Имението на сем. Кларк

-Добро утро.
Все пак и отвърна:
-Гладна е по скоро но и кисела до голяма степен...
Беше приготвил млякото,само го провери дали не е горещо и го подаде на Симон. Гледаше я как и даваше от млякото,и как жадно пиеше,май по скоро да... Беше ужасно гладна.
Деймън премигна малко на парцали,имаше адски махморлук и нямаше начин да се съвземе лесно,а и малко му се спреше:
-Ще отида да дремна за един два чака,като стана може да я изведем в градината.
Прозя се неконтролируемо,просто явно много му се спеше:
-Взех си почивен ден така че ще съм си в къщи.
Съобщи новата информация. Макар че един вестник или още някоя преса можеше да го лиши от сън или направо да му провали свободния ден.

- Добре... - Отвърнах аз и погледнах с надежда към него. Това също беше доста делови диалог, но поне се състоеше в повече от едно изречение и някак си ме караше да се надявам, че ако съм достатъчно търпелива и не се натрапвам може би сам ще направи крачка към мен и скоро ще забравим за всичко това.
- Изглеждаш уморен. Върви да си починеш, аз ще остана с нея. - Опитах се да вкарам и лека усмивка, но той се беше обърнал и тръгнал, много преди изобщо да я е забелязал.
След като нахраних Анабел си направих кафе, но изведнъж се беше разиграла и не успях дори да го докосна. Към обяд, малко след като си изпи млякото успях да я приспя и чак тогава влязох да си взема душ и да сменя пижамата с нещо друго. В крайна сметка, слязох до кухнята и си направих сандвич и ново кафе, защото сутрешното беше изстинало отдавна и побързах да хапна преди Анабел да се е събудила. Докато го правех успях и да хвърля бегъл поглед върху списанията на масата. Точно реших, че няма нищо интересно, когато нещо най-отдолу в купчината от вестници в другия край привлече вниманието ми. Без изобщо да подозирам какво ще открия там издърпах вестника и сякаш сърцето ми спря...
Няколко студени сълзи се търколиха по пребледнялото ми като платно лице и сърцето ми отново започна да бие. Изправих се бавно от стола и взех вестника заедно с мен, после се преместих във всекидневната, хвърлих го на масичката и се загледах в него... Нито нещо се въртеше в главата ми, нито пък изпитвах нещо, нито плачех... Всичко ми се струваше толкова нереално...

Успя да поспи дотолкова,че да му мине махморлука. Изправи се,като се протегна и се прозя. Отиде до стаята на Анабел,която спеше,за това я остави да поспи. Явно и Симон спеше защото не я чу,а и не му се влизаше в спалнята.
Щом слезе долу,се наложи да мине през всекидневната,искаше да отиде да пийне някакъв сок за отуляване на жаждата. Но тогава я видя,стоеше като все едно някой е умрял. 1 или е видяла вестни,а или 2 някой бе умрял наистина. Надяваше се да е последното но беше със 100% сигурен,че е по скоро първото:
-Нужно ли е да питам,какво има?
Тъпо но да почне да се оправдава при положение,че не е виновен или,че не помни да е виновен,си едоста тъпо и не минаваше номера.

Бавно завъртях главата си към него и го погледнах само за миг, после поклатих глава и се изправих от дивана. Отидох до него и го целунах по бузата:
- Изглеждаш много по-добре. - Едва успях да намеря гласът си, но все пак намерих достатъчно сили да кажа това. След това го заобиколих и тръгнах нагоре. Бях намерила достатъчно причини, за да оправдая постъпката му и просто щях да се науча да живея с това или поне щях да опитам. Освен това всеки можеше да допусне грешка, аз го бях направила и знаех колко ужасно е да искаш прошка и да не ти я дадат,затова аз нямаше да причинявам това на Деймън. Пък и го беше направил защото ме беше видял да говоря с Мат, беше за отмъщение и си го заслужавах.
Качих се в спалнята и легнах. Всичко щеше да бъде наред... След време дори нямаше да си спомням за всичко това... Болката просто щеше да отшуми и да си отиде...

