Плантация Тюдор

-Не не искам...
Сърцето и се сви ужасно много и се отдръпна от него защото не и се искаше точно това:
-Моля те Екзейвиър,не ме оставяй сама,не ме оставяй да отглеждам дето ни сам сама.
Сложи ръка на гърдите си сърцето и се разтуптя:
-Майка ти ме мрази,тя не ме харесва,вини ме за всичко,ще е истински ад там,а при майка ми,ще е още по ужасно. Ще ме обвиняват за всичко,ще превърнат живота ми в същински ад,а детето ни,ще живее в този ад също.
Зави и се свят,като се прихвана за бюрото му:
-Не умолявам те,не ме отвеждай там,ти си единствения,който ме обича. Нека останем тук...

Приближих се до нея и погалих лицето й. Кожата й беше толкова копринено мека. Отместих един кичур коса зад ухото й и се усмихнах лекичко:
- Красива си... Дори и така докато се мръщиш... - Наведох се към нея и целунах челото й.
- Майка ми не те мрази! И аз определено не съм единствения човек, който те обича. Повярвай ми. Ще те обича не само моето семейство, но и всичките ми приятели. Те знаят, колко много значиш за мен и когато разберат за това малко същество, което расте вътре в теб, ще те заобичат дори повече. Всичко което трябва да направиш е да им позволиш да ти помогнат. Разбираш ли? Ти си вече част от семейството ми. Майка ми ще те брани по-ожесточено от всеки друг. Просто прави каквото ти казва и всичко ще бъде наред. Никой няма да те нарани... Нито теб, нито детето ни! А аз ще дойда веднага щом мога и обещавам да не се разделяме никога повече, но сега трябва да мислиш за детето ни, а за него най-доброто е да бъде там. - Не, най-доброто щеше да е ако е до мен, но аз се бях провалил и нямаше да мога да бъда до него и да го видя как расте.
- Аз ще направя тази жертва... Повярвай ми искам да бъда егоист и да ви задържа тук до мен, защото Бог ми е свидетел колко много те обичам, но никога няма да си простя ако нещо ви се случи заради това, че сте принудени да бъдете тук.

-Екзейвиър....
Отново прошепна името му,той мразеше сълзите и,а за нея беше ужасно усилие да ги задържи за себе си,особено след факта,че е бремена това е още по голямо усилие:
-Умолявам те,аз съм силна,ще се справя,ще оцелея тук. Лиза...
Той сякаш не ме слушаше:
-Лиза,ще се грижи за мен,тя е успяла,други жени също. Оцелях след ужасната болест,благодарение на теб...
Очите и се затвориха в опит да спре сълзите,като си пое още повече дълбоко дъх. Сложи ръка под гърдите си,усещаше че не и достига въздух.
-Нека заминем другаде Екзейвиър,да не се връщане в Англия,да отидем в Франция или някъде другаде... На друго безопасно място....
Опитваше се да помисли за друга алтернатива:
-Страх ме е да се връщам без теб,не си прав не ме обичат,ще ме използват,ще обичат само детето,а ако се роди момиче,ще мразят и двете ни...
Нищо не се знаеше,можеше и да е наследник но ако беше момиче:
-Ще виждам в погледа на майка ти,упрек че опетних името ти,че по моя вина си тук.

