Кралството на крал Драго

Наслаждавах се на думите му,на ръцете и тялото долепено до моето,желанието ми нарастваше,а той ми припомняше миналото когато се карах с него,когато не исках ,не можех да си представя да съм с него,а сега не можех да си представя да не съм с него...а той искаше още деца
-Още?Милорд,време ли е за още едно дете...не сме ли вече малко възрастни за това?
Не че не исках,а в момента така го желаех,ч ен еми пречеше дали ще е за дете или просто порив

-Не мисля,но ако не искате,ще го приема,знаем,че е тежко за вас.
Исках да я успокоя и да не я разтройвам:
-Мисля,че още можем,а и скоро ще ни напуснат,иска ми се да не е толкова скоро но ако си имаме още едно.
Все едно я уговарях но всичко зависеше от нея:
-Ще се съглася с вас,каквото и да ми кажете.
Обърнах я към мен,за да целуна лицето и:
-Не е задължително да го решаваме сега.

-Не е тежко милорд,знаете че с радост ще ви даря с още едно дете
Знаех че го е страх че като ни напуснат ще останем сами,но още едно дете,на тези години..
-Може би,ако боговете са решили да имаме
Той ме обърна,опитваше хем да ме успокои,хем да ме навие за това,притиснах се отново,сетих го възбуден,едно леко движение и щях да почувствам мъжа си така както обожавах да го усещам всяка нощ

-Добре,ако боговете решат!
Не я обърна към мен,само проникнах в нея,като ме усети,притиснах кръстчето и за да я доближа до мен:
-Краля ви е безпощаден!
Засмях се но шеговито и простенах,защото я чувствах:
-Колкото повече съм с вас,толкова повече ви искам.
Хапех я по рамото,толкова я обичах.

Не се съмнявах че ще ме вземе веднага,съвсем нежно ме притисна и влезе в мен,простенахме и двамата,беше божествено беше невероятно
-Обичам ви такъв...че и повече
Хапеше ме леко,бях впила ръце в гърба му,притисках се както той обичаше само и само да съм с него

Любех я цяла нощ,е не знаех,дали ще имаме бебе след това но не ми пукаше,дори и да не се случи. Това нямаше да повлияе на любовта ми към нея:
-Красавице моя!
Беше обяд и я целунах за да се събуди:
-Децата са вече на вън,чувам смеха им.
Дори и принцесата бе излязла с братята си,явно я бяха изкарали на вън,за да я накарат да забрави.

Преместихме се на леглото,беше поредната нощ на страст между нас,на другия ден се събудихме на обед,времето беше хубаво и се чуваше смехът на децата ни,не знаех ще има ли друго,това бе божия воля,но не ми пукаше,обичах го ..
-Слава богу са я изкарали от стаята...нека отидем при тях

-Да,нека,ще я видим,а и обещах да я тренирам!
Изправих се и се приготвих,накарах да донесат плодове в градината. Децата играеха и се смееха. Малката не бе толкова,щастлива,сякаш се усмихваше на сила. Приближих се към нея,тя ме прегърна,целунах я по челото:
-Добре ли сте?
Тя кимна:
-Готови ли сте за урок?

Оставих ги да се наслаждават на баща си и времето,бях седнала с Айя и пиехме чай,а принцесата сякаш не бе от най-щастливите,но се опитваше,но щом баща и подаде меч,тя светна,явно това беше нейния начин да се чувства добре
-Изглежда само боя я прави щастлива след събитията от вчера,дано бързо се оправи,не искам да я виждам такава

Опитах се да бъда внимателен но се справях само с една ръка и без много замах,за да не избия сабята от ръцете и.
-Дръж я на горе!
Май и умаляваше ръката с тази сабя,но нейната още се правеше:
-Дръж я за сега с две ръце,ще те боли ръката после не гледай мен. Дори и братята ти още не могат да държат меча.
Те тренираха на другата страна с генерала,той се усмихваше,за него бе като детска игра,както и за мен. Тя се измори,седна на поляната,аз седнах до нея:
-Няма да позволя на никой а те вземе отново,нали а и след това ще можеш сама да се защитиш. Ти си моята гордост нали го знаеш.

