Имението на Ван дер Удсън

Деймън също се беше постарал да изглежда добре. Беше висок и строен и всички костюми му пасваха идеално, но точно този тип, с който беше в момента ми се струваше най-красив. Сакото му беше леко стеснено в кръста и засилваше ефекта на широките му рамене още повече. Не бе закопчал докрай ризата си и това го правеше да изглежда ужасно секси, което беше доста добре, защото жените си падаха по точно това.
- Да тръгваме тогава... - Отвърнах аз и свалих палтото си от закачалката, а той ми помогна да го облека. После отидохме до колата, като той носеше Анабел и първо отвори моята врата, за да вляза, а после се погрижи и за комфорта на Анабел.

Шока от всичко случило ги накара да мълчат докато не стигнаха до имението на баща и. Не че не можеха да си говорят но все още шока се оказа прекалено голям и нямаше,как лесно да се отръскаш от него.
Щом пристигнаха Анабел отдавна беше заспала,той я откопча внимателно,за да не я събуди я вдигна,а Симон я зави с одеялцето за всеки случай за да не настине. Тръгна към къщата,като се качи по стълбите,чак до стаята,остави я на леглото,като събу обувчиците и.
-По добре после я преоблечи и за нея беше тежък ден.
Приближи се,към нея и я прегърна,целуна я по челото а след това и по меките и копринени устни:
-Почини си,вземи си вана и си легни. Ако искаш,аз ще гледам Анабел,за да можеш да си починеш.

В същия този миг в стаята на Анабел влезе бавачката й. Погледнах към Деймън. Нямаше нужда да остава при нея, но нямаше да го спра ако иска това.
- Чудесна идея... - Отвърнах аз и отстъпих леко назад, защото се чувствах странно от начина по който бавачката ни погледна, сякаш ни беше хванала в крачка.
- Мисля да направя точно това... - Казах малко замислено и пак се втренчих в него, опитвайки се да избия налудничавата мисъл от главата си, че може да го направим заедно.
- Ти също може да се прибереш и да си починеш...

-Ам...
Погледна за малко към бавачката. Сериозно трябваше да намалят тези бавачки,в умът му се въртеше стара лента от неговото детство,когато бъркаше майка си с бавачките. Не е никак добра идея да има толкова много. Но не можеше да наложи мнението си,за това реши за сега да замълчи и когато му дойде времето да ги намали,преди да е ужасно късно:
-Щете оставя да си починеш...
Не че не я искаше... Оу... Напротив искаше я и то ужасно много,искаше да остане с нея,да си вземат вана заедно,една дълга и продължителна вана,а след това да "спят" малко,а след това и да поспят. Липсваше му безкрайно,искаше да я усети,да я притисне към себе си и да не я пусне до сутринта,да вдъхва аромата на косите и.
-Лека нощ Симон...
Приближи се да я целуне но видя погледа и,който сочеше към бавачката но искаше да я целуне и нямаше да се съобрази с една бавачка. Приближи се още малко и я целуна за довиждане:
-Ще дойда след работа да ви видя как сте?

- До утре тогава... - Усмихнах се лекичко и бавно се изплъзнах от ръцете му. После се завъртях и отидох до врата, преди за изляза обаче се обърнах назад и му пожелах лека нощ, после се оттеглих в стаята си и направих точно каквото той ми беше предложил. Напълних си гореща вана и се потопих в нея. Това малко смъкна цялото напрежение от раменете ми и започна да ми се доспива, затова веднага след като излязох от ваната се мушнах между завивките и заспах.

Успя да си почине до колкото беше възможно,на другия ден живота му се стъжни. Няколко групировки от жени,защитнички на правата на жената,се бяха застъпили за асистентката и сега не можеше да си излезе от вкъщи,да отиде до работа,а щом стигна до там,просто беше кошмар. Нямаше измъкване докато детето не се родеше и не се установеше,че не е негово.
След работа с триста мъки се добра до имението на Симон,като се качи в стаята на Анабел. Имаше нужда от малко спокойствие имаше нужда да остане малко с тях далеч от всичко. Домът му се превръщаше в кошмар.

