Имението на Ван дер Удсън

-Спокойно имам време...
Винаги имаше време за нея,винаги е имал,ако нямаше го намираше но не и го каза,за да не показва прекалено много емоции,прекалено много от всичко беше нищо. Все пак се радваше,че успя да я види,макар и за малко и макар с такава дистанция. Но му стана много гадно когато чу въпроса за развода. Помисли си,че тя ще иска да подпише документите и да се поттърве от него.
-Не все още не съм,изчаквам адвоката ми да се върне от почивка,за да прегледа документите.
Е,добре просто за да отложи го прати на дълга почивка
-Ако има нещо можеш да ми кажеш...
Надяваше се само да не е за развод.

Вдишах дълбоко и се обърнах с гръб. Не знаех кое е по-силно, облекчението, че все още не ги е подписал или, че не го е направил, защото адвоката му е в почивка. И в двата случая обаче, все щеше да ги подпише някога. С брака ни беше свършено и нямах право да залъгвам никой, дори и самата себе си в обратното. Никога нямаше да имам онази къща, нито пък щях да се впиша сред онези хора, просто защото нямах техния живот. Имах единствено един брак изтъкан от лъжи и разочарования, който беше пред финала си.
- Не разбирам защо го правиш... - Закрачих нервно из стаята. - И двамата знаем, че от края на брака ни, ни дели един подпис... - Погледнах към него и спрях. - Твоят подпис...
Наистина не разбирах защо още упорства.
- Ако се тревожиш за мен и това, че мога да бъда с някой друг... Искам да те уверя, че единственото важно нещо за мен е Анабел и никой друг... Освен това, този развод ще даде възможност и на теб да уредиш взаимоотношенията си с онази жена и да дадеш семейство на бъдещото си дете...

Да и така се оказа точно това,което очакваше. Пое си дълбоко дъх,като му трябваха секунди да помисли,преди да действа или да говори:
-Не съм готов да ги подпиша...
Само каза това,като заключение на нейния въпрос,а кога щеше да бъде готов... Никога просто накрая,щяха да го принудят да го направи:
-Аз все още съм женен за теб,не смятам да се женя втори път. Макар да не съм напълно сигурен докато не получа ДНК резултати,няма да дам името на детето,докато не съм сигурен,че е мое.
Всъщност не за първи път му въртяха такъв номер,сигурен беше,че щом тя отлагаше до раждането анализа,е сигурно че не е негово,просто той имаше не до там лошо сърце се грижеше за нея. А,и за да не си отваря устата.

Погледнах към него и задържах погледа си прикован върху неговия за един безкрайно дълъг миг. Може би надеждата ми, че нещата между нас могат да се оправят, се крепеше именно на това, че все още не се бяхме развели.
- Защо й е да лъже за нещо такова? - Не намирах логика в това и дори се бях примирила с факта, че след няколко месеца Анабел щеше да се сдобие с братче или сестриче. Може би тогава Деймън щеше да подпише документите и дори щеше да забрави за дъщеря ни, защото щеше да си има ново семейство.

-За пари,за известност,за да ме манипулира и за още подобни такива неща.
Каза на един дъх,защото това логично обяснение се повтаряше няколко пъти,нищо чудно и сега да беше такова.
-Виж минавал съм през това няколко пъти,преди три години имаше същия такъв случай. Мина след,като се разбра,че въобще не е била бремена.
Пъхна ръце в джоба си:
-А,и отлага ДНК-анализа,твърди че било опасно,казах и че ще я заведа при най-добрия специалист но тя отказа. След като се роди,ще се реши всичко.
Така иначе децата му щяха да са далеч от него и винаги,щеше да е ония който е зарязал майка им. Но това беше съдба:
-Пак повтарям дори и детето да е мое не смятам да заживея с нея,а още по малко да се оженя за нея.
Нищо и никой не можеше да замени Симон

Дори не знам как се беше стигнало до тук. Да си говорим за любовницата му и бъдещето му дете беше нещо съвсем различно от онова, за което дори исках да си мисля, а сега го и обсъждах.
- Всъщност това дори не е моя работа... - Беше нещо между Деймън и жената, с която ми изневеряваше. Нито имах право, нито пък желание да се бъркам в отношенията им.
- Просто исках да разбера защо се бавят нещата с развода... - Допълних накрая и забих погледа си през прозореца.

Пое си дълбоко дъх и се приближи към нея но не я докосна беше на разстояние от нея,като погледна напред,а после към изящната и лебедова шия:
-Как мога да заместя богиня със смъртна...
Надяваше се да му разбере намека:
-Никоя не би могла да го направи...
Говореше и тихо и спокойно,не я докосна но искаше отчаяно да я прегъне,не само да усеща аромата и,който в този момент просто му действаше побъркващо:
-Липсваш ми ужасно...
Стисна ръце,защото искаше ужасно силно да я притисне към тялото си и да впие устни в нея. Изглеждаше толкова красива.
-Ще тръгвам ще дойда в уречения ден. Ако има нещо знаеш,че можеш да разчиташ на мен нали?