Полагах огромни усилия да не й повиша тон. Тя наистина не можеше да осъзнае колко голяма опасност я грози тук, особено в това състояние. Освен това бе предубедена за майка ми и дори нямах представа от къде идваше всичко това. Аз и майка ми доста си приличахме и допусках, че някой от нещата които е казала, са се приели по друг начин от Денерис, но тя дори не я познаваше, а твърдеше, че майка ми я мрази.
- Помниш ли колко предубедена беше и за Лиза, а сега я харесваш? - Попитах спокойно. - Беше предубедена и за мен до колкото помня и дълго време се страхуваше от мен... Познавам много по-добре майка си от всеки друг човек и те уверявам, че не те мрази. Няма да мрази детето ни, без значение какво е то... Ще имаме още много деца и тя ще обича всяко едно от тях. Теб също, защото ще си тяхна майка... Повярвай ми, ако майка ми те мразеше никога нямаше да позволи да се качиш с мен на онзи кораб и да се оженим... Избий си всички тези неща от главата, моля те!
Продължаваше да се държи като дете и говореше за обич, която в свят като нашия не съществуваше. Майка ми нямаше причина нито да я обича нито да я мрази, просто защото беше прагматична жена, която осъзнаваше предназначението си и това на Денерис. Всеки един мъж се женеше за жена от неговото потекло с единствената цел да създаде поколение. Никой не очакваше да се обичаме и тя не трябваше да очаква обич от роднините ми.
- Моите родители не са като твоите Денерис... Никога не биха те наранили. Теб или детето ми... Те ще се грижат за теб по-добре от всеки друг човек, независимо дали те харесват или не... За разлика от мен, те никога не биха посрамили името си... Никога не биха навредили на собствената си кръв... Затова, умолявам те да се успокоиш и просто да ми се довериш, когато ти казвам, че за детето което расте в теб е най-добре да бъде в дома си... Лиза не е Бог... И има две деца защото е преболедувала почти всички трески преди да стане майка... Ти нямаш този късмет и аз няма да рискувам живота ти или този на детето си, само защото си мислиш, че майка ми ще те третира така както твоята се е отнасяла с теб.

Нейното мнение не се чу,така беше мъжете винаги имаха мнението и жените трудно можеха да кажат,каквото е и да е било. Отчайваше се,искаше и се за част от секундата да не е бремена,за да може да остане тук с него:
-Дори така да е,ако не можеш да се върнеш.
Погледна към него:
-Няма да сме заедно,когато детето ни се роди,няма да го видиш. Може да мине много време,ако порасне и те види,няма да знае,че си му баща.
Преглътна ужасната болка,която я изгаряше но не отмина. Само че бе голяма и не преминаваше,погледна на страни,още една глътка въздух. Щеше да остане сама без него,щеше да я отхвърли от себе си,да хвърли на акулите. Хилядите хора,който щяха да и говорят,че е изоставена,че си е намерил любовница. Можеше за толкова време да я разлюби,да не я харесва,да се влюби в някоя друга,хиляди неща. Трябваше да измисли нещо,знаеше че ще е глупаво но трябваше да го направи.
Надигна глава и погледна към него:
-Щом това е твоето решение аз нямам какво да кажа...
Изправи се,като тръгна към вратата,не можеше да удържи сълзите си,не искаше той да ги види. Все още ги спираше,обърна се към него:
-Ако не възразяваш отивам в спалнята,изтощена съм и имам нужда от сън.
Разреши и,като тръгна на горе по стълбите,като на няколко пъти,щеше да залитене,защото не виждаше пътя от сълзите. Дълго плака,той не се появи,защото явно кроеше план,как да я изпъти. Погледна през прозореца,като се загледа в луната,тогава видя върховете на дърветата. Тогава леко се изправи,за да погледне на там. Тогава и хрумна нещо,сети се че докато можеше да язди,видя едни скали,където имаше малка пещера,беше не много голяма,не се криеха животни там. Щом дойдеше деня да пътува,щеше да избяга вечерта и да се скрие там,кораби минаваха рядко и не се ли качеше на този,щеше да има чак след края на зимата. А,а когато минеше,щеше да е вече прекалено напредана бременност,за да пътува. Съзнаваше,че ще си навлече непритности,че щеше да загуби доверието му още веднъж но не можеше да си позволи да живее без него.

Скъсах старото писмо и започнах да пише ново, но беше толкова трудно да намеря подходящите думи, с които да обясня какво значат Денерис и бъдещето ни дете за мен. Трябваше обаче да го измисля, защото ако аз не можех да отгледам детето си, то тогава семейството ми трябваше да е наясно какво изпитвам към тях, за да ги защитават и обичат вместо мен.
С часове стоях пред празния бял лист и не знаех с какво да започна, накрая се отказах и се качих в спалнята. Денерис вече беше заспала и по лицето й явно си личаха следите от засъхнали сълзи, които на лунната светлина изпъкваха още повече.Прегърнах я нежно и внимателно, защото не желаех да я събудя, но умах нужда да я усещам до себе си, защото това вероятно щяха да са едни от малкото ми мигове с нея и детето ни... Не след дълго, успокоен от топлината й и равномерното й дишане, също се унесох и заспах...

