Резиденция Тюдор

Майка ми беше в пълен шок от случилото се, докато баща ми, както и аз мислехме доста по-прагматично в случая. Без съмнение последствията от действията ми предната вечер щяха да станат ясни съвсем скоро и това, че бях убил жена щеше да опетни името на семейството ми завинаги. Щеше да нанесе сериозни щети на репутацията ни, но не това тревожеше майка ми, а това че вероятно щяха да ме екзекутират. Искаше от мен да отрека всичко и дори беше намерила някакво конярче, което да поеме вината ми, но моята чест не го позволяваше. Щях да понеса последствията иначе нямаше да мога да живея със себе си, макар да страдах, че ще нараня семейството си в противния случай.
Още на следващата сутрин в дома ми се появи кралската стража, която беше изпратена от самия Крал и нямах друг избор освен да тръгна с тях и да посрещна съдбата си. Обаче не се и разкайвах за случилото се. Щях да я убия още веднъж ако можех.
Стражите взеха оръжието ми, но ми позволиха да се приведа в приличен вид. Времето за което аз използвах, за да успокоя майка ми й и да се сбогувам с баща ми. Накрая отидох и при Денерис, която вече беше будна и според доктора много по-добре.
- Оставете ни сами! - Заповядах аз и всички на момента се изнесоха от стаята. Тя се беше свила и мълчеше аз също, докато накрая тишината не натежа прекалено много и проговорих.
- Това беше безумно глупаво от ваша страна. - Господи само колко й бях ядосан, че беше пила от онази чаша и то знаейки прекрасно какво има в нея.
- И ви забранявам да правите нещо подобно отново! - Бях напълно сериозен й и дадох да го разбере от начина по който го казах.
- Забранявам да напускате тази стая и това легло, докато не кажа... - Бях дал ясни инструкции какво искам да се случи, в случай, че не се върна.
- Единственото, което желая е да си почивате и да се възстановите възможно най-бързо. Ясен ли съм?

- Имам собствена теория защо отпихте от чашата, но не съм тук, за да разискваме причините ви. Освен това трябва да сте наясно, че когато бъдещия ви съпруг ви издаде заповед, вие просто свеждате глава и не давате обяснения, освен ако такива не са ви били поискани.
Отдръпнах ръката си от нейната и леко разхлабих яката си, защото имах чувството, че се задушавам.
- Що се отнася до това къде отивам, не ви влиза в работата. Както казах имате едно единствено задължение и то е да пазите силите си, за да се възстановите по-бързо. - Дори бях мил, в сравнение с нещата, които ми идеше да изкрещя в лицето й. Нямаше никакво оправдание за това което беше направила и дори не приемах сълзливите й обяснения за случилото се.
Без да казвам нищо повече просто се обърнах и излязох от стаята, което беше най-трудното нещо което през живота ми ми се беше налагало да правя.
Долу драмата се беше разразила с пълна сила и майка ми едва не се беше нахвърлила с голи ръце върху стражите и се беше наложило баща ми и още един от слугите ни да я задържат, за да не я последва моята участ. Минах невъзмутимо покрай тях, без да ги поглеждам. Бях толкова засрамен, че не можех да погледна никой от тях в очите. Бях опетнил семейната чест, която бяха бранили с години.
Последвах кралката стража и не знаех къде ме водят точно.

Екатерина намираше това за глупаво и неудобно за децата, най-вече защото бяха прекалено малки и можеше без да искат да се наранят едно друго, но пак не каза нищо. Щом бяха свикнали така, значи единственото което можеше да направи е да поръча по-голямо легълце, за да не им е тясно в това.
- Ще поръчаме по-голямо тогава, за да не се измъчват в това. - Бебетата растяха ужасно бързо и скоро щеше да им отеснее още повече.
- Искаш ли да хапнеш нещо? Или да си вземеш вана? Би трябвало да са я приготвили вече. - Беше наясно колко изтощително е било пътуването и се беше погрижила, да им е възможно най-приятно и комфортно когато се приберат.
- Аз ще остана при тях, докато се освежиш и хапнеш. - Предложи любезно тя с усмивка, като малко я загледа.
- Променила си се. - Констатира тя. - Изглеждаш още по-сияйна сега...