Бяха толкова сладки,не можех да им се нагледам,тя се биеше с баща си,той и даваше ,казания,беше внимателен,тя бе момичето му и искаше да може да се пази сама.
В другия край генерала се биеше с момчетата,бяха доста неестествено засталани,по скоро играеха от колкото да се биеха...
Драго и малкото ми момиче бяха седнали на тревата и си говореха,това беше сладко,за това и не отидох при тях
-Тя ще се справи нали Айя?Не вярвам че това и се случи,едва ли аз бих могла на нейно място да приема това

Тя започваше да се усмихва,вярваше на това,още не можеше да го забрави но щеше. Гушна се в мен,като затвори очи,беше малкото момиче на татко си. Галех косите и,бяха като тези на майка и,но бе с моите очи:
-Готвя ви един много хубав подарък но ще ви го подаря на рождения ден.
Тя засия обичаше подаръците ми:
-Да,ще го храсаш и ще ти е полезен.
Засмях се и казах:
-Игли и нови конци!
Засмях се естествено,че не бе това,но трябваше малко да я накарам да се усмихне:
-Защо,ще ушиете нещо и на мен,може да ми направиш един цветя на мантията?

Смееха се,това беше естествен смях,чудех се какво и е казал за да я накара толкова скоро да се усмихне...
Сгши се в него,а момчетата решиха да им правят изненада като се струпат около тях и се сборичкат,пазеха баща си все пак,не искаха да го боли,въпреки че много много не беше това което очаквах,все пак беше сладко
-Внимавайте! - извиках все пак

Събрах ги и тримата под мен и понеже бях тежък бяха,малко като сплескани под мен:
-Ей,повалени сте!
Те викаха и се смееха да ги пусна но аз постоях малко нас тях и ги пуснах,знаеха че не могат да се мерят с мен,след това легнаха върху мен,главите им бяха на мен,като дишаха тежко:
-Ела кралице легни като нас на тревата,виж небето.

Смеех се с тях,беше ги поналил под себе си,знаеха че не могат да се мерят с него.
Дори не можеха да дищат,но той ги освободи и се излегнаха на тревата
-Няма ли да ви дойдем много милорд?
Отидох при тях и се сгушим между момчетата си

-Неее,никога не е много! Аз съм голям,ще ви побера всички!
Засмях се и разроших косите на момчетата:
-Когато сме на път се ориентираме по звездите но когато не знаем по заляазващото слънце,движем се по него. Макар че ние знаем пътищата на изус дори и не отъпканите:
-Дори,когато отивахме да вземем майка ви,пак не се изгубихме дори да не познавахме земите,и макар майка ви да се опита да избяга.
Те знаеха нашата история но не знаеха за бягството и:
-Майка ви добре си поплува в едно езеро тогава.

Краля ни припомни как се запознахме и част от историята ни,особен окогато се придвижвахме към замъка Драго,а аз опитах да избягам
-Паливах,вие ме съборухти милорд,не съм искала да се къпя там..Но баща и видя малко зор докато ме хване
Бяха спомени,ако в началото лоши,сега се смеехме на тях

-Кралицата е с характер,който ме спечели. На див крал покорна кралица не се пада. Както се казва търкулнало се гърнето и си намерило похлопака.
Засмях се аз весело,погалих я по главата,като преминах по русите и коси:
-Не се даде лесно,а и аз се опитах да не бъда груб.
Тя ме погледна,защото в самото начало си бях малко доста груб:
-Бях груб,когато не искаше да дойде с мен но после я оставих да господарства в замъка. Всичко се оправи,когато се върнах ранен от войната. Чух,че кралицата е избягала и се поболях от мъка,бях се влюбил още от първия поглед. Не можех да понеса загубата и ако не беше тя да ме излекува нямаше да съм жив.