Останах силна до край и не се поддадох на желанието си да го целуна и прегърна. Беше трудно, ужасно трудно да издържа на изкушението, което самия той представляваше, а в допълнение и с думите, които изричаше, нещата ставаха направо жестоки. Когато обаче каза, че трябва да тръгва, въздъхнах с облекчение, защото ми беше необходимо съвсем още малко, за да загубя разсъдъка си.
- Знаеш къде е изхода нали? - Отвърнах по-студено от колкото ми се искаше и дори не се обърнах към него, за да го изпратя или пък да му кажа довиждане. Ако го направех щеше да прочете слабостта изписана на лицето ми и издайническата любов в погледа ми.
След малко усетих хладния полъх и осъзнах, че вече не стои зад мен, а тихите му стъпки съвсем отшумяха. Едва тогава се обърнах и видях, че него вече го няма и не ми оставаше нищо друго освен да изразя болката си, като заплача.

Идваше редовно няколко седмици но на третата не дойде,не можеше да се уговори,защото тя можеше да му откаже. На четвъртата се появи с гипс на десния крак с патерица,като шофьора го докара,като му помогна да слезе но не му искаше помощта. Не помоли и никого за помощ докато се качваше по стълбите но щом стигна до стаята на Анабел и я видя,а тя протегна ръце,не можеше да я вземе веднага. Първо седна на сола и помоли бавачката да му е подаде.
Всичко беше наред и всичко е наред,щом Анабел,се оказа в ръцете му. Тя гледаше с интерес гипса:
-Да татко ти падна много лошо и си счупи кракът. Така е когато не внимаваш.
Целуна я по челото,като тя му се засмя.

След като миналата седмица не се беше появил не очаквах да го направи и тази, но за моя изненада го беше направил, но по-лошото беше, че гу бях установила едва когато го заварих в стаята й. Никой не ми беше казал, че е тук и аз носех някой дрешки в стаята й, когато се натъкнах на него.
- Здравей... - Казах леко смутено, защото наистина не очаквах да го видя тук и още по-малко в това състояние. Имаше гипс на крака, но потиснах желанието си да питам как и кога се е случило това.
- Не знаех, че си тук. - Побързах да се оправдая и да оставя изпраните и изгладени дрешки на Анабел, като не ги прибрах по местата им,просто ги оставих върху един стол и тръгнах да излизам от стаята, за да не ги притеснявам.

-Няма проблем остани ако искаш...
Искаше да види и нея и се радваше,че се беше объркала,явно е мислела,че няма да се върне повече но той го направи:
-Не дойдох миналата седмица,защото в събота си счупих кракът. Играех ме мач с момчетата но паднах доста жестоко. Мислех че няма нищо но се оказа по сериозно.
Малката скачаше на краката му,като я държеше за ръцете. Подскачаше като малка прожинка:
-Толкова е жизнерадостна,като малка маймунка...
Притисна я отново към себе си,като тя явно още вадеше зъби но имаше два предни,така го ухапа по бузата,че му се видяха звездички. Дръпна я но не и се скара,а се засмя:
-Ей,защо така правиш ти с мен,само майка ти може да ме хапе...

- Съжалявам да го чуя. - Отвърнах аз по повод счупения му крак и останах на мястото си, просто защото щеше да е доста невъзпитано да изляза докато говори.
- Надявам се да се оправиш бързо... - Пожелах в последствие и тъй като не знаех какво точно правя тук, започнах да прибирам дрешките по чекмеджетата. Така де поне да имаше причина да съм наоколо.
- Мисля, че иска да я пуснеш... - От скоро се беше научила да лази и сега почти не се задържаше в ръцете на никой за по-дълго време.
Отидох до тях и я взех, защото на Деймън щеше да му е доста трудно да я постави на земята или пък да върви след нея, затова го направих аз. Тя започна да обикаля насам натам и му носеше разни играчки и почти бях сигурна, че ако можеше да говори щеше да му ги презентира.

Наблюдаваше я с небивал интерес,като вземаше всичко което носеше. Събираше го,е после щеше да и го върне но се радваше,че я вижда,как лази и как му носи играчки. Говореше си на някакъв неин език,не го разбираше но все пак се радваше много.
-Малка фурия...
Погледна към Симон,тя остана с него и той имаше време да се порадва и на нея,да се насити и на двете им,щеше да се опита да я задържи още малко:
-Най-вероятно след,като сваля гипса,ще е проходила,както върви.
Засмя се той,като се протегна за още една играчка,която пискаше:
-А,ти как си Симон?
Искаше да знае,а и се опитваше да я задържи още поне малко,поне много малко.