Екатерина се възползва максималко от малкото време което има с внуците си. Говори им, че много се радва да ги види най-накрая. Тя виждаше истински ангели в тяхните лица и така силно й напомняха за сина й, че дори това й причиняваше болка, но и някакъв вид утеха, понеже чрез тях можеше да се докосне и до него. Той й липсваше, но сега когато тази малка част от него бе тук, сърцето й някак се успокояваше.
Малката Екатерина се събуди и баба й побърза да я вземе на ръце, преди да е събудила и брат си, който бе едно малко копие на баща си.
- Ужасно красива сте мис... - Каза с обожание жената и целуна нежно бузката на момиченцето.

Екатерина бързо взе малкото момченце и с него се разбраха доста по-добре, защото изглежда за него беше доста интересна. Не я беше виждал и любопитството му преобладаваше. Малката пък още щом попадна в ръцете на майка си и започна да се храни се успокои. След това се размениха с брат си, за да може и той да се нахрани, а вече момиченцето не плачеше в ръцете на баба си, защото беше сито. Когато и двете деца се нахраниха, Екатерина извика една от прислужниците.
- Хайде, нека слезем, за да хапнеш и ти и да ми разкажеш за сватбата. Как е Екзейвиър и всичко останало... - Взеха децата с тях, като едното го държеше баба му, а другото бе поверено на прислужницата, но бяха около майка си, за да бъдат спокойни.

Екатерина не беше глупава и добре разбираше, че Денерис не желае да е тук, но се надяваше, че след като си почине ще успее да се успокои и да види всичко от добрата страна на нещата. Всъщност тя нито мразеше нито обичаше Денерис, но нейните опасения, които в онези дни сина й бе разбулил сега някак се връщаха като с бумеранг. За нея Денерис бе грешен избор, но го бе подкрепила, защото смяташе, че сина й вижда нещо повече. Сега не искаше да търси повече, а просто да се радва на внуците си, що се отнасяше до майка им, тя щеше да я остави да следва сама пътя си и сама да се справя с живота, след като отказваше нейната помощ и усилия.
- Вие също ни липсвахте ужасно много и това, че децата и ти сте тук е огромна утеха за нас. Може никога да го видим отново сина си, но това, че видяхме внуците си, е повече от колкото сме мечтали.

След вечеря, качиха децата в стаята, а при тях дойде и бащата на Екзейвиър. Той също се радваше на малките и ги обичаше. Вълнението на съпругата му покрай подготовката за завръщането им, бе заразила и самия него. След като децата заспаха, те двамата се оттеглиха и ги оставиха с майка им и една прислужница, която да бди над тях докато Денерис си почива.
- Какво не е наред сега? - Попита мъжа виждайки тревогите на жена си.
- Знаеш ли какво ми каза на пристанището? - Попита тя.
- Какво?
- Че искала да се прибере в бащината си къща заедно с децата. - Възмутено отвърна тя. - А сега се държи толкова печално сякаш е в затвор. Не се ли постарахме да я посрещнем добре? Кажи? Не я ли посрещнахме топло? Убедена съм, че настройва и него против нас, с тези измишльотини, че я мразя.
- Не се тревожи любима, в крайна сметка тя ще осъзнае, че не й мислим злото...
Поговориха още малко, предимно за това колко красиви са децата и двамата заспаха, малко по-спокойни.

Веднага щом къщата "заживя" отново, почти всички се стекоха при децата. Тези малките бяха истинска радост в тези печални дни за семейството и сякаш бяха глътка чист въздух. Тяхната баба се суетеше около тях, заедно с майка им, у им се радваше. За нея бе утеха да ги има в този дом и с тях в него, сякаш къщата буквално оживяваше. Дори плачът им й звучеше като радостна песен.
Дните се нижеха някак си и съжителството между всички ставаше някак по-лесно. Днес Исаак Бенджамин щеше да идва в дома им. Главно заради делата на Денерис и наследството й. Една от прислужниците я уведоми, че той е тук.
- Ти върви, аз мога да остана при тях. - Обади се Екатерина, когато видя, че Денерис се двоуми какво да прави с децата.