Присви очи погледна след нея,по скоро гърба и. Не очакваше това. Не знаеше какво се крие в главата и,понякога му се искаше да я разбере,да можеше да и чете мислите. Да може да отгатне,какво може да направи. Но явно нищо от това,което той си е мислел не стана.
Очакваше скандал,нещо подобно но уви не. Явно го мислеше за реванш истината беше,че не го помнеше и беше 100% сигурен,чене се е целувал с асистентката си. Това беше ъгъл от който просто изглеждаше така. А,че е спал в приятеля си е още по сигурен. Но явно нещата щяха да си останат такива,всеки спор просто подкрепяше истината.
Качи се при малката,като остана при нея докато се събуди,преоблече я,като я и нахрани малко. Отиде до спалнята и каза:
-Ще излизаме в градината,ако искаш ела и ти.

Дори не направих опит да се надигна. Точно сега не желаех да бъда около него, защото въпреки огромното ми желание да забравя за всичко това, имах нужда от време, за да приема факта, че съпруга ми, ми е изневерил.
- Вие вървете... - Промърморих аз и се обърнах на другата страна, за да скрия напиращите сълзи. Когато чух врата да се затваря обаче вече не ги сдържах. Не можех. Болката беше толкова силна. И не ставаше по-малка от смекчаващите вината му обстоятелства. Не ме караше да се чувствам сигурна в това, че няма да се повтори. Дори не знаех дали не се е случвало и преди. Той с нищо не показваше, че изпитва някаква вина или угризения за постъпката си... Не беше по-различен с нищо от всеки друг ден, което означаваше, че традиционното му излизане с приятели, може да е просто традиционно предателство, за което аз дори не съм предполагала, че е възможно. Толкова глупава само бях. Живеех в пълна заблуда за това къде се намираме и какво изпитваме един към друг. Всичко беше просто една илюзия, която съзнанието ми си беше изградило и усещах... бях сигурна, че това е нещо напълно непоправимо. Вероятно щяхме да направим опит да останем заедно заради дъщеря ни, докато в един слънчев ден щеше да ни омръзне да се преструваме.
Не предполагах, че живота ни заедно ще се превърне в това. Осъзнах, че грешката която допуснах се коренеше още в самото начало. Трябваше да се придържам към сделката и да не се влюбвам в никакъв случай в Деймън. Вече бях минала през това и знаех, че любовта не носи нищо добро. Обаче аз наистина бях една наивна глупачка и сякаш не исках да го повярвам. Но щях! Щях да го направя заради дъщеря си. Исках тя да има семейство. Исках да й го дам. Нямаше значение какво се случва с мен и какво ще трябва да преглътна. Щях да се опитам да живея с него... Не както преди, не мислех, че ще има нещо против, самия той не веднъж беше давал да се разбере, че не съм това което очаква и иска. Щях да го освободя от това да се преструва на добър съпруг. Щях да се опитам да открия начин, по който да съжителстваме без това да се отразява на Анабел.

-Добре...
Каза сухо той,очевидно не беше толкова забравила за това и сега просто се отдаваше на мъката си. Болееше го определено за нея,не искаше да и причинява това но в същност той не беше и причинил нищо. Пред себе си,беше чист,знаеше че тя можеше да си мисли много неща. Всъщност,както той можеше за нея,така и тя за него. Омагьосан кръг от който нямаше особено измъкване нямаше как,да се измъкнеш.
Прегърна своята малка принцеса,като я целуна по челото и я изведе в градината. Не бе взел количка,а си я държеше в ръце,като и показваше дори цветята в градината.
-Още си малка мила моя но се надявам никога да не изпиташ,това което изпитвам аз,да не преминаваш през това никога. Ще се постарая за това,да намериш човек който да те обича поне колкото мен или поне колкото аз обичам майка ти. А,аз наистина я обичам...
Отново я целуна,като задържа целувката си върху челцето и:
-Просто големите се държим глупаво. Още си малка и не разбираш и дума от това,което ти казвам но истината е че нямам доверие на никого.

