не исках да виждам пак онзи неин поглед, който не ми даваше мира.
Тя също легна и се опита да ме прегърне, но не й позволих с извинението, че ми е прекалено горещо. Не, че не беше, но се чувствах по-комфортно когато не се сгушваше в мен. Дори и това да деля леглото си с някой друг беше новост за мен и някак си точно в този момент ми идваше в повече.
- Лека нощ... - Надявах се всичко това което правех сега да е за добро и тя наистина да разбере какъв беше проблема, без да изпада в излишна драма. Просто исках да я накарам да осъзнае какво не харесвам.

Съзнаваше,че все още не и е простено,въпреки че остана но го сметна,като толерант към нея,за да я направи поне малко щастлива. Унесе се въпреки,че искаше да го прегърне. Да го усеща до себе си,беше още по невероятен толеранс,който тя оцени.
Събуди се преди него но дълго време го гледаше,как спи. Толкова беше красив,спокоен,не и се караше и още подобни неща,а толкова спокоен и неземно красив. Искаше го,желаеше го но спеше и знаеше,че той няма да я иска. Завъртя се,като сви ръцете си под възглавницата и погледна през прозореца.
Изминаха няколко седмици,вече почти бе минал почти месец от както бяха в имението. Нещата бяха спокойни,разбираха се с Лиза,Екзейвиър го нямаше през деня. Спеше при нея и понякога правеха и други неща. Тя се стараеше да бъде примерна,да не създава проблеми.
Но една сутрин стана преди да се съмне дори,като избяга от леглото,чувстваше се зле. Екзейвиър излезе но тя остана прикована до обед на леглото. На обяд се качи Лиза,която и донесе нещо за хапване но яденето беше странно,някакви плодове,както и сок.
Лиза знаеше нещо което Дани не осъзнаваше още,че може да е бремена. Факт или не този необичаен обяд и помогна да стане и облекчи корема и,което и отвори небивал глад.

Както обикновено се прибрах на смрачаване, точно за вечеря. Денерис вече беше заела мястото си на масата, но аз минах само да й кажа, че идвам след малко и да я целуна. Имах крещяща нужда от вана преди да седна така на масата. Не се бавих много, изкъпах се бързо и се преоблякох, а след това слязох при нея в трапезарията. Целунах я отново и си заех мястото.
- Изглеждаш чудесно. - Беше с нова рокля и този цвят й стоеше много добре. Цвета на очите й изпъкваше още повече, а и този по златист тен, който имаше й отиваше. Бях свикнал с млечнобялата й кожа, но този загар й отиваше много повече.
- Искаш ли да организираш вечеря? Ще поканим някой от семействата от съседните плантации... Може да се сприятелиш с някоя от жените... - Предполагах, че това ще е малко развлечение за нея и ще й е приятно.

-Това е прекрасна идея,ще е разнообразие малко,а и ще се запозная със съседите.
Това я накара да се зарадва още повече дори подскочи. Трябваше и нещо подобно,макар че не знаеше с тази умора можеше ли да се справи,надяваше се да успее но щеше да се довери повече на Лиза,която щеше да и помогне:
-Ти направи списък със семействата,който искаш да поканиш. Аз ще напиша поканите,а ти ще ги разпишеш,за да видиш дали всичко е наред и,ако са добре,ще ги разбратиш. Ще обсъдим с Лиза,кое меню ще им хареса и подобните неща. Естествено,ще ти кажем,какво сме панирали,за да кажеш дали ти харесва,да промениш нещо.
Имаше промяна много се съветваше с него,той взимаше важните решения,като не вземаше решение през главата му,а се осланяше изцяло на неговата преценка и го слушаше. Е,добре за някой неща не,защото бяха глупави но за важните го правеше.
Бе започнала да яде доста лакому,като си вземаше от всичко на масата,един вълчи апетит:
-Толкова е вкусно,днес просто е надминала себе си...
Не се оплакваше но днес и беше невероятно вкусно. Усещаше всяка малка подправка но когато дойде десерта,аромата на канела не и понесе. Избяга от масата,като на връщане помоли да отнесат десерта.
-Не знам,какво ми става,явно съм прихванала някоя тукашна болест....

