Болница

Беше като сбъдната мечта. Това да я видя от толкова близо... да я подържа дори за миг... Не исках нищо повече от това... Просто да я докосна и тя да ме усети... Най-накрая да усети, че съм тук, до нея... Че я обичам и, че бих направила всичко, само, за да е добре... И тя беше или поне така казваха докторите, но когато я взех в ръце, сърцето ми сякаш спря да бие... Беше с толкова много кабели по себе си и едва дишаше... Пулсът на сърчицето й беше толкова слаб... И аз бях причината за всичко това... Бях причината да не е на сигурно до сърцето ми и не можех да си го простя... Просто не можех да си простя за това,че бях толкова вглъбена в собствените си проблеми и не помислих, че мога да я нараня...
- Трябва да я взема... - Обади се една от сестрите, а аз започнах да клатя енергично глава. Нямаше начин да са минали цели 5 минути. Та аз едва я бях докоснала...
- Не! - Казах обляна в сълзи. - Не...
- Съжалявам, но трябва... - Въпреки, че не исках да я изпускам дори за миг, се наложи да я върна на сестрата, която я постави отново в кувьоза. Беше истинско наказание да я виждам там, да знам, че всяка една нейна секунда живот е борба за живот...

- Трябва да спреш... - Не повиших глас, но тонът ми беше достатъчно красноречив, за да му подскаже, че говоря сериозно.
- Трябва да престанеш с всички тези преструвки... - Не исках и нямаше да живея повече в лъжа. Просто исках дъщеря ми да се оправи и нищо повече.
- Ние няма да се върнем в онази къща! - Вече бях напълно наясно какво е бил за него живота му с мен и самата аз. Как е възприемал всичко което сме имали и нямаше да позволя да разбие сърцето ми отново, макар вече да го беше направил. Всъщност за малко не загубихме единственото, което имахме и нямаше да позволя това да се случи отново.
- Освен това вече съм добре и не е нужно да ме посещаваш повече... - Беше още по-трудно когато беше наоколо и се държеше така сякаш нищо не се беше случило.

Изпаднах в истински ужас, когато го видях как се свлече на земята. Просто не можех да си обясня какво бях направила, че Бог ме наказваше така. Цялото ми семейство, всички които обичах, бяха в болницата и вместо да става по-добре всичко се влошаваше...
Оказа се, че при Деймън е просто преумора и недохранване. Не беше спал, нито пък беше се хранил и това беше причината да припадне. Наложи се да го захранят венозно и да му дадат успокоителни. Останах с него през цялото време. Така или иначе посещенията ми при дъщеря ми бяха ограничени и освен няколкото пъти, в които отидох да я нагледам останах при него през всички 18 часа, в които беше в които беше под действието на успокоителните и спеше спокойно. Докторите трудно се съгласиха на това, но бях вдигнала грандиозен скандал. Беше ми омръзнало дами казват къде мога и не мога да бъда и кое е добре и не за мен. Всъщност предпочитах да умра, защото единствено рушах всичко до което се докосна...

Бях при Анабел вече близо час, когато една от сестрите ме уведоми, че Деймън се е събудил. Благодарих й и веднага след като си взех довиждане с моята малка принцеса се запътих към стаята на Деймън. Обещах й да се върна веднага щом проверя как е баща й.
Вече се движех сама и макар да се уморявах бързо, беше по-добре от това да се разхождам с количка. Влязох в стаята и го видях. Все още беше доста блед и в не особено добро настроение до колкото можех да преценя.
- Как се чувстваш? - Попитах аз, а сестрата която беше при него остави някаква чаша на шкафчето до него, провери системите му и деликатно, дори незабелязано напусна стаята оставяйки ни насаме. Седнах на стола до леглото му и зачаках някакъв отговор от негова страна, такъв обаче не последва, затова продължих.
- Осъзнаваш, че трябва да се храниш и спиш нали? - Попитах или по скоро му напомних аз. - Достатъчно болнични легла са вече заети, за да си резервираш и ти... - Бях разочарована от това, че не се грижеше за себе си и сякаш го правеше нарочно. Всъщност вече го беше правил веднъж. Беше се опитал да се самоубие, когато Чарли го беше зарязала. Трябваше да се досетя още тогава, че е склонен на саморазрушение когато нещата станат понапечени.

