Болница

Напоследък Деймън се беше вдетенил повече от всякога, но с Анабел наоколо нещата ставаха неконролируеми. Бях убедена, че цялата къща е пълна с играчки и разни неща, с които тя все още нямаше да може да си играе, но не му се сърдех, защото аз също бях развълнувана, даже много, но още повече щях да бъда след като най-накрая се приберем и довечера използвам истинско легло... моето легло. От както бяхме тук, се бях прибирала само няколко пъти, за не повече от час два и всъщност имах наистина нужда от истинска храна, вана и сън. Животът в болнична стая не беше никак за предпочитане.
- Сигурен ли си, че ще може да излезем незабелязано? - Пред болницата беше пълно с журналисти и въпреки уверенията на Деймън, че никой няма да разбере, вече се беше случило. Тази сутрин бях получила цветя и картичка от Мат. Всъщност беше доста шокиращо, защото си мислех, че ме мрази, но всъщност по думите му изглеждаше така сякаш се радва за мен и нея и ни пожелава да бъдем много щастливи. Това означаваше много за мен.
- Всичко е наред съкровище... - Никога преди не я бяхме слагали в кошче и сега беше малко недоволна, но все пак бързо започна да свиква. Оправих й одеалцето и подадох кошчето на Деймън, докато аз събирах всички останали неща.
- Мисля, че не сме забравили нищо... - Огледах още веднъж стаята, но беше празна и подредена, нищо което да напомня за присъствието ни тук.

Без да чакаме повече и с бърза крачка, почти тичешком, двамата с Деймън се запътихме към стаята. Беше в дъното на коридора, а вътре бяха Анабел, която се усмихваше и си играеше със стетоскопът който висеше на врата на доктора. Изтичах бързо до нея и я грабнах в ръцете си.
- Какво има? - Гледах ту към доктора, ту към бавачката й.
- Всичко е наред... - Побърза да ме успокои той, а Деймън също се приближи към нас и започна да гали главичката й.
- Просто е вдигнала лека температура, заради новите зъбки които й растат, но вече и дадох нещо, което да я успокои и всичко би трябвало да е наред... - Въздъхнах с облекчение и едва сега си позволих да се отпусна и няколко сълзи се стекоха по лицето ми. Бях щастлива, че не е нищо сериозно, макар всяка нейна болка да беше хиляди пъти по-голяма за мен. Обърнах се към Деймън и тя започна да протяга ръчичките си към него. Погледнах го и почаках да видя дали ще пожелае да я вземе или ще продължава с това "Аз просто ще я наблюдавам".

Останах малко в страни, давайки възможност на Деймън да си открадне още няколко мига с Анабел. Въпреки всичко което се случваше между нас, аз все още вярвах, че тя има нужда от него и може би когато раните зараснеха напълно щях да им дам повече време един с друг, но за сега, лично за мен е като истинско мъчение да ги виждам заедно. Всичко това което се случваше в момента и онова което беше на път да се случи малко по-рано тази вечер ми носеше само съжаление. Виждах какво съм загубила и какво никога няма да имам. Не ставаше дума само за това от което има нужда Анабел, аз не по малко от нея се нуждаех от семейство и упора, която мислих, че съм намерила в негово лице. Всичко обаче се беше срутило като пясъчна кула и то пред очите ми... И болката... Все още я чувствах толкова осезаемо...

Погледнах към бавачката, която беше на няколко крачки от нас, после пак към Деймън.
- Наистина, няма нужда... - Опитвах се да бъда любезна и в същото време се надявах категоричността в тона ми да си е проличала. Не исках да му давам излишни надежди или пък да си мисли, че съм се размекнала заради случилото се на хълма. Нещата щяха да си продължат по старому.
- Но благодаря, че ме докара до тук... - Трябваше да остана силна и да не се поддавам на чувствата си. Поне сега разума трябваше да надделее.
- Пожелавам ти приятна вечер... - Казах накрая и се завъртях, тръгвайки към изхода. След няколко крачки обаче се спрях и се обърнах отново към него.
- Ако не може да успееш в уречения ден... - Е добре това не беше точно така както го бях планирала, но просто не можех да го гледам толкова съсипан. Макар и той да не вярваше в чувствата ми, аз го обичах истински и всяка негова болка, я чувствах като своя.
- Може да я посетиш когато си свободен... - После без да дочакам отговора му бързо се обърнах и тръгнах. Бавачката беше дошла с шофьор и той ни откара до имението на баща ми.