Резиденция Тюдор

Екатерина се усмихна някак натъжено. Може би дори я разбираше, но дълго мълча преди да каже нещо, защото не искаше да излезе грешно от устата й.
- Не отричам, че онова място е твой дом, но ако се отвориш към този, скоро ще го почувстваш и него. И искам да знаеш, че тук също си обичана, както и децата ти. Екзейвиър липсва на всички ни и разбирам това, но трябва да бъдеш силна заради тези малки ангелчета, които имат нужда от теб. Сега ти си техните майка и баща. Екзейвиър ще се върне, кълна се в това и той ще познава децата си. - Екатерина бе силно решена да върне сина си обратно тук и това бе цел номер едно в оставащите й дни на този свят.
- Всъщност утре вечер ще има бал в двореца... Искам да отидем заедно. Може би ако... - Тя се надяваше, толкова силно се надяваше, че Денерис ще успее там където тя се провали.
- Ако Луи чуе от теб, колко много Екзейвиър се разкайва за постъпката си и истински желае да се върне у дома, той ще се вразуми най-накрая. - Може би това нямаше да е самата истина, но бяха длъжни дори да излъжат, за да го върнат в дома му.
- Какво мислиш? - Надяваше се снаха й да приеме това предложение и последен отчаян опит.

Екатерина махна с ръка:
- Разбира се, че ще иска. - Нямаше как да им откаже това.
- И не е нужно да му се молиш... Просто му кажи, че Екзейвиър е осъзнал грешката си и се разкайва... Не знам, просто излъжи, дори и да не е така. Луи е горд мъж, също като сина ми и едва ли ще признае грешката си, освен ако Екзейвиър не съжали за своята. - Обясни тя.
- Всичко ще бъде наред, убедена съм. Просто, ти си била с него и той би повярвал на теб повече от колкото на мен. - Призна си съвсем без притеснения възрастната дама.
- А сега моля те, усмихни се малко. Двете заедно ще се погрижим да върнем съпруга ти в дома му. - Най-накрая показа и веселата си страна и дори й подаде ръка, за примирие с всичко това, защото по подобен начин разговаряше с най-близките си приятелки.

Екатерина не намираше притесненията на снаха си за основателни, понеже момичето изглеждаше повече от великолепно, дори се гордееше, че сина й си е избрал такава красавица за съпруга. За другото й притеснение, също не намираше никакви основания. На повечето от баловете съпрузите на дамите не присъстваха, а в случая Денерис щеше да бъде в компанията на неговите родители и всякакви спекулации щяха да бъдат излишни.
- Не се тревожи за това скъпа. Светския живот е част от сделката. - Екатерина мина зад снаха си и се погледна в огледалото. Леко й завидя, защото нейната кожа все още бе така млада й свежа, докато повехналата красота на възрастната дама, нямаше да се върне никога.
- Няма нищо лошо в това да създаваш приятелства със съпругите на лордовете, дори и да се харесаш на кралицата, но това е малко вероятно. Тя не обича да посещава баловете, а и сигурно ти е известно колко голяма неприязъм таи към семейството ни... - Затегна още малко корсета на Денерис, като пищната й гръд стана още по-впечатляваща. После й подаде малка кутийка, в която имаше червена боя, която да разкраси красивите й скули.
- Може да си сложиш от това. И между другото изглеждаш зашеметяващо.

Тази нощ кавалер на дамите бе по-възрастният Граф Тюдор. Без съмнение един от най-впечатляващите мъже на неговата възраст. Въпреки кратката авантюра на Екатерина с Краля, която безсъмнено бе едно от най-вълнуващите неща случвали се в живота й, това бе и нещото белязало живота й завинаги. Не съжаляваше и за миг, за това, най-вече заради прекрасния дар, който й поднесе тази любов, нейният син, но след това Екатерина наистина бе заобичала съпруга си. Обичаше го и го уважаваше и до днес. Носеше с гордост името си и това си личеше, дори и сега докато прекрачваха прага на двореца. Двете дами излъчваха истински финес, присъщ на много малко хора в този свят. Денерис бе диамантът в короната и не, че Екатерина искаше да използва снаха си като стръв, но смяташе, че няма нищо нередно в това Денерис да се възползва от безграничната си красота, за постигане на целите си. Щеше да бъде ужасно лесно ако си спечели малко влиятелни приятели сред мъжете, както навремето правеше Екатерина. Тя никога не бе мамила съпруга си, но част от играта бе да използва красотата, с която тогава разполагаше, сега и бе останал единствено острия и проницателен ум и чар, който да задоволява единствения мъж, нейния мъж.
- Скъпи ще ни донесеш ли питиета. - Той разбира се остави дамите, за да изпълни желанието им.
- Не ти ли се струва прекалено кичозно? - Изчурулика Екатерина, като се засмя леко неодобрително. Обичаше семплите и изтънчени приеми, но краля обичаше пищността, нещо с което тя така и не успя да се примири.

Няколко седмици по-късно!