Опитвах се да си представя как ще продължи живота ни за напред. Нищо от това което изникваше в главата ми обаче не изглеждаше добре и се чудех наистина ли искам толкова много. Целият ми живот бе една огромна каша и сякаш всички останали успяваха да подредят по някакъв начин живота си, само не и аз. Винаги избирах грешния път,по който да поема. Лошото в случая беше, че сега не съсипвах единствено моя живот, а и този на дъщеря си. По всичко личеше, че ще й дам онова което аз получих от моите родители. Вместо любов и щастие, тя щеше да има за пример студена и прикрита омраза между родителите си... Омраза да, защото в крайна сметка щяхме да се намразим и започвах да се чудя дали не е по-добре да се разделим, за да запазим поне малко уважение един към друг. След време раните вероятно щяха да зараснат... Имах нужда да поговоря с някой... Обаче не ми беше останал никой... Нямах приятели... Нямах семейство и затъвах все повече и повече в пропастта... Вероятно точно така се е чувствала и майка ми преди да отнеме живота си... Борила се е толкова дълго, че накрая силите й просто не са достигнали, за да продължи напред...

Заслужаваше ли си всичко това,да се измъчват по този начин,явно нямаха избор. Каквото и да кажеше,каквото и да направеше. Постояха още малко навън,като се качи в нейната стая,за да си поиграят малко. Тогава видя как се протягаше към различните предмети и как щом Деймън и ги подадеше тя ги улавяше:
-Прекрасната ми принцеса.
Всъщност я обичаше и бе много странно,защото не явярваше,че може да обича деца,той ги мразеше ненавиждаше ги и още куб неща. А сега не можеше да живее без нея.
-Ще отидем ли да видим мама.
Тя още не бе излязла за това той тръгна към стаята,като почука. Приближи се към леглото и седна на него:
-На Анабел и липсваш.

Още щом ги видях сърцето ми се сви от болка. Не можех да понеса мисълта, че ще го загубя... Че вече съм го загубила или пък, че никога съм го нямала.
Поех Анабел от ръцете му и я притиснах към себе си, а няколко нежелани сълзи се стекоха по лицето ми. Не исках да плача пред него за нищо на света, но в случая просто не зависеше от желанието ми.
- Да ти издам ли една тайна? - Погледнах я в прекрасните й сини очички и се усмихнах тъжно. - Ти също ми липсваше ужасно много... - Докато я гледах осъзнах, че това беше моята победа. В ръцете си държах най-прекрасното, красиво и съвършено нещо, което някога бях виждала и нищо друго нямаше значение. Тя беше моята награда и моето щастие. Моят стимул за живот.
- Обичам те! - Прошепнах й на ушенцето и нежно докоснах челцето й с устните си.

Не му се искаше да я наранява не искаше да я подлага на това. Всъщност искаше да я щастлива,да бъдат истинско семейство,каквото той не бе имал но все пак нещата вървяха по своя собствен път.
Искаше да ги остави,най-щастлива в този момент е мига с дъщеря и. Той просто в този момент не я караше да изпитва,каквито е и да било топли чувства:
-Ще отида да кажа да направят нещо за вечеря.
Така и даде време да се успокой,както и още подобни неща. Слезе долу,като каза,какво иска да има за вечеря,отиде и за малко в кабинета за да свърши някоя друга допълнителна работа,колкото да отбие време. Не че не искаше да прекара време с Анабел но в момента,Анабе действаше като успокойтелно на Симон и докато тя беше там,щеше да е спокойна и дори малко щастлива.

Когато Деймън излезе от стаята, отново дадох свобода на чувствата си и заплаках. Мисля, че и Анабел усещаше, че нещо не е наред защото беше изненадващо притихнала и мълчалива, което обикновено се случваше само докато спи. Сега тя ме гледаше с любопитство и по неин си начин заличаваше сълзите ми. Караше ме да се успокоявам, дори само с това, че беше тук до мен.
Когато се успокоих тя сякаш най-накрая се почувства свободна да напусне поста си на мой ангел хранител и се отдаде на сладки сънища. Оставих я по-средата на леглото и легнах до нея. Продължавах да я гледам и гледам, без да мога да й се наситя...