Отново една ужасна сутрин,в която просто излетя от обятията на съпруга си,макар да не и се искаше и се запъти към мястото което я зовеше. Трепереща се върна в спалнята,като изми лицето си,а след това се върна към другото място което я зовеше,а това беше леглото. Искаше и се това да свърши но за нещастие нямаше как това да се случи,може би щеше да отмине но сега явно нямаше такова намерение.
Екзейвиър още спеше и тя се намести в обятията му,като скри глава в гърдите му,като вдъхна от аромата му. Знаеше,че може да му е горещо но на нея учудващо и беше студено,за това искаше да я стопли до някъде,а неговото тяло беше невероятно горещо.
Усети го как се разбужда и отваря очи,оказа се рано дори и за него:
-Съжалявам събудих те,поспи още малко...
Погали го нежно по лицето,за да може да се унесе и да го успокой:
-Аз съм добре,само сутрешно неразположение.

- Ще трябва да си поговорим с това малко човече вътре, за тези сутрешни неразположения, които ти причинява... - Промърморих сънено и плъзнах пръстите си по коремчето й. Сега като че ли и на мен ми се струваше някак променено. Може би съвсем леко заоблено, но може би просто си въобразявах, понеже знаех, че е бременна.
Надигнах се леко и стоварих устните си върху коремчето й. Искаше ми се да усетя онова малко същество вътре в нея и мисля, че го направих. Чувствах тази връзка и Бог ми беше свидетел щях да го обичам с цялото си сърце. Всъщност вече го обичах до безумие.
Ръката ми остана върху нея и я притеглих по-близо.
- Ти също се опитай да поспиш... Още е много рано... - Аз не си позволих да заспя докато не го направи и тя, макар да ми се спеше ужасно много. След малко обаче се почувствах толкова прехласнат по това да я наблюдавам как спи, че изведнъж на мен ми се отспа.
Останах още малко така, бдейки над съня й, но после безшумно се измъкнах от леглото и слязох до кухнята, за да помоля Лиза да направи закуска на Денерис, която занесох в стаята. Не исках да я натоварвам излишно, затова закуска в леглото ми се струваше доста добро решение. Беше малко преди обяд, когато си позволих да я събудя отново... с целувка.

Отвори бавничко очите си,като му се усмихна още с отварянето на очите си. Изправи се,като се протегна и се прозя,още и се спеше но знаеше,че не е нормално да се спи цял ден... Като се замисли може би в нейното положение и беше позволено.
-Май съм проспала половината ден...
Погледна до себе си,като видя по скоро обяд но беше закуска за нея.
-Благодаря ти,благодари и на Лиза от мен,сетила се е за онзи сок от грефрут.
Много помагаше,а още не се чувстваше добре,протегна ръка и улови първо сока,за да и отмине малко. Само че в главата и се въртеше това,кога ще я изпрати в Англия,за да планира малкото бягство.
Погледна към него,правеше го защото искаше да остане с него,обичаше го прекалено много,а и въпреки че от друга гледна точка,рискуваше да загуби бебето при такова бягство. Се надяваше само една вечер да прекара там,колкото за може кораба да отплава:
-Остава ли вечерята или прекалено скоро,ще има кораб?
По скоро искаше да пита за кораба,а не за гостите.