С Анабел точно пиехме въображаем следобеден чай, когато Деймън се появи.
- Здравей... - Поздравих го аз.
- Присъедини се към чаеното ни парти... - Анабел бе в доста екстравагантен вид, с няколко ролки на косата и за нищо на света не даваше да й ги сваля, с много сладка розова рокличка, която използваше като платно за рисуване, понеже имаше разноцветни ивици навсякъде по нея, едната й обувка липсваше, а другата беше запратена към Деймън, когато се опита да се смести при нас около мини масичката, на която бяха наредени пластмасови чашки, чайник, дори и бисквитки, които ако имаше как щеше да изяде.

-Оу,ще пием чай!
Каза въодушевено,като се намести до тях. Седна на земята,защото ако седнеше на столчето,щеше да го счупи. Видя една прелитаща пантофа,като я улови в последния момент. Погледна я,а след това погледна и нейното краче:
-На мен няма да ми стане определено...
Понаведе се и я сложи на крачето и. Взе си чашата,като я подаде към Анабел:
-Ще ми сипеш ли чай?
Тя взе малката каничка,като му наля чай,а той отпи от въображаемата течност и въздъхна,колко хубаво е било. Искаше да се залее от смях,защото тук с тях се чувстваше наистина много по добре. Сякаш всичко си идваше на мястото. Обърна се към Симон и тя се овличаше но подобно на него,гледаше какво прави тя с голям интерес.

За крехката с възраст Анабел беше доста будно и енергично дете, което имаше небивал интерес към околния свят. Правеше неща, които бебетата на нейната възраст не умееха, дори това с чаените партита. Нямах представа до колко осъзнава какво се случва, но изглеждаше така сякаш е точно така.
- Няма ли да му предложиш и бисквитка? - Тя моментално осъзна пропуска си и се протегна за чинийката, подавайки му от малките кексчета и бисквитки и след като той си избра, тя си взе също и я поднесе към устата на най-новата й кукла, която бе заела централно място на партито ни. По нея също си личаха следи от опити за прическа, грим и лак... Беше почти с нейните размери и говореше... По скоро повтаряше разни звуци.

За миг сякаш изключи звука подобно на телевизор и се загледа в тях двете,погледа му блуждаеше но се усмихваше. Наистина човек не осъзнаваше,какво притежава,докато не го загуби,а когато имаше шанс да си го върне наистина не искаше да се проваля.
Малката си играеше,като сипваше чай ту на него ту на нея,както и хранеше куклата си. Загледа се в красивата си съпруга,която не изпускаше от поглед малката красавица. Нежните и черти на лицето и се обагряха от прекрасна усмивка,с някакво майчинско сияние и топлина,която я правеше още по невероятна,защото тя е красива. Искаше му е да запази тази усмивка на лицето и. Обичаше я безмерно много,толкова че на моменти го болееше,истината е че не искаше да се намират в такова положение. Всъщност макар и вече почти сдобрени между тях зееше голяма пропаст,все още не можеше да разбере,как да подходи към нея. Не искаше още веднъж да я нарани с глупавите си необмислени действие.
В друг миг погледна към него,той отмести погледа си чак след няколко секунди. Искаше да и каже много неща но истината е че нямаше смисъл,защото всяка дума беше излишна,когато не бе подплатена с действие:
-Симон,имам предложение,което можеш да откажеш,ако не искаш. Но намерих много добър семеен терапевт,ако желаеш може да отидем и да се опитаме да оправим нещата.
Не знаеше,как ще реагира и не е ли това една от многото грешки но имаха проблеми,който трябва да решат,а и двамата не знаеха как,дори не можеха вече да си говорят нормално.