Симон не слезе за вечеря,за това се качи за да и занесе нещо но щом влезе я видя,че спи,а до нея беше малаката,която спеше сладко с вдигнати ръце на горе. Остави храната на масичката,като се приближи легна до тях на леглото,като се загледа в малката,а после и в Симон. Толкова много си приличаха и след време,щеше да прилича на майка си. Затвори очи,чака когато улови малката ръка на дъщеря си.
Обожаваше да заспива така до тях. Всичко сякаш изчезваше и оставаха само тримата на леглото. Малка идилия и за кратко,такива моменти бяха най-редки но и хубави.

Събудих се от някакви ръце по лицето ми и бързо установих,че това е Анабел, която се беше събудила, а аз бях заспала. Бързо отворих очи и й се усмихнах, после я гушнах и преди да сме събудили баща й, станах внимателно и отидохме в нейната стая, където можехме да си говорим, смеем и плачем на воля.
Точно и нещо такова се случи, само че добавихме и шише мляко. После тя заспа отново, а аз останах при нея, на канапето. Панът отново не беше да заспивам, но го направих въпреки всичко...

Събуди се от телефона си,като го будеха за някакви сделки. Облече се набързо без да закуси и излетя,щеше да се наложи да прекара целия ден. Така и стана прибра се вечерта,като беше тотално изтощен,толкова преговори,толкова неща дори една провалена сделка,която не очакваше. И точно тя провали деня му. Прибра се и отиде в гола,като тръгна към бара,наля си в чашата едно голямо уиски,като отпи от него и просъска. Имаше нужда от това,за да притъпи вътрешната и външната болка,да спре да го боли.
Седна на дивана с чашата в ръка,като загледа тъпо в една точка. Като нещо не вървеше не вървеше с пълна сила нищо. Просто нямаше как по зле. Работата не вървеше,личния му живот,поне здравето все още не се беше разхлопао. Надяваше се само да не стане алкохолик.

Не бях намерила Деймън вкъщи когато се събудих и определено не очаквах да се прибере тази вечер. Не знам защо, но бях решила, че сега след като аферата му е излязла наяве, можеше да прекарва нощите си с нея и да не му се налага да дава обяснения. Не, че беше тръгнал да се обяснява или извинява за каквото и да било. Това беше направо нереално. Изумявах се от това, че дори не се опита да се извини. Държеше се така сякаш или изобщо не се е случвало или пък просто... Не, нямах никакво обяснение. Явно това да си женен за някой и изневерявайки му не дължиш никакво обяснение най-малкото.
Денят ми премина както обикновено - с Анабел. Сега я къпех и след малко щях да се опитам да я приспя защото днес не беше спала особено много... Всъщност почти не беше спала. Напълних ваничката й и й приготвих нощтничката, след това отидохме да се изкъпем...

Пийна си малко не прекали с чашката,като се качи горе в спалнята но Симон я нямаше. Когато погледна чесовника разбра защо,беше време за къпане. Реши да помогне или поне да гледа. Влезе в стаята на малката,а после и към банята,като застана на прага:
-Мога ли и аз да се включа?
Приближи се,като се надвеси над Анабел,която беше във водата и се смееше. Беше като малко жабче,което обожаваше водата. Все пак погледна към Симон,тя не изглеждаше никак добре,тормозеше я виждаше се.
-Симон,не се извинявам за постъпката си,защото нищо не е било между мен и асистентката. Снимката е правена отзад и изглежда,че се целуваме но не е така,колкото и тъпо да звучи. А,не се прибрах,защото се напих зверски,и един приятел ме прибра да спя в тях. Не си ме виждала толкова пиян но определено,когато съм зверски пиян не мога да правя секс.