- Тя е добре... - Отвърнах смирено и спокойно и се приближих малко по-близо до леглото му. - Справя се чудесно... Всъщност повече от чудесно според докторите. Те... - Несигурно докоснах ръката му и я взех в своята. - Те казват, че ако продължи в същия дух съвсем скоро ще започне да наддава много по-бързо и ще може да я виждаме по-често... Казаха... че всичко е наред, че... няма следи от каквито и да е увреждания и ако наддаде още поне около 700-800 грама ще я извадят от това нещо... Което ще намали риска от увреждания...
И двамата се гледахме без да казваме нищо. За нас това бяха добри новини и бях убедена, че и двамата ще застанем пред онова стъкло, веднага щом стъпи на краката си, за да броим всеки грам и всяка промяна...
- Наистина ли беше толкова ужасно да бъдеш с мен? - Попитах накрая с лице обляно в сълзи и болка в гласа. Звучеше така сякаш всички тези месеци са били истински ад, в който е трябвало да се справя с неоснователните ми капризи.

Не можех да повярвам, че отново бяхме стигнали до тук:
- Значи това за което съжаляваш е не за това как се чувстваш с мен, а за това, че си ми го казал? - Попитах сърдито. Това беше върха на айсберга.
- И мислиш, че те съдя? Ти си... Как смееш изобщо да ми говориш по този начин и да ме обвиняваш, че те съдя и не те разбирам, когато през цялото време си ме лъгал... Докато аз съм си мислела, че сме щастливи и ме обичаш, ти си бил този който лъже за това какво изпитва и как се чувства и имаш наглостта да обвиняваш хормоните ми и това, че се чувствам предадена или пък искаш да се чувствам виновна за това, че съм искала да бъдеш до мен? Че съм премълчавала всеки път, в който бях изтощена и изморена и всичко ме болеше, само за да не те натоварвам... И стаята която твърдиш, че не съм оценила? Говорех ти в продължение на седмици за това, че искам да е бяла и, че ще използваме друга стая, която да е по-близо и по-просторна... Правех всичко по-силите си, за да не те натоварвам с нищо излишно и въпреки това, не беше чул и думичка от това което ти бях казала, а за капак когато пожелах да бъдем заедно ти ме обвини, че съм егоистична и искаш да избягаш от мен и капризите ми, защото не оценявам нищо от това което правиш за мен... Това няма нищо общо с разбирането и съденето Деймън... Защото не съм аз тази която се е преструвала на любяща и щастлива съпруга...

Точно сега думите му повече ме нараняваха отколкото помагаха, защото се чувствах толкова изгубена в нещата, които изпитвах. Всъщност не можех да мисля за това точно сега, когато дъщеря ни се бореше за живота си.
- Знаеш ли, когато решихме да бъдем заедно... Аз вярвах, че наистина мога да го направя, защото не изпитвах нищо към теб и после... После всичко се случи толкова бързо... Влюбих се толкова бързо и... През последните месеци си мислех, че всичко е наред, че сме щастливи и двамата... Че си толкова щастлив, колкото и аз и продължаваш да откриваш неща в мен, в които да се влюбваш все повече, както между другото се случваше с мен... Не спирах да се влюбвам и въпреки всичко, никога... дори за миг не ми се е искало да бъда някъде другаде... И когато каза, че... Когато каза всички тези неща аз просто... Почувствах се толкова наранена от факта, че искаш да избягаш от мен, защото не ти давам това от което имаш нужда... - Деймън не ме остави да продължа, просто ме придърпа към себе си и ме прегърна силно, а аз продължих да плача неутешимо, защото се чувствах толкова безпомощна и нищо не зависеше от мен.
- Имам нужда да ме обичаш... Да ме обичаш така както аз обичам теб...

Последните му думи ме съкрушиха, защото осъзнах, че само за миг целият ни живот се бе преобърнал и това което беше сънувал, можеше да не се случи никога.
- Никога няма да си простя за случилото се и предпочитам да умра, ако нещо й се случи. - Това бяха най-кошмарните дни в живота ми и исках вече да свършат. Бях... И двамата бяхме страдали и загубили толкова много, че беше време и да получим нещо... Бог ни дължеше това... Дължеше го поне на мен, защото веднъж вече бе позволил да отнемат детето ми и сега го правеше отново. Нямаше да го понеса ако се случи отново.
- Обичам я толкова много...

