Замъка Дрогон

Тя изгря,като луната и огря всичко,бе усмихната,блестяща и жизнена. Макар и малко слаба още. Поклони ми се елегантно,като и подадох ръка,за да я поведа към троната зала,където щяхме да. Настаних я на нейното място,. Погалих красивото и лице,за да ме усети,че я подкрепям,че ми харесваше да я виждам здрава.
-Когато се изморите ми кажете,ще ви отведа в покоите да си отпочинете.
Не исках да я натоварвам. Тогава от вратата влезе дойката с бебето,всички извикаха задружно,за да поздравят херцога. След това и го подадох,той спеше така сладко на този шум,все едно му харесваше:
-Ще стане добър войн не го е страх от шума,не се плаши лесно.

-Така трябва синовете трябва да се поучават от бащите си но се надявам,да вземе смелостта,упоритостта и наблюдателността.
Погалих отново красивата и брадичка,хубаво бе да наследи нейните черти и да стане още по не победим:
-Макар да е рано и да се страхувам от втория път се надявам следващото ни дете да е момиченце и да е красиво като вас любима моя.
Налях и в един бокал плодово биле,имаше малко алкохол но бе сладко и здравословно,щеше да зачерви малко бузите и:
-Подай те ми принца и пийнете.
Взех го от ръцете и,като го повдигнах внимателно:
-Ще яздиш звездите малък принце!
Придърпъх го към гърдите си за да го стопля,а той спеше и не го интересуваше нищо.

-Вие вече ме дарихте с наследник,искам вас и наследника си,друго не ми е нужно.
Погалих гърба на сина си и погледнах към моята съпруга,тя отпи от бокала,като малко след това,бузите и се бяха зачервили. Засмях се,щеше да и дойде добре малко сила:
-И аз се страхувам любима но боговете те ви спасиха,значи искат да живеете,за това няма да постъпят втори път с нас така.
Тогава влязоха Айя и младия генерал,като генерала носеше малката им роба в ръцете си,бяха щастливи и бяха радост за окото:
-Кралице моя,имам една идея но бих желал да ви питам. Искам да направя генерал Едгър,моя дясна ръка,смята те ли идеята ми за добра.
Можех да не се допитам до нея но исках да знае,че ценя мнението и.

-Точно за това но вие милейди сте много наблюдателна,аз често не различавам приятел от врага и често ги третирам еднакво,за това е важно да знам мнението ви.
Малкия се размърда по силно,като измъкна ръцете си от плътното увиване,бе силен още от малък,явно за това бе измъчил майка си,защото бе голямо и силно бебе:
-Ще се бием ли храбри войне!
Малкия разпери ръце и ги удари в гърдите ми,като после ги сви в юмруци и заспа:
-Е,много бързо се предадохте малки ми войне,още сте малък има още какво да учите.
Засмях се,като Едгър дойде за да види малкия войн:
-Силен е господарю.
Понесе му златна верижка,която я сложи на ръката му. Тя бе малка колкото ръката му. После погледна към кралицата:
-Поздравявам ви господарке и се радвам,че сте добре. Господаря доста ни измъчи тези дни с лошия си нрав.
Той се шегуваше,знаеше че с мен може.
-Лош лош,колко да е лош!

Той се усмихна и седна до мен,като и очаквах,обърнах се към него и му подадох брошка,тя беше златен с ръка и кон. Това означаваше,че го приемам за моя дясна ръка:
-Ще бъдете ли моя дясна ръка генерал и херцог Едгър?
Изправи се,поклони се и подаде ръката си,за да приеме брошката:
-Готов съм да ви служа до смърт господарю мой!
Усмихнах му се и го потупах по рамото,за да се изправи:
-Радвам,се сега се присъединете към празненството,за моя син и за моята съпруга.
Отново се поклони,наля в бокала си вино и я вдигна високо:
-До дъно за нашия,предводител,господар и за неговата съпруга.
Всички викнаха и отпиха до дъно. Мъжа остави бокала и седна,беше ужасно горд от това,и много благодарен. Това бях очаквал от него.

Подадох детето на Айя,като тя го пое с усмивка,обичаше детето,като свое. Поех любимата си,като я занесох до леглото. Бе наистина изморено за това я оставих да си почине добре.
Минаха няколко месеца,тя се бе възстановила и малкия,растеше бързо. Тогава обаче пристигна вест. Младия генерал я бе получил пръв но се боеше,как да го съобщи на принца,за това отиде при принцесата,която бе с детето и с Айя. Почука на вратата и когато му разрешиха влезе:
-Господарке,пристигна писмо от дровирите на краля. Кралят бащата на принца и господаря,е починал. Той много обичаше краля и не бих искал аз да му го съобщя.
Подаде писмото,скоро нямаше да са вече принцове,а крал и кралица. Това означаваше смъртта на краля.

Изпуснах бокала който държах,в един миг,сякаш цялото кралство ми се беше стоварило на главата и до някъде беше така. Беше се стоварило наистина. Тя ме галеше усещах само нея,всеки други бяха изчезнали. Лицето ми помръкна от весела усмивка и радост,на лицето ми се бе изписала мъка,ужасна мъка.
Тя изгони всички от залата,нямаше да позволи да ме видят натъжен или разстроен. Когато отново се върна при мен,я придърпах към мен. Крих лицето си в нея,не плачех но исках да се скрия,бях много уязвим и тя го знаеш:
-Краля е мъртав,моя баща е мъртъв.
Затворих очи сгушен в нея,притисках я до мен но не силно,а някак вяло,без сила.
-Какво,ще правим любов моя,не съм готов да управлявам цялото кралство? Не може да е мъртъв,не не може!

Затворих си очите,като ги скрих в косите и,не плачех но имах нужда да склоня глава на нечие рамо,да по тъгувам малко. Галех я и се опитвах да се успокоя,да поема въздух:
-Принцесо моя,моля ви да кажем,че Ранго не е готов за път,да постоим няколко дена преди да се отправим за коронясването.
Погледнах я,погалих бузите и това беше молба,не бях готов да погреба баща си,исках погребението да мине. Исках да го помня жизнен,а не мъртъв.
Докоснах устните си до нейните:
-Ще се оттегля в покойте,вие ако искате останете.

Качих се горе в стаята,като ми приготвиха вана,веднага се потопих във нея,като бях сложил ръце от страни на ваната,те се бяха отпуснали така безшизнено,бях сложил ленена кърпа на главата си,мокра за да се скрия за малко от реалността.
Нямаше никой в стаята,единствената която можеше да влиза е само тя имах нужда от почивка.

Подготвиха ваната и го оставиха сам,той така искаше,бях събрала багажа и бяхме готови за път,Айя щеше да гледа бебетата,тъй като не можеха да пътуват още,а не можех да пропусна погребението.Слава богу тя се съгласи на драго сърце,не исках да оставям детето,но нямах избор.
Влязох в стаята и коленичих до него
-Милорд всичко е готово,само вас чакаме

Изправих се,взех черните одежди,като лицето ми бе някак без изразно. Сякаш не можеше да изпита никаква емоция. Подадох ръка към нея,дръпнах я към мен,впих жадно устни в нейните,като след това я пуснах,трябваше да тръгваме,бе права не можехме да пропуснем погребението. Малки я остана в замъка,защото бе много малък и пътя не бе за него. Тръгна само малка войска щяхме да бъдем коронясани след 1 седмица,след погребението. Такава бе повелята.