Бавно отместих погледа си от Анабел и го преместих върху Деймън. Сърцето ми се свиваше, защото виждах колко искрен е в опитите си да поправи счупеното и ме болеше, понеже не знаех дали и аз съм толкова решена, дали мога да простя и забравя. Имаше едно нещо, което ми даваше стимул и това беше любовта, която не бях спирала да изпитвам към него.
Повдигнах ръката си и плъзнах пръсти по лицето му, после се наведох напред към него и нежно докоснах устните му с моите. Ако не друго, то бях длъжна да опитам още веднъж за последно.
- Мисля, че това е прекрасна идея... - Отвърнах аз и отново се усмихнах, а с периферното си зрение забелязах, че Анабел сваля ролките на куклата...
- И трябва да опитаме... - А, ето защо ги е сваляла, за да ги сложи на Деймън. Дърпаше го за ръкава, опитвайки се да го накара да се наведе, защото дори и седнал беше доста висок и тя не можеше да го стигне, въпреки, че вероятно ако имаше как щеше да се покатери върху него.

Зарадва го че не се ядоса и че искаше да опита,това го направи наистина щастлив,защото беше една крачка към там на където се бяха запътили.
-Благода...
Преди да го доизкаже усети,как малката го дърпа със всички сили или поне онези който имаше:
-Какво има ангелче...
Тогава я видя с рокличката на куклата,като я държеше в едната си ръка. Вдигна леко ръце,пред тялото си,като се усмихваше:
-Едва ли,ще ми стане тя е за куклата,а и аз съм момче не нося рокли...
Но Анабел твърдо не искаше да разбере,не че не можеше но и бе забавно. Тогава я хвана,като я качи на раменете си,тя се засмя и нахлъзи на главата му роклята,която не минаваше естествено и му стоеше като шапка. Засмя се и го гушка,като уви ръце около челото му,погледна на горе,а после към Симон:
-Е,как е отива ли ми този цвят на очите?
Пошегува се и подскочи леко,като накара малката да се засмее с пълно гърло.

Засмях се искрено и от сърце, защото бяха много сладки, толкова, че ме караха да забравям за всичко останало.
- Това е твоя цвят... - Отвърнах през смях и пооправих малко парчето плат върху главата му. И подадох ръчичка на Анабел. Беше ме малко страх да не се изплъзне и падне, защото макар и той да я държеше тя бе като шило и просто на моменти имаше неописуема и необяснима сила. Много бързо обаче роклята й стана безинтересна и тя я хвърли на земята и сега се опитваше да направи прическа на баща си, която можеше да се конкурира по екстравагантност и с най-щурата такава.
- Мисля, че ти си новата модна икона, а тя е най-обещаващият млад стилист на планетата... - Засмях се тихичко.

-Че как ние ще ги разбием направо...
Пошегува се той,като прихвана малката,защото се опитваше да шава много но за сега все още не искаше да слезе,не и докато не направи достатъчно добра прическа,която беше да го разроши,да сложи няколко страни розави фиби,докато не заприлича почти на куклата:
-Гарантирам,че ако изляза с тази прическа всички,ще я копират...
Всъщност беше възможно,защото много хора му симпатизираха и често го копираха за това нямаше да се учуди,ако това се случеше:
-Май я влекат такива неща,невероятно умна е,няма да се учудя,ако някой ден наистина стане стилист или нещо подобно...
Надяваше се да не стане манекенка,защото ако имаше мъже подобни на него,щеше да усетисъщата болка но по различен начин.

Засмях се, защото всъщност си я представях като доктор, адвокат или нещо подобно, но всъщност с каквото и да избереше да се занимава, когато порасне аз щях да съм доволна, стига тя да е щастлива.
- Добре малка госпожичке... - Изправих се от земята и я взех, после я нацелувах едно хубаво, докато тя се заливаше от смях. - Време е за вечеря... - Подадох я на баща й и отидох да й приготвя нещо за ядене. Напоследък това беше наистина трудно. Беше започнала да подбира нещата които слага в устата си и странно, но харесваше единствено вредните неща. Донесох й купичка с зеленчуково пюре и една с разни други вкусотийки и се надявах да изяде поне едно от тях, а за десерт имаше шоколадово кремче със сметана, което тя обожаваше. Деймън някак си беше успял да я постави да седне на едното столче и аз поставих купичките на малката масичка пред нея.
- Сега започва истинското приключение... - Казах аз и поднесох една лъжичка с зеленчуковото пюре, която тя замахна и едва успях да спася съдържанието, преди да падне върху снежно белия пухкав килим.

