Имението на сем. Кларк

Внезапно ме обзе страх, не заради нервния му изблик или за това, че ме наранява и може да ме нарани повече, а заради това, че изведнъж заговорихме за развод и за отнемане на родителски права. Той... Не, той не можеше да говори сериозно. Сигурно просто искаше да ме стресне, защото знаеше, че Анабел е слабото ми място.
- Забраняваш ми?! - Повдигнах въпросително едната си вежда, като съвсем съзнателно се опитах да прикрия страха си, криейки се зад несъществуваща увереност или пък беше просто ината и свободолюбието ми, заради които не можех да му позволя да ми заповядва.
- Мисля, че изобщо не си в позиция да ми забраняваш каквото и да било. Мога и ще се виждам с когото си пожелая... Нещо повече, ще допускам когото си пожелая в живота на дъщеря си! Ти и глупавите ти заплахи не можете да ме уплашите, просто защото никой съдия няма да даде дете, на баща който почти не се прибира и който изневерява... Така, че пак си помисли...

-Оу не не... Не ме заплашвай,не си в изгода да ме заплашваш. Аз самият съм адвокат и имам влиятелни приятели. Не ме карай само да си извадя козовете,защото повярвай ми,ще ми я присъдят много по бързо от колкото си предполагала.
Приближи се,като застана на един сантиметър от лицето и:
-Още повече,когато в семейството е имало луди,честно да ти призная,с избухлияти нерв,ще предпочетат заетия баща,пред лудата майка.
Да,щеше да си изпроси шамар но това беше истината,а имаше и още козове. Не искаше да я наранява но и тя го нарани,този Мат щеше да си плати един път за винаги:
-Посмей и ще видиш колко лош мога да бъда.

Очите ми се напълниха със сълзи на отчаяние и безсилие. Мозъкът ми трескаво започна да работи и вече имах план. Нямаше да му позволя да отнеме дъщеря ми.
- О, повярвай ми, вече съм наясно точно колко лош можеш да бъдеш. - Отвърнах аз с нескрито разочарование и неприязън. Беше жестоко дори и това, че ме заплашваше да ми я отнеме, да не говорим за това ако опита да го направи.
- Не мога да повярвам, че съм грешила толкова много за теб... - Една сълза се стече по лицето ми, но бързо я изтрих.
- Егоизмът ти е толкова голям, че дори искаш да жертваш щастието на собственото си дете и за какво? Защото просто не можеш да понесеш мисълта някой друг да е щастлив...

-Да те оставя да бъдеш щастлива с онзи с който си се чукала зад гърба ми ли? При който искаш да се върнеш. Е,няма да стане,няма да стане,да те оставя да си живееш с онзи прошляк Мат и Анабел да му вика татко. Няма да стане ясно ли ти е!
Не че някой друг пак би одобрил но не знаеше какво говори от ревност,не не бе способен на това,нямаше да отнеме никога детето от нея. Не беше толкова жесток но заслепен от от всичко,не знаеше как да се укроти:
-Ще направявсичко възможно но няма да ти позволя да бъдеш щастлива,на моя гръб. Търпях ти подигравките. И още повече да мисля,че ме желаеш,когато ти си представяш Мат.
Приближи се,като я избута към стената:
-Значи на партито си видяла онзи Мат и понеже не ти е пуснал си се разгонила и ми се хвърли нали. А,после ме упрекваш за една глупава снимка в пресата. Не мислиш ли че си много нагла?

Плесницата ми се стовари върху лицето му. Беше ужасно долно и унизително да ми говори по такъв начин и дори не смятах, че трябва да падам на неговото ниво, оправдавайки се, че нито една от изречените думи не кореспондира с истината.
- Тези думи само ме карат да осъзная, колко по-достоен мъж от теб е той! - Сега изобщо не исках да му спестявам нищо или пък да щадя думите му, точно обратното, исках да го нараня. Исках да го заболи, колкото и мен ме болеше.
- И колко голяма грешка допуснах като се отказах от него, заради теб!

-Така ли?
Притисна я още по силно към стената,като я целуна диво и не сържано,толкова диво,че устните можеха да я заболят. С една ръка я хвана леко за врата,а с другата се бореше с нея. Пусна я когато и се опита да го бутне,хвана и ръката,като я събу рязко.
Всъщност не знаеше,защо го прави,или щеше да я убие или да я изчука поне едното водеше до по малки последствия.
Събуя,като почти разкъса дрехите и защото му пречеха. Проникна в нея с такава сила,че нямаше как да не я заболи.
-Станах ме двама и аз можех да се омъжа за някоя по благодарна от теб...
И него го болееше но нямаше да отстъпи,не и сега,нямаше да позволи да го тъпчат отново.