Наместих се по-удобно върху леглото и вече съвсем спокойно заговорих за това. Решението ми беше категорично и мисля, че тя го усещаше и вече се бе примирила, с това, че е за доброто на всички ни.
- Не знам все още... - Отвърнах аз. - Тази сутрин изпратих момче, което да уведоми Джак. Уведомих го колко належащо е това пътуване, но първо трябва да събере нов екипаж, за да се увери, че всичко ще мине по мед и масло. После аз ще се уверя, че те са подходящи и едва тогава ще определим дата за потеглянето, но предполагам, че имаме още поне седмица. - Доста бях мислил за това какво щеше да се случи от тук насетне. В писмото си ясно трябваше да припомня на майка ми да успее да направи всичко възможно, да убеди краля да ме помилва, макар да бях убеден, че тя вече се е заела с това, но с появата на това бебе щеше да се наложи да е по-настоятелна. Може би дори и Луи щеше да е по-снизходителен, знаейки че съм разделен от сина си. Обмислях варианта и да потърся помощ от френския крал, който да ни даде убежище на мен и Денерис, но Луи можеше да го сметне за още едно предателство, вземайки се в предвид това, че всеки момент можеше да влезем във война с французите. Навсякъде се водеха войни и не можехме да отидем навсякъде. Онези земи които бяха мирни, бяха под опеката на Луи и нямах право да съм там.
- Може би за сега е по-добре да отложим тази вечеря... Имам предвид, колкото и време да ни остава искам да го прекараме заедно. Има неща, за които искам да говорим, но първо закуската.

Не и даде отговора,който искаше. Все пак малко се зарадва,че той ще и отдели време за нея и въпреки плановете който правеше,ако не успееше или я хванеше или заминеше? Избухна в сълзи още преди да може да изяде всичко. Предната вечер ги задържа но бременността я накара да бъде по чувствиетлна от преди:
-Ще бъда сама в Англия,няма да можеш да си при мен,да си първия,който вижда детето. Нямада можеш да му дадеш име.
Нямаше как лесно да спре сълзите си:
-Това е ад,изпращаш ме в Ада...
Изглеждаше особено нелепо но не можеше,пое си дълбоко дъх през хлипанията,като покри лицето си:
-Ужасна съм плача но не мога да се сдържам. Просто не мога...
Извърна гърба си,за да не я гледа,защото знаеше че той не обича сълзите:
-Ти ще ме забравиш,няма да ме обичаш,може да минат дори години.

Разтърках лицето си с длани и не можех да повярвам, че това се случва, че го прави отново. Вече и бях казал. Обясних и всичко, но тя не искаше да ме слуша и продължаваше с тези нелепи неща.
- Ще те оставя да довършиш закуската си, а когато се вразумиш и започнеш да мислиш трезво, може да дойдеш и да поговорим, до тогава не виждам никакъв смисъл в това.
Беше бремена за бога, как не успяваше да мисли за детето ни първо, вместо да говори за себе си. Мислех си, че аз съм егоиста, но се намирах в огромна грешка - тя беше тази която не мислеше за нищо друго освен за себе си и комфорта си. Това беше голяма хапка за преглъщане и нямах представа как съм могъл да бъда толкова сляп и да не забележа всичко това по-рано. Бях станал истински глупак и тази любов, която изпитвах към нея просто ме заслепяваше. Не виждах ясно, дори и сега, защото въпреки всичко я обичах до болка.
Станах от леглото и излязох от стаята. Имах нужда от малко време на саме, за да не избухна и да не й наговоря неща, за които вероятно след това щеше да ме накара да съжалявам. Отидох в кабинета си и за да забравя поне за миг за яростта си и невъзможността си да се справя с нея, започнах да пиша писмо до майка ми и баща ми.