Новата тактика на Анабел се състоеше в това да взема играчките, които до преди малко подаваше на баща си и да ги носи на мен.
- Чувствам се чудесно, благодаря. - Отвърнах аз и поех поредната дрънкулка, която Анабел ми подаде с огромна усмивка. От ден на ден се превръщаше във все по-голяма красавица и истински се гордеех с нея, а по-голямо от това беше само любовта ми, която ме изпълваше и преливаше от сърцето ми.
- След няколко седмици е рожденият й ден. - Той сигурно беше наясно с това, но за всеки случай исках да му напомня.
- Знам,че има време до тогава, но... - Взех Анабел в ръце, защото се опитваше да издърпа покривалото на легълцето си. - Анабел искаше да те покани на този толкова специален ден... - Щях да организирам малко празненство, нищо грандиозно и помпозно, само няколко близки роднини и приятели, с техните деца.

-Да ще дойда Анабел благодаря ти...
Въпреки,че е така казано можеше въобще да не му позволи. Никъде не пишеше нищо за рождени дни или празници. Детето беше поверено на майката,така че той нямаше избор,а и не искаше да и го взема,макар че му се искаше поне за ден да е при него.
-Ако искаш мога да помогна с нещо?
В това състояние нямаше как но до тогава,щяха да му махнат гипса:
-До сега не съм бил на детско парти,още по хубаво,ще е защото е на нашата дъщеря.
Не съзнателно или съзнателно каза нашата,не можеше да каже само неговата,защото щеше да изключи Симон:
-Колко бързо мина една година,а беше едно малко човече,а сега е фурия.

- Да, времето мина доста неусетно... - Отвърнах някак замислено и я пуснах отново да се разхожда из стаята, защото пак беше започнала да нервничи.
- А що се отнася до тържеството, няма да бъде нищо специално, но ако желаеш да поканиш някой само трябва да ми кажеш... - Не знам дали не беше редно да му позволя да организира нещо свое, но и не исках да повдигам тази тема, защото можеше да прозвучи така сякаш е длъжен да го прави, но щях да му позволя да я вземе ако иска да й организира някакво тържество с неговите близки.
- За всичко останало ще се погрижа аз...

-Както знаеш нямам живи роднини,а тези който са живи не си говорим,защото са прекалено на далече. Ще дойда сам но все едно съм с двама човека. Мисля да напълня цялата кола с подаръци за Анабел.
Обожаваше да и купува неща,превърна му се в хоби. Тогава се сети извади от малката торба,любимите и бонбони,като и ги подаде:
-Предния път не ти ги предадоха,реших аз да ти ги предам.
Не можеше да стане но се надигна малко. Малката се приближи към него,като беше взела нещо от подобията на пастелите и сега драскаше върху гипса му. Но я остави,щеше да си има най-ценият подарък,творбата на Анабел:
-Рисувай има място....

И двамата с Деймън се засмяхме непринудено, защото това което тя правеше беше страшно сладко.
- Някой ден може да се превърне в творение на изкуството. - Бяха просто някакви драсканици, но повечето шедьоври не представляваха нищо повече от това, което тя правеше.
- Благодаря, но нямаше нужда. - Взех кутията с бонбони и ги оставих на шкафчето, но щом Анабел ги видя, веднага започна да плаче, за да й ги подам. Нямах друг избор освен да го направя. Дадох й кутията и за отрицателно време тя развърза панделката и отвори капачето, после налапа един от бонбоните и започна да подава и на мен и на Деймън. И двамата се почерпехме и й благодарихме, а тя продължи да си похапва лакомо, въпреки моите опити да й взема кутията, защото не беше обядвала и след толкова много сладко едва ли щеше да хапне нещо друго. В крайна сметка цялата се нацапа със шоколад и изяде почти половината бонбони.

-Шоколаденето чудовище...
Слезе долу с малко усилие,като една до нея,като я загледа,колко беше сладка и малка и как можеше толкова много да се омаца с бонбони,просто не можеш да не се мееш.
Извади телефона си,като и направи няколко снимки,щеше да си ги сложи на телефона,както и на дисплея на компютара. Погледна на горе,когато Симон я взе за да я измие. Погледна към часовника,беше дошло време да си ходи:
-Дойде време да си ходя,ще извикам само шофьора и се прибирам.
Веднага хвана телефона но видя,как малката протягаше ръце към него и започна да плаче:
-Недей Ани,ще дойда скоро...