Опитах се да го спра с молби и сила, но той не чуваше молбите ми, а да се съпротивлявам на неговата сила беше невъзможно. Не можех да предотвратя с нищо това което се случи. Нито сълзите ми, нито молбите, нито нежеланието ми, бяха от значение за него.
Това наистина беше прескочило границите на всичко. С това бе успял да опорочи и опозори не само мен като човек и жена, но и всичко което някога е имало. Успя да предизвика отвращение, което не бях изпитвала никога преди. Всеки следващ негов тласък, груб и яростен, бе успял да заличи всички онези красиви мигове, случили се между нас. И го мразех. Мразех го затова, че ми беше отнел всичко това и, че ме беше принудил да го мразя.

Остави я чак след,като свърши в нея. Пусна я но секунди след това изпита ужасна вина,толкова силна и смазваща,че имаше чувство,че е пресиран от преса. Но яростта,ревността и да... Всичко му е каша в главата. Премина с ръка през главата си,като не искаше да се обръща,защото не искаше да вижда омразята в очите и,която сега като ножове да се забиват в гърба му:
-Съжалявам,не исках...
Прошепна той,като единственото,което успя да направи е да избяга,да се махне преди да усети още по голяма болка. Това че тя не го обичаше,че го мразеше,че и причини това. Дори самия той не можеше да си го прости,че я нарани така.

Бавно се плъзнах по стената и се свлякох на пода обляна в сълзи. Чувствах се толкова омърсена и унижена, че всичко в мен крещеше от срам и болка и нищо не можеше да заличи това, което ми беше причинил. Вече не ми бяха останали извинения и оправдания за него, защото това беше най-голямата мерзост, която бе възможно да извърши. В крайна сметка бях майка на детето му и дори никога да не бе изпитвал обич към мен, то поне първото трябваше да означава нещо...
След известно време... Нямах представа колко точно, свита там в ъгъла и плачеща, се изправих и навлякох онова което беше останало от дрехите ми. Огледах се и дори задържах дъха си, за да чуя дали не е някъде наоколо, но когато не го открих никъде изтичах нагоре по стълбите и се скрих в стаята на Анабел. Превъртях ключа няколко пъти и дори подпрях врата, за да съм сигурна, че няма да влезе тук, после се свлякох отново в един ъгъл и заплаках...
Навън започна да се съмва... А аз треперех все още от страх и отвращение. Исках да го изтрия, да го залича, но все още го усещах навсякъде по себе си. Аромата му, устните, допира... Все още усещах всичко това пропито в кожата ми... А не го исках. Исках да го изтрия дори от паметта си.

Стореното бе мерзост,нещо което не биваше да прави. Усещаше ръцете и тялото си,като чужди,мразеше себе си,заради това,което и причини. Не можеше да стой на едно място слезе долу по стълбите и излезе на двора. Държеше в себе си кутия с цигари,ако някога го ядосаха в работа или загуби сделка,не беше се случило нищо от това,което каза,по простата причина,че беше за друго. Запали една цигара и дръпна силно от нея. Главата му,щеше да се пръсне от мислене,от това че бе наранил жената,която обожаваше и боготвореше.
Сега беше сигурен,тя го мразеше,дори даваше 100% че се страхува от него. Самия той се страхуваше от себе си. Не е такъв човек,не е способен на това но ревността,яростта и отчаянието го доведе до това ивъпреки всичко не е оправдание за действията му.
-Глупак,пълен глупак...
Сложи ръка на челото си,засрамен от себе си,защото даваше всичко за нея дори живота си но истината е тази,че направи нещо,което щеше да му тежи,като камък на врата,нямаше самия той да прости на себе си,че стори това. Погледна към стаята където се намираше сега но не виждаше светлина. Можеше да предполага,какво се случва,какви мисли и преминаваха през главата и те го плашеха. Болееше го че я загуби,че спечели омразата и. Също така му тежеше това,че щеше да загуби и малката си дъщеря,нямаше да я вижда всяка вечер щом се прибере и да я гушка да я храни,да му се смее,може би щеше да пропусне най прекрасните моменти от живота и.
От очите му започнаха да капят сълзи,обичаше Анабел безумно много,а сега знаеше,че бе пропилял единствения си шанс да я направи щастлива да и даде истинско семейство,което той не е имал,весело детство,а не делен от двама родители за дни,за седмици или за месеци,а след време и за години наред,когато на човек му писнеше да се разделя всеки път с част от себе си.
Деймън не е от бащите,който не им пукаше,нямаше да има друго дете нямаше да позволи никое или никоя да измести любовта му към нея,с риск да останеше сам,щеше да се постарае да и покаже с времето,че я обича толкова колкото един баща може да обича дъщеря си. Това е мъжка клетва,бащина която не се изричаше но щеше да се спази дори да му костваше целия живот и щастието. Просто,щеше да го направи.