-Охо,кой не яде няма да расте...
Видя я как се цупи,е добре щеше да му разтопи сърцето но истината е че трябваше да се храни с полезни неща за да е здрава и да не се разболява.
-Хайде хапни малко за мама,иначе ще ти се обиди...
Тя гледаше недоверчиво но щом Симон подаде лъжицата не посмя да откаже,щом се отнасяше до това дали обича майка си,в това нямаше съмнение. На третата лъжица спря,като затвори устните си здраво:
-Само няколко за мен,става ли?
Опита се да я прикани:
-Не ме ли обичаш?
Не и се искаше да яде но хапна няколко лъжици. Трябваше бързо да измисли още някой:
-Аде и за дядо и него обичаш нали?
Още един опит и още няколко лъжици докато пюрето не свърши напълно:
-Браво на моето момиче!

Това беше бързо, но оставаше десерта, който вероятно щеше да е по-лесен. Хапнах малко от него:
- Мммм, че вкусно... - Казах аз и подадох една лъжичка и на Деймън, който също много силно го похвали, а това я накара да зачака лъжичка и за нея. Веднага и дадох и когато тя разбра колко е вкусно, поиска още една.
- Мама... Мама... - Започна да ме сочи тя, което трябваше да ми подскаже, че и аз трябва да хапна отново. Направих го.
- Тати... Тати... - Дадох и на него отново, после пак на нея и така докато кремчето не свърши.
- Беше вкусно нали? - Попитах аз, докато бършех устичката й с кърпичка. - Да? - Тя започна да пляска с ръце, което сигурно значеше, че е доволна. - Точно така... Заслужавам голяма прегръдка нали? - Завъртях я към себе си и й се усмихнах широко протягайки ръце към нея.
- Ще прегърнеш ли мама? - Тя се засили към мен и се сгуши в ръцете ми, а аз се усмихнах още по-широко.

Така можеше да прекара всеки ден от живота си,точно това искаше,да се прибира при тях двете,при своите прекрасни момичета,който обичаше. Симон сияеше,като някой ангел,който държи още едно по малко в ръцете си. Обичаше я всяка минута и всяка секунда повече.
-Ей,и аз искам прегръдка!
Каза той със забавени реакции,защото се наслади на прекрасната гледка:
-Ще има ли и за мен?
Направи актьорска физиономия на нацупен и сърдит,която се оказа сладка. Ани се затича и към него,като той улови и леко я повдигна но не прекалено,защото беше яла до преди малко. Целуна я по бузката,а тя се смееше,след това я гушка с една мечешка прегръдка:
-Моето момиче...
След това я пусна и погледна към Анабел:
-А,според теб,мама ще ми даде ли прегръдка и на мен?

Анабел поклати глава и двамата се засмяхме в един глас. Точно така, тя знаеше, че моите прегръдки са запазени единствено и само за нея и ревностно си ги бранеше.
- Може би по-късно... - Казах шеговито. Когато Анабел се умори да раздава прегръдки, започна да плаче, защото вече бе време за сън и колкото и да се съпротивляваше на това, трябваше да поспи. Взех я на ръце и започнахме да се разхождаме из стаята докато затвори очичките си и се унесе. Това беше единственият начин, другият беше когато е наистина изтощена и просто заспи докато върши нещо.
Поставих я в легълцето й и я завих внимателно, после свалих ролките от косата й и погледнах към Деймън, който наблюдаваше целия процес мълчаливо.
- Трябваше да заспи още преди час... - Казах аз, но понеже баща й бе тук, тя се опита да бъде герой и да издържи по-дълго.