В Имението течеше трескава подготовка, за завръщането на Екзейвиър. Очакваха го да се завърне в идните ден два или три. Той бе получил писмото и бе решил да пътува. В писмото което им бе изпратил, казваше колко много обича Денерис и децата и няма търпение да ги види, а красавицата не спираше да препрочита точно тези редове всеки ден от както бяха получили това писмо. Децата имаха специално ушити дрехи, както Денерис и всички останали. Дори за прислугата, която бе натоварена с ужасно много работа по почистването и трапезата, чувстваше празничното настроение. Да, защото това си бе своеволен празник за всички и те сияеха от щастие, докато един ден небето над къщата не помръкна и тя се разцепи от ужасения писък на Екатерина...
Няколко минути преди това на врата се бе почукало и точно тя отиде да отвори. Екзейвиър закъсняваше вече със седмица, но всички бяха решили, че се дължи на лошото време. Никой не подозираше какво всъщност се е случило, докато не пристигна това писмо, в което се съобщаваше, че корабът на Екзейвиър е бил нападнат от пирати. Другите два, по-малките се казваше, че са потънали веднага, но този на който Екзейвиър е бил, най-големия, се е борил до край, докато не е потънал и той. Всички от екипажа са потънали заедно с него и нямаше оцелели, освен един, който е бил намерен от друг кораб, но по пътя насам е загинал.
- Не! - Изкрещя още веднъж тя и се свлече покрусена от мъка на земята. Не вярваше, нито на една дума от прочетеното. Синът и не можеше да е мъртъв, не и сега когато можеше да се прибере. Не и преди нея.
- Не...- Крещеше тя.

След трагичната новина за кончината на Екзейвир, всички потънаха в дълбока скръб, която утешаваха единствено около децата, които растяха и не осъзнаваха какво се случва, но те щяха да живеят без да познават баща си. Екатерина не беше на себе си. Бе се превърнала на една бледа сянка на жената която бе преди, съпруга й се бе разболял тежко и се очакваше да си замине от този свят. Това щеше да почерни още повече домът, но докторите не даваха никакви надежди. В мъката си, Денерис и Екатерина някак бяха успели да се сближат помежду си, но нищо от това нямаше да помогне и нямаше да върне техният най-любим мъж.
Половин година след като бяха разбрали за смъртта на Екзейвиър, почина й баща му. Кралят бе много болен. След лов бе наранил крака си и го бе загубил. Сякаш изведнъж всичко се срина и животът им стана непоносим. Кралят си отиде месец по-късно и на трона се възкачи неговият законен син. Това промени всичко за двете овдовели жени.
- Той ще тръгне срещу децата. - Каза Екатерина и погледна към малките ангелчета, които спяха.
- Трябва да се омъжиш отново... Да ги отведеш далеч от тук... - За нея това щеше да е края, ако изгуби и малкото останало от сина й, но заради тяхното добро, трябваше да ги изпрати далеч от тук. Щеше да е добре и за Денерис, която тя бе заобичала най-накрая. Беше още много млада и красива. Не биваше да остава сама и да скърби за сина й, а да намери сигурен дом за нея и децата.
- Защото ще тръгне и след тях... - Познаваше добре новия крал, нямаше да се успокои докато не се отърве от всяка възможност някой да оспори престола му, а децата на Екзейвиър носеха кралска кръв във вените си, следователно представляваха опасност.

Пресъхналите очи на Екатерина, за първи път за днес се напълниха със сълзи.
- Не мисли за мен дете... - И без това не й бе останало за какво да живее, а ако можеше да защити внуците си, то тогава можеше с чиста съвест да отиде при сина си на оня свят.
- Сега трябва да мислиш за тях... - Каза тя.
- Знам, че можеш да ги гледаш сама... Екзейвиър е оставил достатъчно пари и земи, за да ги отгледаш и да остане и за тях... Но ако носят друго име ще са в безопасност... Или поне няма да се набиват на очи... Ако ги отведеш далеч от двора... Луи го няма, Хенри... Екзейвиър... Не можем да ги защитим сами... Не и срещу омразата и отмъщението на короната... Ще намерим добър мъж... Ще бъдеш добре... И децата... Ще оправя всичко, преди да си отида... Няма да ви оставя незащитени...

Екатерина се приближи до снаха си и нежно обви малките й рамене с ръка. Беше й благодарна, че не я накара да я убеждава, защото наистина нямаше сили за това.
- Знам дете... Знам... - Каза тихо тя и я потупа лекичко.
- Това обаче е правилното решение... - Знаеше, че Денерис обича сина й и бе рано да мисли за друг мъж, но не можеха да чакат повече, а и тя щеше да се научи да обича и друг. Щеше да разбере и, че го прави за децата си и щеше да се примири, а Екатерина щеше да си отиде спокойна знаейки, че е направила всичко възможно да защити наследството на сина си.
- След време ще го разбереш...
И двете поплакаха безмълвно, защото не искаха да мислят за такива неща сега, докато сърцата им кървяха от болка по загубеното, но до тях бе тяхното бъдеще, децата, който имаха нужда от сигурност, заради тях трябваше да са силни.