Въздъхнах тежко и извадих Анабел от водата, после я занесох до леглото и я увих в хавлията. Тя продължаваше да се смее с глас и опитваше да се отвие, но не и позволих да го направи. След като подсуших телцето й с хавлията, я намазах с бебешко олио, сложих й памперса и я облякох, като през цялото това време игнорирах или поне се опитвах да игнорирам присъствието на Деймън.
Накрая когато приключих с всичко я подадох на Деймън.
- Ще донеса млякото й, после може да я приспиш и да говорим.
Нещата се случиха точно в тази последователност, като ги оставих сами докато се храниха и приспиваха. Накрая Деймън слезе във всекидневната и седна на един стол срещу мен.
- Може да бъдеш спокоен... И не е нужно да се преструваш пред мен... Единственото за което искам да те помоля е да бъдеш по-дискретен, в случай, че продължим да поддържаме илюзията, че сме семейство... И не ме разбирай погрешно... Не искам да го правя заради бившата ти любов или пък заради това какво ще кажат хората... Ако продължа да участвам в този цирк ще е заради Анабел, защото искам да й дам семейство, което мислех, че ще има когато се омъжих за теб... Разбира се както и да решим да продължим напред, ти все още ще си неин баща и ще може да я виждаш...

"Ето,нямаше смисъл!" появи се като мисъл в главата му,защото си е точно така,каквото и да кажеше за нея нямаше смисъл. Всички бяха така,загубят ли някога доверието после трудно си го възвръщаха,а още по трудно е да убеждаваш човек в противното,когато той твърдо и упорито е решил,че е направено нещо нередно. Такъв се оказа и случая при него,и се доказа за не знам кой път,че каквото и да кажеше вече си бе навила нещо на пръста и нямаше да се отметне от лудата си теория,която до някъде бе трудна за доказване. Дори да доведе приятеля при който е спал,тя щеше да си помисли,че го е подкупила или просто му е много добър приятел,че не го издава.
-Не се тревожи за това,бих дал живота си за Анабел и ще се постарая нищо да не и вреди.
Надяваше се нещата да не се объркат с течение на времето но сами той не смяташе да има афера. Дните на стария Деймън се бяха изнизали безвъзвратно и той беше погребан,нямаше как да се възроди,защото меко казано никоя жена не му действаше по начина по който му действаше Симон,но това не е факт,който и е известен,а и труден за доказване,при положение,че вече бе загубил всичко. А,и друго идваше като фактор и той не мислеше,че и действа,все още мислеше,че може да си представя Мат докато спи с него. Може точно онази вечер в който го пожела толкова силно да е мислела за него,защото са се видели. Това го накара да стисне юмруци от ярост но се постара да му мине:
-Но нали се сещаш,че това не важи само за мен.

Разтърсих леко глава и вдишах дълбоко, за да се отърся от желанието си да му противореча или пък обяснявам, че нямам намерение да бъда с никой друг. Бях се наситила на лъжи и нямаше да допусна никой повече до себе си. Щях да посветя живота си единствено и само на дъщеря си.
- За това също не е необходимо да се тревожиш... - Отвърнах спокойно и се протегнах към една кутия, която беше поставена на масичката отдясно на канапето.
- Ще бъда възможно най-дискретна... - Нямаше нищо лошо в това да го жегна дори и съвсем малко, като му оставя възможността да си мисли, че има възможност да потърся любов някъде другаде.
- Това са всички кредитни карти и бижута, които съм получила от теб. - Поставих внимателно кутията пред него и го погледнах.
- Ще се преместя в гостната, а що се отнася до месечните разходи по поддръжка на къщата и всичко останало, предлагам да казваш каква сума трябва да ти приведа... Ако имаш нещо друго, за което да се сещаш сега е момента да го споделиш...