-Малката ми геройня....
Погледна към Анабел,която вече се беше унесла сладко,толкова сладка беше,когато спи. Спокойна,точно като едно ангелче,което спеше на малко облаче:
-Добре,ще я оставя да поспи...
Тръгна към вратата,като не му се искаше да тръгва,пред къщата му имаше все още голяма барикада от феминиски. Щом Симон се приближи се обърна към нея:
-Може ли да остана още малко,да пийнем по нещо и ще тръгвам?
Надяваше се на малко време с нея,липсваше му всичко,нейния глас,нейното присъствие дори. Всяка частица... Искаше му се да не се разделя с нея,да не му се налагаше всичко това:
-Само една и си тръгвам обещавам.

Погледнах към Анабел и после към Деймън, малко нерешително, но какво толкова. Не беше казано, че трябва да тръгва веднага, пък и щеше да е приятно предполагам.
- Може да останеш за вечеря. - Казах аз. Нямах намерение да вечерям, защото беше ужасно тягостно да го правиш сам, особено в огромната трапезария, която ме потискаше толкова много, но може би ако Деймън ми правеше компания нямаше да е толкова тягостно.
- Всъщност настоявам да останеш... - Казах накрая и хващайки го за ръка го поведох към трапезарията и наредих да ни сервират вечерята, а докато чакахме налях по чаша червено вино за двама ни и седнах до него.
- Отдавна не сме го правили... - Облегнах се уморено на облегалката и леко затворих очи. Днес Анабел бе успяла да изтощи и мен. Не си спомнях кога за последно с него бяхме вечеряли заедно, но беше отдавна.

-Да така си е...
Отпи от виното и се загледа в нея. Личеше си,че е уморена,защото малката кипеше от енергия и не се спираше дори за малко. Затворила очите си извила прекрасното си вратле на зад,като го караше да потрепне. Искаше да впие устни там,да я обсипе с толкова много нежност. Кожата и по нежна от коприна и му се искаше да я притисне към себе си.
Извъртя погледа си,за да не се изкушава,макар желанието му да беше неописуемо силно,се опита да го потисне,отпи една голяма глътка от виното:
-Липсват ми такива вечери...
Констатира той:
-Да се грижим заедно за Анабел,да съм с теб,да пием вино и да вечеряме заедно.

Преди да отговоря, донесоха вечерята ни и съвсем скоро празната маса се запълни с разни деликатеси, сосове, френски франзели, които ухаеха невероятно, печено говеждо и още куп други вкусотии. Погледнах към препълнената трапеза, чудейки се с какво да започна.
- Днес беше наистина приятен ден... - Съгласих се с него, и ми напомняше на онези които имахме преди всичко да приключи.
- Сигурна съм, че ще има още много такива... Анабел е гаранция за това... - Взех една франзелка и си отчупих малко залъче, което намазах с топено сирене и го пъхнах в устата си. Беше ужасно вкусно. Можех да ям от тези франзели денонощно и нямаше да ми омръзне никога. Изобщо не погледнах към месото, освен към пушеното такова, което прекрасно се сливаше с вкуса на останалите неща.

Седна до нея,хапваше от време на време нещо,не че не беше гладен но му се искаше да се наслади на този миг,дори как се хранеше му се струваше невероятно сладко. Всъщност Анабел,приличаше на нея,ядяха по еднакъв начин,макар че Ани беше бебе и се цапаше и щом изключиш това ядяха по един и същи начин,когато имаха апетит и им харесваше нещо. Засмя се и отпи от виното:
-Надявам се...
Каза тихо той,като подобно на нея си отчупи малко франзела и топено сирене,като се оказа наистина невероятно:
-То било много вкусно така?

- Нали?! - Казах изненадващо въодушевено за нещо толкова глупаво. Отчупих малка хапка от франзелата и старателно и обилно я намазах със топеното сирене и сложих резанче пушено филе върху хапката и някак по навик я поднесох към устните му. Не осъзнах какво всъщност правя, докато той не пое хапката между устните си и междувременно целуна пръстите ми, това веднага ме върна назад във времето, защото така правеше винаги когато му подавах нещо за ядене. Този малък жест ме умили толкова силно.
- Много по-вкусно е така... - Казах накрая, взирайки се в очите му.

» Имението "Милер"
» Имението на Ривендж
» Имението на Висше стоящите