Станах на крака и отидох до нея, оглеждайки я от глава до пети. Не ми изглеждаше като болен човек, всъщност беше по-свежа от всякога, но видимо нещо се случваше с нея в този момент.
- Какво ти има? - Попитах загрижено и прокарах ръка по лицето й. Не беше по-топла от обикновено. Бузките й бяха зачервени както обикновено...
- Боли ли те нещо? - Продължих с въпросите, за да придобия по-голяма представа за симптомите на болестта от която си мислеше, че се е разболяла.
- Кажи ми как се чувстваш... - Треските обикновено поваляха веднага, а тя каза, че се чувства зле от известно време и сигурно беше някакво временно неразположение от горещината, но за всеки случай исках да знам повече за състоянието й.

-Никога до сега не съм се чувствала така,ужасно ме боли стомаха,цял преди обед не можех да стана,защото ми беше много зле и ми се гадеше. Чак когато Лиза ми донесе сок от грейфрут ми отмина. После ми направи един ментов чай и всичко затихна,докато не помирисах канелата.
Потрепна с глава,защото дори при спомена за това и ставаше гадно:
-Обичам канела но днес просто не ми понася... Може да не ми понася някоя храна,тук всичко е много ново,може би е просто това.
Но се попрозя малко,обикновено не и се доспиваше рано,а сега беше едва 8,а на нея и се спеше,умора която сякаш я прасна с чук,все едно беше вършила ужасно тежка работа:
-Чувствам се уморена... А Лиза цял ден се усмихва и ми казва,че ще ми мине,било временно...
Присви устни,като се настани на столаза,защото не я дърбаха краката:
-Може ли да си лягаме вече или по скоро да си лягам. Уморена съм...

- Разбира се, че може... - Отвърнах аз и й помогнах да се качи в стаята. Щях да излъжа ако кажа, че това не ме притесни. Симптомите й наподобяваха треска, но искрено се надявах да не е това. Денерис беше доста крехка и не знаех дали може да издържи на някоя от тукашните трески.
- Почини си. Надявам се, че утре ще си по-добре. - Целунах я по челото и я завих със чаршафа. После я изчаках да заспи и отидох да потърся Лиза. Намерих я в кухнята както обикновено и веднага й потърсих обяснение, за това което се случваше с Денерис, но тя ме убеди, че всичко е наред и скоро ще отмине. Бях склонен да й вярвам, но усещах, че не ми казва всичко. Накрая се отказах, не можех да изтръгна нищо повече от нея. Тя продължаваше да твърди, че няма за какво да се тревожа и скоро и Денерис щяла да го потвърди.

Премигваше бавно с очи,като умът и препускаше,какво можее да и е. Всичко приличаше на треска но и беше топло но то беше,както винаги,защото времето беше горещо. Тъкмо се унасяше,когато нещо и просветна,като комета в нощното небе.
Онова,което идваше всеки месец не беше идвало от преди пътуването. Изправи се,като гледаше отсрещната стена шокирано. Майка и малко и бе говорила за това но от това,което и каза си извади извод,че може би....
Пое си дълбоко дъх,като сложи ръка на корема си. Дали? Наистина ли? Да възможно беше но толкова рано,толкова бързо? Не се оплакваше но още хиляди въпроси щяха да се появят.
Легна,като се се обърна с гръб към вратата,като остави ръката си на корема. Усещаше нещо но се страхуваше малко или много,ако е някаква фалшива тревога,ако беше само от времето,от климата?

Седях в кабинета си и се опитвах да събера мислите си, за да успея да напиша писмото до вкъщи, но онази досадна тревога притеснение за състоянието на Денерис не ме напускаха. Не знаех дали не е по-добре да я изпратя вкъщи. Може би климата тук на й влияеше добре, а и дори сега да не я бе докопала някоя треска, беше абсолютно възможно това да се случи и тогава това щеше да тежи на моята съвест. Тя нямаше забрана да живее в Англия, можеше да се прибере когато пожелае, а аз щях да изчакам изгнанието ми да свърши тук или някъде другаде. Винаги можех да се преместя във Франция например и после можех да взема и нея. Или пък беше по-добре да я оставя да живее живота си където пожелае, защото това да се омъжи за някой прогонен от родината си, не беше най-хубавото нещо, което можеше да се случи на една жена, която е очаквала, че след подобна женитба ще тъне в разкош и ще е през вечер в двореца, а вместо това лепваше тропическа болест.