- Мисля, че този ще ти хареса... - Каза отчаяно Екатерина. За нея бе ужасно болезнено да избира заместник на сина си, такъв какъвто ще отгледа децата му и в най-добрия случай ще ги приеме. Много мъже желаеха Денерис за своя съпруга, но не бяха склонни да приемат децата, а Екатерина искаше те да са до майка си, за да ги възпитава и отгледа.
- Обещавам, този е последният за днес. - Мъжът бе млад и привлекателен с много силно присъствие във френския двор, а това за момента бе изключително важно. Той можеше да ги отведе далеч от тук, където ще бъдат в безопасност, но имаше и друг проблем. Брака трябваше да се одобри от краля, а едва ли той нямаше да се досети за намеренията и все пак после щяха да мислят за това, първо да намерят мъж за момичето. Французина изглеждаше добре, както вече споменахме и освен това нямаше нищо против децата. Една от хубавите им черти, те бяха доста освободени от всякакви предразсъдъци.
Мъжът влезе през врата и двете веднага се смръзнаха, защото не очакваха появата му. В първия момент се получи неловко, но в следващия той пое инициативата, когато забеляза неувереността на жените.
- Позволете ми да се представя, Франсоа Дю Мишел. - Поклони се галантно и зад устните му изскочи наниз от перлено бели зъби.

Франсоа се представи добре. Не беше типичното конте, което ръси възхвали. Отбеляза, че е възхитен от красотата на Денерис, но не подходи по-остро, защото си личеше, че е опечалена. Знаеше за нейната история и макар да не носеше черни одежди, го виждаше в очите й. Според него тя имаше невероятно красиви очи, който ако бяха малко по-щастливи щяха да изглеждат като два сапфира. Той също така познаваше съпруга й... покойния й съпруг, но не спомена нищо за това. Сметна, че няма да бъде подходящо. Общо взето не знаеше какво точно търси тук. Нито той, нито пък тази жена искаха да се женят, още по-малко един за друг, но трябваше да го направи все някой ден, а тя изглеждаше така незаинтересована от него, че нямаше да има проблем да търси любов на други места.
- Искате ли да се разходим малко? - Не искаше да говори пред по-възрастната жена, за да не я накърнява, но смяташе, че Денерис ще иска да чуе това което имаше да й каже.

Изминаха няколко метра и Франсоа се спря. Погледна я в очите и с възможно най-любезния и топъл тон каза:
- Вижте мадам и двамата сме наясно, че това е сделка. - Започна той.
- Вие имате нужда от закрила, аз от наследници, които да топлят сърцата на родителите ми. Можем да си бъдем взаимно изгодни. В френския двор, вие и децата ви ще бъдат защитени, имате думата ми. Що се отнася до другото, не е нужно да споделяме едно легло, след като ми родите наследник. Всъщност, нямам нищо против да имате и друга компания, след като спазите своята част от уговорката, стига да бъдете дискретна.
Франсоа бе реалист и не очакваше жената до него да му бъде вярна, както и той едва ли щеше да й остане верен.
- Помислете върху това... Ще остана още няколко дни, ако до тогава не получа отговора ви, ще знам, че сте избрали друг.

Екатерина само я погледна и кимна с глава. Знаеше, че всичко това е доста мъчително за Денерис, но нямаше представа как по-друг начин можеше да улесни нещата за нея и децата. Затова и единственото което правеше е да се моли, да намери добър съпруг и баща за внуците й. Не им оставаше нищо друго...
- Това е добре... - Каза замислено накрая, загледана с отнесен през прозореца поглед. Понякога Екатерина изпадаше в такива меланхолични състояния. Напоследък доста често дори. Мислите й я отвеждаха далеч от тук и тя бе благодарна, за тези кратки мигове на спокойствие.

- Разбира се. - Отвърна любезно и целуна крехката й длан. Стори му се, че днес Денерис е по-красива от миналия път, в който я видя. Дори усмивката й не бе така печална. Сигурно се бе примирила с факта, че трябва да се омъжи за него. Дори и самия Франсоа започна да свиква с мисълта, че това ще бъде жената с която ще прекара остатъка от дните си.
- Как бих пропуснал подобна възможност. - Без значение от всичко останало, Франсоа бе благородник, добре възпитан и нямаше как в присъствието на една дама да се държи неприлично. Освен това дамата срещу него изглеждаше зашеметяващо, така че за него не представляваше проблем да я предразположи и отпусне с някой друг комплимент. Жените обичаха да чуват такива неща.
- Позволете ми да кажа, че днес изглеждате ослепително мадам... - Той пусна ръката й и се върна обратно на мястото си. Изчака дамата също да се настани и едва тогава продължи.
- Казаха ми, че сте искали да говорим... - Очакваше с това да я подкани да започне разговора.