- Може да останеш още малко, ако не бързаш за някъде другаде... - Казах аз тъй като за мен нямаше проблем, ако иска да остане още малко. Времето му с Анабел беше крайно недостатъчно и се поставях на неговото място. Аз нямаше да мога да издържа да я виждам за толкова кратко.
- Всъщност може да я посещаваш когато пожелаеш... Казвала съм го и преди... Тя е твоя дъщеря и има нужда от теб... Нямам нищо против това да я посещаваш... - Надявах се, че ще оцени този жест и ще го разбере правилно. Оставях враждите назад и просто исках да се научим да живеем заедно по някакъв начин.
- Може би по натам може да я вземеш в твоя дом и да прекараш повече време с нея... Или да я изведеш на разходка... Не знам, просто искам да знаеш, че ако искаш може да го направиш...

Не можеше да повярва не го очакваше но и беше ужасно благодарен за това което направи. Съзнаваше,колко голям реверанс му прави,че и е струвала много за да го каже,да му даде това разрешение.
-Оу,благодаря и все пак,ще те предупреждавам като идвам,за да знаеш,че ще дойда.
Просто беше на чуждо място и е можеше да влиза като в хан,да си прави съвсем,каквото иска. За това и го каза но наистина се радваше,че Симон разреши да я вижда по често,с времето можеше и да я взема. Усещаше,че лед се чупеше между тях и нещата нямаше да продължат да са такива:
-Ще остана още малко докато заспи,за да не плаче.

Кимнах в знак на съгласие и се изправих от пода. Възнамерявах да ги оставя на спокойствие, но Деймън пожела да остана, защото с този счупен крак не беше съвсем подвижен, а с Анабел наоколо това си беше истински проблем. В крайна сметка останах при тях, дори донесох обяда й тук, но въпреки неистовите опити да я накараме да си изяде пюрето, тя не пожела.
- Беше ясно... - Казах с лека усмивка. След толкова много сладко и аз нямаше да искам да обядвам. Накрая колкото и развълнувана да беше от присъствието на баща си, успя да заспи и аз я поставих в легълцето й, завих я внимателно и се обърнах към Деймън, който все още се опитваше да се изправи от пода. Едва прикрих усмивката си, защото ситуацията беше малко комична, но за да не накърнявам мъжкото му достойнство останах сериозна и най-добронамерено му предложих помощта си.

Пое ръката и веднага щом беше предложена,все пак се бореше от няколко минути да се изправи,това го злепоставяше още повече,не искаше да изглежда нелепо в очите и но този гипс не му даде особено голям избор.
-Благода...
Не можа да довърши,защото малко залитна и я дръпна към себе си,като не успя да се задържи много и падна по гръб повличайки и нея на земята,за щастие тя падна върху него,но за негово му се изкара въздуха,като падна на земята. Опита се да си поеме въздух,обаче усещането за прекрасното и тяло до неговото веднага го върна в другата реалност,това че я усещаше отново,толкова женствена,толкова нежна и красива. Да я усети близо до себе си в ръцете си,беше повече от колкото дори можеше да си мечтае:
-Съ....жалявам не беше нарочно....
Говореше почти омагьосан от нея,като не съзнаваше,че я държи. Отпуна веднага хватката си,за да стане ако пожелае макар че не му се искаше и нямаше нищо против тя да остане така върху него. Отдавна не бе я държал така и можеше да се каже,че ужасяващо много му липсваше,да я усеща в ръцете си.

Ситуацията беше ужасно неловка, но не осъзнавах това просто защото мига, в който погледите ни се срещнаха и усетих изгарящия му дъх в такава близост, че чак ме караше да настръхвам цялата, напълно загубих способността си да мисля. Беше толкова сюреалистично и странно това да го усещам толкова близо. В мен се появи налудничавото желание да го целуна и не след дълго задоволих този свой каприз. Нищо ново, аз просто си бях такава. Когато исках нещо просто го взимах и не мислех да последствията. Сега, точно в този миг исках него и това беше цел номер едно докато не го получа или докато не възвърна разума си. След тази целувка обаче не бях съвсем сигурна кога отново щях да мога да мисля трезво.

Удоволствието което изпита не можеше да се сравни с нищо,да я усети отново,да я вкуси,да вкуси невероятния нектар на устните и,е повече от колкото очакваше. Отвърна с желание на целувките и,дори с повече желание от колкото първоначално си мислеше,по простата причина,че му действаше опияняващо. Да усеща секси невероятното и тяло върху себе си,беше и награда и наказание.
Удоволствие,че я има но и това,че не можеше да я има до край,както преди,както му се искаше. Опиянен,от всичко о красотата и,от ситуацията не беше способен да мисли трезво. Целуна я още няколко пъти жадно,а когато му се замая главата опря глава в земята,като погледна към нея:
-Толкова ми липсваше всичко това...
Прегърна я с две ръце но хватката му беше свободна не силна,ако пожелае да се отдръпне но се надяваше да не го направи.

» Имението на Ривендж
» Имението "Милер"
» Имението на Висше стоящите