-Не е нужно да ми ги връщаш.
Не посегна към тях дори не погледна:
-Те са твой,не е нужно да ми ги връщаш. Това са били подаръци,нека не ставаме деца,да си делим парцалите и куклите Симон. Мисля,че сме зрели хора и от това няма нужда.
За бижутата нямаше смисъл,беше и ги подарил с най-топли чувства не мислеше никога да и ги взема:
-Ако толкова много държиш,върни ми кредитните карти но запази поне една,ако се наложи нещо спешно или за Анабел. Все пак както каза е и моя дъщеря и искам да се грижа за нея,знаеш че я обичам. А,бижутата задръж,аз не нося женски бижута,а и те са подарени на теб и не смятам да и подарявам на някоя друга.
Това бяха думи на възрастен и наистина нямаше смисъл. Да болеше го но нямаше смисъл от бунтове,всяка борба беше безсмислена.

- Въпроса е в това,че не ги желая. - Беше ме накарал да намразя всичко, което бях получила от него. Да се усъмня във всеки хубав миг, който сме имали и всяка дума която е изрекъл.
- А ако има нещо което искаш да дадеш на Анабел може да го направиш и сам... Не се нуждая от кредитните ти карти, за да й купувам подаръци от теб... Ако изпитваш необходимост да й дадеш нещо, може да го купиш и сам...
Отидох до масичката с алкохол и си налях уиски в една чаша, после отпих голяма глътка и сбръчках вежди защото беше ужасно силно.

Думите и го отровиха,чудеше се толкова ли го ненавиждаше,че не искаше нищо от него. Явно не искаше да има нищо общо с него. Не можеше да се бори повече,наистина се бе уморил,да я връща,явно тя беше наумила нещо. Всички опити щяха да бъда увенчани с не успех.
-Както желаеш Симон...
Какво се очакваше да каже,до някъде беше права но и не беше,не искаше да купува вместу него подаръци,просто ако настинеше и се разболееше и се налагаше нещо спешно да има пари в себе си но нямаше никакви сили да обяснява точно този факт,като можеше да намери,още някое оправдание,за това:
-Ако толкова не желаеш да си под един покрив с мен,си свободна да си тръгнеш,щом не можеш да ме понасяш. Анабел няма да е единственото дете,което е имало разделени родители.
Да неговото семейство е такова не искаше и същата съдба за Анабел но явно се оказваше не избежно:
-Сама решаваш Симон,вече ми писна от всичко това.

Изпих на един дъх остатъка от съдържанието на чашата и се усмихнах тъжно на иронията. Моят баща беше мъжът когото мразех най-много, поради толкова много причини и на когото едва ли някога бих могла да простя, беше и мъжът който въпреки всичко бе най-щедър към мен. Онзи когото бях наранила най-много - Мат, преди няколко дни ми беше казал, че ме обича и странно, но му вярвах. А сега седях пред мъжа на когото бях дала най-много, онзи когото обичах до болка и въпреки това, той не беше видял нищо от това. А с този разговор бе успял да погази, дори и малката надежда която таях, че нещата могат да се подобрят за в бъдеще.
- На мен също... - Отвърнах някак безчувствено, защото не мисля, че можех да оцелея ако си позволя да изпитвам онова което всъщност подтисках.
- Затова ще приема съвета ти. - Поставих внимателно чашата на ръба на масичката и пак погледнах към него. - Ще си намеря нов покрив...
Това беше всичко, което имах да казвам, затова го заобиколих и се отправих към горния етаж.

Искаше да се моли,да я хване,да я прегърне или да направи нещо подобно но това го наведе на мисълта,че тя искаше да се измъкне. Целия цирк можеше да е за това,че иска да е с Мат. Само,че тая нямаше да я бъде. Ядоса се приближи се,като я хвана и я извъртя към себе си:
-Но забрави да ти дам развод.
Просъска той през зъби може да и причиняваше болка но беше заслепен от ревност ярост и от какво ли още не:
-Няма да ти дам,за да живееш с онзи тип Мат. Забрави...
След това я пусна усещайки,че щеше да направи нещо по лошо ако продължеше:
-А,ако дори Анабел научи,кой е Мат дори да я види. Ще ти отнема всички родителски права,мога го и ще го направя.

» Имението на Сирони
» Имението на Ван дер Удсън
» Имението на Висше стоящите