Не можеше да заспи,трябваше да говори с единствената жена която разбираше нещата. Защото нейната майка беше далеч,а и чувстваше Лиза,като майка която никога не е имала. Наметна халата си,като слезе в кухнята,тя привършваше,като влезе тихичко:
-Лиза искам да те питам нещо...
Но тя се усмихна и каза:
-Май си се досетила,какво ти има?
Приближих се,като прегърнах тялото си с ръце:
-Не знам,не се ли лъжа,не е ли просто от времето,от храната,да не съм болна?
Тя се засмя,като отлично знаеше сиптомите на нейната болест имаше две деца и отлично знаеше,какво е...
-Не се съмнявай в това,което чувства сърцето ти,ти вече имаш сърце на бъдеща майка,отлично знаеш,че не си болна...
Оказа се правя,щом въпросите изчезнаха усети,че да нещо се беше променило и да усещаше,че ще бъде майка,просто странен усет.
-Благодаря ти Лиза,отивам да кажа на Екзейвиър...
Помаха ми с ръка:
-Да върви зарадвай го,той сега е в кабинета си.
Дани кимна и тръгна към кабинета,почука на вратата,като леко я открехна:
-Екзейвиър може ли да вляза,искам да поговорим...
Знаеше,че не бива да влиза в кабинета но не търпеше отлагане.

Мислех, че отдавна е заспала и появата й сега, повече ме стресна от колкото зарадва. Скочих на крака и я подканих да влезе, като в същия момент аз прекосявах стаята със завидна бързина.
- Какво има? Пак ле не се чувстваш добре? - Попитах сега още по-разтревожен от преди малко. За части от секундата мозъка ми започна да съчинява възможните сценарии. Ако Лиза не можеше да й помогне трябваше да намеря някой друг. На острова имаше много лечители, но Лиза беше най-добрата и не знаех защо още не е разбрала какво й има. Може би пък трябваше веднага да отплаваме за Англия и да се консултираме с някой друг лекар, обаче познавайки техните методи, нямаше да помогнат изобщо, ако въобще оцелееш няколко седмици в морето.

-Още съм уморена но ще се оправя.
Погледна към него,той беше наистина загрижен за нея. Малкото и сърце,щеше да се пръсне,от радост и от това,дали щеше да реагира добре на новината:
-Екзейвиър,Лиза знае какво мие,тя знае още от сутринта,за това знаеше,какво да ми даде но аз не знаех,аз просто не предполагах.
Пое си дълбоко дъх,като погледна към него:
-Наистина съм добре,макар за напред да не знам,какво точно ме чака но искам да ти каза,че...
Трудно и беше,защото ако реагираше по лош начин,ако не се зарадваше,което можеше да не стане,ами ако... Нямаше време да се пита:
-Мисля,че нося дете Екзейвиър,Лиза е сигурна но аз... За мен е ново...

Идеше ми да й изкрещя да говори по същество, защото и тя като Лиза увърташе и не ми казваше какво всъщност й има, но накрая когато изплю камъчето бях като гръмнат. Хиляди мисли прелетяха през ума ми само за части от секундата и имах чувството, че мозъка ми ще експлодира от претоварване.
В следващата секунда, вече я притисках към себе си и галех косата й. Беше някаква по скоро инстинктивна реакция, защото в действителност не осъзнавах какво точно се беше случило току що. Бях наясно, че все някой ден нещо такова ще се случи, но сега бях напълно неподготвен за подобна новина. И все пак никога през живота си не бях изпитвал нещо подобно. Адреналина в кръвта ми беше скочил до неузнаваемост и изпитвах щастие каквото никога преди, но и неописуем страх. Страх, който беше толкова естествен...
Какво се предполагаше, че трябва да кажа сега? Трябваше ли изобщо да казвам нещо? Това бяха част от второстепенните въпроси, които се въртяха в главата ми. На първо място беше онова буквално неописуемо чувство, което предполагам само един баща можеше да изпита, когато разбере, че ще става такъв.
- Обичам те! - Прошепнах накрая пак по инстинкт, защото мозъка ми беше блокирал.