След като първоначалния шок и разочарование, стихнаха поне малко, успях да събера и концентрирам мислите си върху това какво следва. Не можех да остана завинаги свита в ъгъла и да се самосъжалявам. Трябваше да спра да плача и да премина към действие. Изправих се от пода и тръгнах към гардероба на Анабел, в който стояха дрешките й. Извадих възможно най-необходимото. Няколко дрешки, памперси, шишета, биберони, пелени и събрах всичко в един не много голям сак и го затворих. Тя все още спеше, но сигурно скоро щеше да се събуди и щеше да бъде гладна, изпитвах ужас от това, че щеше да се наложи да изляза от стаята и да й донеса мляко, при положение, че Деймън все още беше някъде из къщата. Не исках да го виждам... Просто изпитвах ужас от това какво би могъл да направи, ако разбере, че искам да напусна къщата заедно с нея... Сигурно никога нямаше да ми го позволи...
Бях в паника. Не знаех какво да правя и от кого да поискам помощ. Може би можех да се обадя в полицията, обаче това нямаше да има никакъв ефект. Деймън имаше прекалено голямо влияние навсякъде и единствения човек с по-голямо такова беше баща ми... Точно така! Изведнъж ми просветна. Баща ми беше човека към когото можех да се обърна. Той щеше да изведе и двете ни от тук. Само трябваше да намеря телефона си и да го потърся...
За мой късмет обаче, колата на Деймън напусна имението още преди Анабел да се е събудила. Моментално отключих врата и изтичах до спалнята, като взех телефона си и трескаво започнах да набирам номера на баща си, докато в същия този момент отварях сейфа, от който извадих моите и тези на Анабел документи. Прибрах ги в дамската си чанта и хукнах обратно към нейната стая, но на прага се спрях. Бях забравила нещо... Телефона на баща ми не отговаряше затова затворих и погледнах ръката си или по точно пръстените върху безименния ми пръст. Издърпах и годежния пръстен и сватбената си халка и ги оставих върху тоалетката, като ясен знак, че с брака ми е свършено. Нямах време обаче да страдам за това сега, затова бързо изтичах обратно в детската и извадих Анабел от легълцето й, като с това я събудих и тя се разплака, но просто нямах избор. Сложих я в столчето за кола и я увързах с коланите, после грабнах и него и сака с дрехите й и се спуснах надолу. Минавайки през кухнята, за да стигна до гаража, все пак се спрях и взех една кутия с мляко, защото беше жизнено важно за нея, а тя не спираше да плаче. Опитвах се да игнорирам това, защото скоро всичко щеше да свърши и да сме в безопасност... Влязох в гаража, поставих столчето на задната седалка и го закрепих с допълнителни колани, до него поставих сака с дрехите й и дамската си чанта, след това самата аз влязох в колата и я заключих... Вече се чувствах в безопасност... Потеглих към дома на баща ми...

Прибра се след работа в обичайния час,всъщност отлично знаеше,че тя ще си е тръгнала но сърцето му не искаше да го повярва,тайно се надяваше тя да остане но щом се прибра завари само персонала,а бавачките стояха без работа.
Сърцето му се сви,сякаш получи сърдечен удар но не беше така,просто разбитото му сърце и надежда,че нещата не са такива каквито изглеждат. С последна надежда и въпреки,че му казаха,че е напуснала,той не ги послуша. Качи се горе,като затвори вратата. Знаеше,леглото е празно...
Само прекрасния бебешки аромат носеше спомена от Анабел. Приближи се бавно и погледна,като в коша имаше малко бебешо чорапче явно останало или изпаднало при бягството. Наведе се и го взе като го притисна към пръстите си.
Почувства се разбит на малки парчета,сякаш е от стакло. Преглътна горчивата хапка,като пое дълбоко дъх. Не му достигаше въздух...
Затвори очи,където напираха вече сълзи.
Загуби всичко,всичко...
Тази игра нямаше победител,тази игра повлече всички към пропастта,където се намираше сега. Остана дълго в детската стая,свлякъл се на земята и опрял глава на леглото. Гледаше малкото чорапче и не знаеше,какво и как да стори. Нямаше никакъв изход.

» Имението на Сирони
» Имението на Ван дер Удсън
» Имението на Висше стоящите