Исаак беше евреин, с кръгли смешни очилца, висок и много слаб, но имаше наистина мекошаво и приятно излъчване, което будеше доверие у хората и затова по-голямата част от благородниците, държаха парите си при него. Екзейвиър и изобщо неговия род, бяха най-верните му клиенти и той се стараеше да не загуби доверието им.
- Правилно мадам. - Отвърна с широка усмивка и се поклони галантно, почти до земята, като показваше почитта си към младата дама.
- А вие сте Денерис Тюдор, още по-красива от колкото казват, че сте... - Разбира се, колкото и да се мъчеше някой да опише красотата й, докато не я видиш, нямаше как да знаеш, но дори и тогава можеше да се усъмних в зрението си. Екзейвиър беше истински щастливец с такава жена.
- Та... - Прокашля се той, в опит да събере отново мислите си. - Прочетох внимателно писмото от съпруга ви, в него той ясно ми обяснява какво се изисква от мен, но има няколко неща, които трябва да обсъдим с вас мадам. Какво ще кажете да започнем с къщата? - Той нямаше представа какво да прави по този въпрос. Дали да уведоми да я освободят, после да я продадат или просто нямаше идея.
- Какво искате да направите с нея?

Исаак си отдъхна, защото къщата отпадаше като негов ангажимент за момента.
- Да... - Каза провлачено той и започна да изважда разни книжа от коженото си куфарче. Когато извади всичко и го разлисти точно там където желае посочи на младата дама, това бяха цифрите от последните месеци. Печалбата не бе голяма, но предвид обстоятелствата и несигурността, много хора бяха напуснали, липсваше работна ръка, но с пристигането на наследниците, нещата трябваше да се оправят.
- Официално, тя се управлява все още от стария изпълнителен директор, но според мои източници, сър (някой си), който е съпруг на вашата най-голяма сестра, се разпорежда и харчи печалбите. Тъй като не съм упълномощен не мога да открия нищо повече от това и да разбера дали тези отчети са истински. Някой хора твърдят, че не им плащат, но вие знаете мисис, не може да се вярва на всички слухове. Лично аз бих ви посъветвал да запазите този изпълнителен директор, след като говорите лично с него. Мога да ви уредя такава среща, но що се отнася до вашия зет или за повече информация относно финансовата стабилност на корабостроителницата, нямам права. - Обясни простичко Исаак и погледна красивата дама, очаквайки нареждания от нея.

Исаак започна да кима разбиращо глава. Той също не бе чувал много добри неща за съпруга на сестра й, нещо повече, именно Екзейвиър бе изплатил голяма част от дълговете на този господин, иначе най-вероятно щеше да гние в някоя килия. Беше дочул, че губи много пари на покер, но тези неща можеха да се сметнат като клюкарство от госпожата и той си замълча.
- Добре тогава прекрасна милейди, ще изготвя документите които пожелахте. Пълномощно за мен и може да напишем завещанието ви, когато пожелаете. - Струваше му се малко странно тя да мисли още от сега за тези неща, но човек никога не знаеше. Животът бе непредвидим.
- Също така нещо много важно. - Подсети се той. - Съпругът ви има значителна сума средства при мен и ако се нуждаете от каквито и да е пари, то само трябва да ме уведомите. - Не искаше да забравя за това, защото сър Тюдор щеше много да се ядоса.
- За всичко. Съпруга ви спомена, че ако се налага, може да използваме част от средствата ви, за да се спаси корабостроителницата. - В писмото си, той искаше Исаак да направи всичко възможно, за да спаси завета на сър Таргериън, който също така бе и негов клиент приживе.

Малкият Екзейвиър стана ужасно неспокоен, защото беше гладен, но Екатерина до последно се опитваше да го успокои, докато накрая не се реши и не слезе с него. Исаак, щеше да почака малко, но когато слезе, него вече го нямаше, а Денерис се беше загледала през прозореца и сякаш се намираше далеч от тук, защото не чуваше дори плача на клетото дете.
- Добре ли си миличка? - Попита Екатерина, която постави ръка на рамото й и едва тогава момичето се обърна към нея и видя детето в ръцете й. Веднага го грабна.
- Извинявай, но мисля, че е гладен... - Екатерина продължаваше да стъпва много внимателно около нея, защото не знаеше какви мисли се въртят в главата на снаха й. Избягваше да я разпитва и заговаря за незначителни неща, държеше се добре, без да се натрапва.