Това че излезе и даде малко време да се наплаче и да си поеме въздух,да асимилира нещата. Трябваше малко да се стегне но се оказа трудно,когато толкова неща бушуват в нея. Хапна още малко,като се оправи,облече се и дори се пооправи малко. Слезе долу за малко при Лиза,като си поговориха,а след това се качи към кабинета му,където трябваше да е той в момента. Почука и влзе,когато и каза,застана на вратата:
-Съжалявам не исках да избухвам така но не можех да сдържа емоциите си.
Пое дълбоко дъх:
-Съгласна съм с теб и това пътуване...
НЕ не беше съгласна но трябваше да изглежда на такава. Искаше да остане или той да дойде с нея:
-Просто ми се искаше,да има начин да останеш с нас. Ние сме семейство Екзейвиър,аз ти и бъдещото ни дете. Толкова много страхове,ме преследват,страхувам се,че може да се случи нещо по пътя. Друго знам,че ти е майка Екзейвиър и и имаш доверие но аз се страхувам от майка ти,уважавам я и искам да бъда някой ден като нея но не вярвам на никого освен на теб.
Може би пак му изглеждаше глупаво. Имаше страх който я налегна скоро,че щяха да и отнемат детето,щяха да я обвинят за лоша майка и щяха да и го отнемат,а тя нямаше какво да стори. Преглътна,това я накара още повече да замисли план.

Въздъхнах тежко и станах от стола си. Отидох до нея и я дръпнах вътре в кабинета, после затворих врата и й посочих едно кресло, което да заеме. Аз се настаних в отсрещното. Колкото и да отлагах, този разговор трябваше да се проведе и ако не ме чуеше и този път, нямах представа какво щях да правя с нея и нейната параноя.
- Дори да загърбя факта, колко неуважително е всичко това, Денерис ти имаш един ужасно голям проблем, който трябва да разрешим преди да отплаваш. Съгласен съм, че Англия далеч не е най-безопасното място на света, но ти трябва да проумееш, че ако има някой друг на когото да разчиташ и вярваш, освен мен, това е семейството ми. Умолявам те, постарай се да не мислиш най-лошото за родителите ми и просто си помисли... Мислиш ли, че майка ми или баща ми биха те наранили? - Попитах аз. - Погледни ме в очите и ми кажи, наистина ли вярваш в това, че съществува огромна конспирация и те биха посегнали на теб и детето ми?

Погледна го,беше сигурна в това,което искаше да му каже но когато погледна към него осъзна,че каквото и да каже той няма да промени мнението си. Но усещаше,че нямаше да и позволят след раждането да се доближи до детето си,каквото и да се родеше то. Майка му не тъеше топли чувства и въпреки,че обичаше синът си,щеше да я мрази,за това че по нейна вина синът и е там. Сложи ръка на корема си,не можа да каже нищо,за да го нарани:
-Просто не ме разбираш...
Не искаше да му каже онова,което се криеше в нея,онова което предчувстваше,че ще стане точно това,което си е мислела. Точно,както винаги се случваше.

- Ти не искаш да разбереш Денерис... - Издишах тежко и оклюмах глава.
- Знам какво е било отношението на твоята майка към теб, но ако ми вярваш... Ако наистина ми вярваш и ме обичаш поне малко, ще избиеше всички тези налудничави мисли от главата си и просто ще ме послушаш когато ти казвам, че моето семейство не е такова. Повярвай ми, има неща които не бих й простил... - Като това, че цял живот ме е лъгала кой е баща ми. - Майка ми не е светица, осъзнавам това и може да е била строга с теб, но се заклевам в нероденото ни дете, че тя не те мрази и няма да те нарани по никакъв начин. Ще бъде по-щастлива и от нас, когато разбере, че ще има внук или внучка. Познавам я толкова добре... Всичките ти съмнения трябваше да са си заминали отдавна... Още когато те качи на онзи кораб заедно с мен, но ако не искаш да повярваш на мен и на това, то тогава сигурно ще повярваш на нея... - Изправих се и отидох до бюрото, от което извадих писмо. Бях го получил преди да се кача на кораба и си мислех, че в него ми обяснява защо ме е лъгала, но вместо това тя казваше колко много ме обича и как се надява това, че е направила пътуването на Денерис заедно с мен да компенсира поне малко вината й. Извиняваше се, че не е успяла да поправи нещата и се надява да бъда щастлив с Денерис и да имаме много деца. Да намеря щастието си заедно с нея и тя ми дава благословията си за този брак и избора който съм направил да обичам точно тази жена.
Подадох и писмото й зачаках, да видя какво ще каже след като го прочете.
- Това е последното което съм чул от майка си... - Надявах се да осъзнае каква огромна грешка е допуснала и просто да ми повярва, защото именно майка ми е била тази която е направила възможно Денерис да дойде с мен тук и да се оженя за нея. Трябваше да й благодари, не да се страхува от нея.