Прегърна до и се разплака,защото страховете и малко или много се бяха изпарили,той не се ядоса,зарадва се,май направо онемя. А това я накара просто да заплаче от радост,от това,че си отдъхна,а и защото не знаеше. Искаше и се да се разплаче. Скри се в него,като го хвана за ризата с две ръце:
-Радвам се но и се страхувам.
Често жените не оцеляваха след,като родят,а искаше да види и отгледа детето си. До тогава имаше време,можеше бременоста и всичко да мине леко но имаше и неща,който я дебнеха,ако се разболееше от нещо можеше да го загуби,както и още хиляди неща. А,единствената която можеше да и помогне беше Лиза,която бе израждала бебета.
Скри се в него като потрепери:
-Ще си имаме дете скъпи...

Това последното отекна в съзнанието ми като ехо. По гръбнака ми пропълзяха студени тръпки и потрепнах. Трябваше да я изпратя далеч от тук. Сега не ставаше въпрос само за нея, но и за сина ми, ако имах късмет. Това не беше място за отглеждане на едно дете, но как щях да живея без детето си. Задължението на един баща беше да възпита сина си. Трябваше да я изпратя в Англия и да възложа на семейството си да се грижи за нея докато аз мога да се върна или пък докато уредя да живеем на по-безопасно място от това.
- Трябва да се върнеш в Англия! - Моите мисли вървяха съвсем в друга посока. Еуфорията която имаше в нея, при мен бе потисната от страха, че нещо може да се случи на нея и детето тук. Как обаче щях да я пусна да пътува сама до там? Без да знам какво се случва?!
- Незабавно! - Още на сутринта щях да сляза в града и да събера екипаж.

-Скъпи... Екзейвиър....
Пое си дъх,като го улови за ръката. Страха я налегна още повече не знаеше,какво е наумил но тръпки я побиваха от мислите,който и се въртяха:
-Не искам да казвам,каквото и да е било но би било добре да останем тук. Ако тръгнем на път пътя е дълъг и опасен,може да ни връхлети буря,да ни нападнат,а не искам отново някой обзомял моряк да ме нападне. А и ще ми е ужасно лошо през целия дълъг път до там.
Погледна към него:
-Тук също се раждат деца Лиза е отгледала децата си тук,тя ще се грижи за мен,тя ще ми помага. Да не е безопасно тук но е още по опасно да загубя детето по пътя,където няма никой кой да ми помогне. А,щом се роди и укрепне,ще се върнем.

- Не! - Отвърнах категорично и се отдръпнах от нея. Не можех да поема този риск и да оставя детето ми да се роди тук.
- Повечето от децата тук умират... - Беше самата истина. Много малко от новородените оцеляваха, ако изобщо се стигнеше до там да се родят. Можеше да се разболее докато е още бременна и да загуби бебето.
- Много по-безопасно е в Англия! И никой няма да те нападне, обещавам. До няколко седмици ще си там и ще родиш едно здраво и силно бебе. Пътуването ще е безопасно... - Обърнах се с гръб, за да не я гледам. За мен този развой беше много по-болезнен, но това беше правилното решение и независимо дали и харесваше, щеше да ме послуша.
- Вече го реших! Ще заминеш възможно най-скоро!

Направи няколко крачки към него,като го погали по гърба и опря главата си на него. Решението му се оказа категорично и не можеше да спори с него но като една бъдеща майка се страхуваше не толкова за себе си,колкото за детето,което носеше:
-Страхувам се Екзейвиър не искам да се връщаме в Англия,искаха да те отровят,не искам да ти се случи нещо.
Обгърна кръста му с ръцете си,като го прегърна:
-Иска ми се всички да сме в безопасност искам да видя детето си,да го отгледаме заедно. Искам това повече от всичко....
Тук и се виждаше най безопасно,можеше да се довери на Лиза и знаеше,че тя би направила всичко за да и помогне.

Обърнах се към нея и я погледнах малко объркано. Нима до сега не беше разбрала, че аз не мога да се върна в Англия заедно с нея?
- Аз няма да се върна с теб... - Казах с огорчение. - Знаеш, че не мога да се върна... Но ти и бебето ще сте в безопасност там... Никой няма да ви навреди... Семейството ми ще се грижи за вас, докато аз не измисля друг вариант...
Поех си дълбоко въздух и я притеглих в обятията си.
- Всичко ще бъде наред обещавам! - Казах аз и я целунах, за да се успокои. Не желаех да се тревожи за нищо, особено сега, когато чакаше дете. Пак вдишах дълбоко и една неволна усмивка се появи на лицето ми. Щях да ставам баща! Това беше най-хубавият момент в живота ми.

» Резиденция Тюдор