Децата слушаха в захлас,не бяха чували цялата история
-Мамо кажи ни какво стана
-Дядо ви реши да ме омъжи против волята ми,а аз тогава обичах друг мъж..който се оказа недостоен за мен.Баща ви насила ме отведе от дядовия ви замък,не исках да съм с него,тогава го мразех ,опитах да бягам,но той не ме пускаше.Когато се върна след година бях омекнала малко,но още не му вярвах,тогава леля ви се омъжваше и ме пусна да се върна за сватбата,бях обещала да се върна до 30 дни,но не го направих..тогава научих че баща ви е ранен и сърцето ми се сви,бях се влюбила в него ненадейно.Както той каза го излекувах и от тогава...е имахме и разногласия,но къде ги няма

-Да така е не винаги можем да сме на едно мнение но с един добър разговор и добри доводи,всеки от нас отстъпва или побеждава. Но винаги победения е и победител.
Надявах се да ме бяха разбрали:
-И след като ме излекува,любовта ни се сподели,пресякоха се пътищата. Първо се роди Ранго,а после и вие двамата,макар да не си давахме сметка,че сте двама. Но всички вие сте моята радост,моята гордост. Искам да се разбирате,и да не позволявате на никой да ви тъпче. Вие сте моя кръв,а Дрого не се примиряват,не бъдете лоши един към друг,не искам да сте,като мен и чичо ви. Нали? Най вече вие момчета!

Истината беше че който и да победи,наистина и двамата бяхме защото,най-хубавото в сдобряването ни оставаше само за нас в стаята ни,но децата бяха още малки да разберат
-Когато научих че чакам дете беше най-хубавия ден,но бременността ми с теб сине беше трудна,имаше риск за мен и за теб...но слава на богвете и двамата сме живи и здрави,баща ти не ни позволи да го оставим..а с вас..направо си беше изненада...не съм очаквала да родя две на веднъж,но също беше най-голямата радст,имах момиченце,а и още един син..Обещахме с баща ви да ви възпитаме така,че да няма завист между вас,обичаме ви еднакво независимо от разлика в годините или пола ви..вие сте наши деца..

Те го съзнаваха и дори и да не казаха нищо знаех,че ще се поткрепят. Не смееха до успорват думата ми:
-Ранго знаеш,че ще станеш крал но ти Едмънд,ще бъдеш неговата дясна ръка,ще бъдете,като двама краля. За това се разбирайте и не се карайте. Кралството не бива да се дели,двамата ще направите едно силно и могъщо кралство.
Те се изправиха бяха горди с това. Едмънд бе покорен въпреки,че учеше всичко май не искаше да се бие на него по му се отдаваше учението езиците,науките той щеше да е добър съветник на брат си:
-Да кралю!

Те бяха добри и послушни деца,знаеха че всичко което учат и говорим с тях е за добро.За това и в повечето случаи за житейските въпроси и възпитание не разчитах на учители и бавачки,а на самите себе си,аз и баща им давахме това което искахме да знаят
-Горди сме с вас деца!И ако сме били строги илигруби то е за ваше добро

Времето минаваше,децата растяха,а ние малко поостарявахме,кралицата не можа да роди дете но така бяха пожелали боговете. Не им се сърдехме,радвахме се на нашите докато още бяха тук. След някоя година и те щяха да ни зарадват с внуци.
Седях на трона,момчетата бяха станали истински мъже,Ранго бе добър с меча,а Едмън с ума си,двамата се допълваха. А,перлата на двора,бе една много красива,девойка която бе усвоила техники от баща си и не се даваше на никой. Много малко хора искаха да се състезават с нея,не защото бе красива,а защото знаеха,че тя няма да се даде.
Оглеждах документи,бяха ми пратили и от различни кралства препоръки за различни принцове,дюкове и всичко останало. Предлагаха мъж за моята перла.
-Писна ми няма да им я дам не го ли разбраха? Трябва ли да ги избивам в глупави дуели,за да го разберат?

Така си отминаваха годините,боговете не ме дариха с друго дете,приехме тази воля,но скоро децата щяха да ни напуснат или по скоро ние да се върнем в стария замък а Ранго и Едмънд да владеят тук.А момичето ми..трябваше да се омъжи все някога
-Милорд оставете я,нека тя реши кого иска,а ние ще го одобрим,не се оставяйте на тези мъже да ви се перчат
Повиках принцесата
-Мила моя,вече си голяма,скоро трябва да се омъжиш..имаш ли някого на сърце?