Прочете писмото но въпреки това оставаше едно съмнение в нея. Затвори очите си,като отмести погледа си от него. Не искаше да го гледа повече не му вярваше ни най-малко. А,и дори така да беше,като бъдеща майка,щеше да се примири дето и да израсне без баща. Можеше да минат години преди кралят да позволи да се прибере. Можеше да преглътне,всичко това че може да не я обича,че може да си намери друго,дори че ще живее при майка му. Но не можеше да понесе детето и да не познава баща си,ако някога се видеха да бъдат непознати. Сигурна беше,че всичко щеше да е обречено. Тя щеше да е сама,а всички около нея просто щяха да бъдат фасада:
-Искаш да се радвам ли?
Погледна към него:
-Ще замина друг избор нямам,ти не ми даваш какъвто е и да било такъв. Правиш всичко да замина за Англия,а дори не направи опит да останем заедно,тук или където и да е било.

- Пак разбираш всичко по толкова грешен начин Денерис. За Бога, защо просто за миг не престанеш да бъдеш такъв егоист и да се поставиш на мое място. Мислиш ли, че не осъзнавам какво губя? Че не искам да съм до детето си? До теб? Че не искам да го виждам как расте? - Повишавах тон, но това беше така, защото ме болеше безгранично много. Опитвах се да се държа и да бъда спокоен, да не мисля за болката разкъсваща сърцето ми, само при мисълта, че трябва да се разделя с нея и с детето ни, но това, че тя продължаваше да мисли само за себе си, в този момент ме съсипваше.
- Ако ми беше позволила да довърша, да ти кажа всичко... Ти просто си си наумила, че искам да се отърва от теб и че всички те мразят, а истината скъпа моя е, че те обичам до безобразие. Дори не искам да мисля за мига, в който ще се качиш на онзи кораб и това, че мога да не видя никога повече теб или детето ни, но именно тази любов която изпитвам към теб ме кара да загърбя нуждите си, егоизма си и да дам шанс на теб и детето ни да живеете... То да се роди и да живее... Ти си тази която ще загуби мен, но ще имаш него... Аз... Аз съм този, който прави жертва и се лишава от щастието си, за да сте добре... Защото знам, че там ще бъдете защитени... Че семейството ми никога няма да ви нарани, а ще ви предпази, затова... Затова умолявам те Денерис, спри да търсиш лоши умисли, там където не съществуват...

Не можеше да разбере нищо от това,което той и казваше. Всичко изглеждаше логично но и не съвсем.
-Нищо няма да ми се случи тук,до сега не съм се разболяла няма и после. Лиза знае повее за билките от колкото всеки лекър някога може да научи. Сигурна съм,че няма да се случи нищо,ако трябва,ще сроя затворена в стаята,докато детето не се роди,а щом се роди ден и нощ ще стоя до него. Сигурна съм че нищо няма да ни сполети,ще сме добре и аз и бебето.
Не искаше да се отказва толкова лесно,да щеше да се бори за детето си,щеше да го пази но не се примиряваше с малкото искаше всичко.
-Хиляди семейства идват тук,не е възможно всички да умират. Не го вярвам,вярвам само в това,че съм силна,обедена съм че и ще се роди най-силното дете,което можеш да си представиш...

Загледах се един дълъг миг в нея и накрая отвърнах:
- Добре! - Вдигнах ръце във въздуха от безсилие. - Щом това е правилното според теб... Добре, остани тук, няма да те карам да ходиш никъде.
Може би ако цената която трябваше да платя, за да я убедя, бе да загубим детето си, то тогава щях да я платя. Повече обаче не можех да се боря с нея. Нямах сили за това. Нямах и желание да го правя. Сърцето ми беше опустошено, като след безпощаден пожар и той се наричаше Денерис. Тя просто ме беше накрала да почувствам живота, да го заобичам, а сега ме убиваше. Нищо против нямах. Аз самия и бях дал тази възможност и тя просто се беше възползвала от нея.

Не и се вярваше,че е чула това,което е чула. Но не смяташе да го успорва,да се прави,че него е чула. Стана и седна в скута му,като започна да го целува от радост.
-Обещавам ти,ще се пазя много...
Прегърна го силно,защото се чувстваше невероятно щастлива от това,че и позволи да остане,че не и се налагаше да избира онзи ад,а щеше да остане с него:
-Ще бъдем в безопасност и заедно.
Знаеше,че не му се харесва тази идея но въпреки всичко,се доверяваше на Лиза,която и бе говорила за това,че ще и помага:
-Трябва да поръчаме неща за детска стая,тъкмо докато дойдат,то ще е родило. Още е рано но трябва да помислим и за имена.
Заговори му тя за това за да го разсее малко.

Нямах никакво намерение да играя на тази игра и да избирам име за дете, което бях сигурен, че няма да оживее достатъчно дълго, за да го носи.
- Избери каквото пожелаеш... - Отвърнах аз.
- За името и стаята... - Надигнах я леко и се изправих, после я оставих обратно в стола.
- Трябва да изляза. - Казах спокойно, така сякаш нищо не се беше случило. - Може би няма да се прибера тази вечер. Ще сляза до града, за да уведомя Джак да не търси екипаж и да се разплатя с тези, които вече е наел...
Взех си една пура от кутията и тръгнах към врата, но на излизане й казах:
- Пази се.

-Ек...
Дори не успя да довърши. Остави го да тръгне,като не знаеше,какво да прави,за това слезе при Лиза,с която можеше да си говори. Даде и да изпие един чай,като и каза,че ще и прави различни всеки ден,както и ще и готви добре. Въпреки всичко и каза и за нещата,който можеха да се случат:
-Лиза,ако се случи нещо,качи на Екзейвиър,че искам да спасят детето,искам то да живее.
В следващите няколко дни дори той не се прибра,явно бе решил да остане в града малко повече. Разбираше го явно искаше да избяга за малко от реалността и се страхуваше.
Преди залез помоли Лиза да излязат за малко за до подиша чист въздух. На връщане седнаха на верандата на столовете,като се загледа на пред.
-Дали ще се прибере?

- Разбира се, че ще се прибере гълъбче, но той е особена порода мъж и ще му трябва малко време, но когато нещата се оправят и бебето се роди и той види, че е сгрешил, ще бъде отново същия. Просто сега е ужасно изплашен и се страхува, че може да загуби теб или бебето. Не го съди прекалено строго, защото той се чувства отговорен за вас и ако нещо ви се случи, никога няма да си го прости.
Потупах леко ръката й.
- Искаш ли да влезем вътре и да ти приготвя нещо за хапване? - Знаех, че сега повече от всякога трябва да се храни и да пази силите си. Храната беше начин да си набавя витамини и да държи болестите далеч.
- Днес не си обядвала... - Припомних й аз. Не усках да звуча поучително, но трябваше да се храни.

-Да права си,по добре е да се прибираме.
Погледна още веднъж към пътечката ноне го видя. Изправи се,като тръгна след Лиза,за да хапне нещо. Всъщност много слушаше Лиза,тя бе преминавала през това и знаеше от личен опит всичко,за това не успорваше мнението и,що се отнасяше за бебето,не правеше никакъв компромис. Не искаше да му доказва нищо,просто искаше наистина бебето да се роди при баща си и при двамата си родители,да го възпитат. Седна на масата,като започна да се храни:
-Страхува се знам,за това не пожела да говорим за име на детето. Явно мисли,че няма да оцелее но мисля ако е момиче да го кръстя на майка му,а ако е момче да е с неговото име.
Похапваше си доста стабилно не можеше да се каже че и липсва апетит. След,като всичко пред нея се изпари въздъхна:
-Както върви така,ще съм станала двойна до края.

» Резиденция Тюдор