Хората казваха, че изпитанията или заздравяват една връзка още повече или я разрушават напълно и се надявах в нашия случай да е първия вариант и в края на това изпитание, да сме по-силни от всякога.
- Всичко ще бъде наред... Убедена съм... Трябва да е... - И двамата щяхме да минем през това, заедно с нея, до нея...
- Просто трябва... - Останах така сгушена в него още дълго време, докато накрая сълзите ми не спряха и тогава леко надигнах погледа си към него.
- Трябва да си почиваш... - За да бъде до нас трябваше да спи и да се храни, а все още беше слаб, затова го принудих да се върне обратно в леглото. Послуша ме, не че имаше друг избор де и когато го направи почти веднага се унесе и заспа отново, а аз се върнах при Анабел. Останах при нея толкова дълго, че накрая се наложи една от сестрите почти насила да ме върне в леглото ми. Бях ужасно разтревожена и всеки миг далеч от нея ме стресираше още повече, но заспах толкова бързо, че дори нямах време да се тревожа.

Аз не успях да запазя такова хладнокръвие, каквото Деймън успяваше. Плачех постоянно и за всичко и вече не знаех дали съм щастлива от факта, че тя все още диша, бори се и вече се опитва да отвори очи. Бях ужасена и изплашена, защото с всяка изминала секунда надеждата в сърцето ми растеше и виждайки как нещата при нея буквално се променят за минути, изтръпвах, че може би следващия път няма да имам толкова много поводи за радост.
Сгуших се отново в Деймън и скрих обляното си в сълзи лице в гърдите му. Беше по-добре така мисля. След малко един от докторите й влезе при нас, за прегледа и усмивката не слизаше от лицето му през цялото време. Говореше й, усмихваше й се и сякаш бяха толкова по-близки с нея от колкото бях аз. Ревнувах и то съвсем откровено. В края на прегледа доктора ни сюрпризира с чудесна новина:
- Днес ще махнем ето тази тръбичка, защото Анабел може да диша самостоятелно. - Каза още,че дробовете й са се развили напълно и няма никакви усложнения с тях, затова просто ще я остави да следва собствения си ход.
И така ден след ден, чакахме новини. Близо до нея, почти през цялото време. Аз вече бях напълно добре, Деймън също и отдавна не бяхме пациенти на тази болница, но все едно бяхме, защото се прибирахме само, за да се преоблечем и изкъпем. След първия месец махнаха кувиоза, но тя остана в болницата, защото все още имаше нужда от лекарски грижи, обаче вече беше пораснала доста и всичко изглеждаше добре. Продължаваше да наддава, вече малко по-бавно, но задоволително. Можехме да я държим по колкото си пожелаем и да бъдем с нея, а никой от нас не отказваше на това.
Беше минал месец и половина когато докторите и всички специалисти от които бяхме поискали консултация ни бяха уверили, че тя е едно напълно здраво и правилно развиващо се момиченце и сякаш ада през който бяхме минали през това време се беше изпарил. Тежеше едва три килограма, но казваха, че след около седмица ще може да я приберем вкъщи и бях толкова развълнувана. Опитвах се да подготвя всичко, исках да е най-хубавия ден в живота ни, макар че дори и тук в болницата всяка една добра новина превръщаше деня ни в специален.
- Вече е мой ред. - Беше в Деймън вече... Нямах представа колко точно, но исках и аз да я подържа малко преди да я вземат за преглед.
- Ти не трябваше ли да ходиш на работа? - Бяхме решили, че сега когато нещата се поуспокоиха, е време да започне да гаси пожарите и там, но беше трудно за нас да се отделим от нея, особено сега когато ни бе позволено да прекарваме много повече време заедно.

Настаних се удобно в стола заедно с Анабел и лицето ми засия. Обожавах времето заедно с нея и мисля, че и тя харесваше да е с мен. Винаги беше толкова тиха и спокойна, когато някой от нас двамата беше до нея и я държеше. На мен обаче ми се беше усмихнала, нищо, че никой не искаше да повярва на това.
- Ще си помислим... - Отговорих леко заядливо, но просто на шега разбира се. Откъснах за миг очи от нея, за да го погледна и казах.
- Обичам те... Връщай се бързо... - Колкото и да неми се искаше да деля вниманието й с него и малко да ревнувах, все пак предпочитах да е около нас.
- Кажи чао на тати... - Хванах нежно ръчичката й и му помахахме за довиждане, а той нежно я докосна с устни, после докосна и моите и след още известно време което продължи доста дълго, с размяна на много целувки, той най-накрая тръгна. Още след минута ми залипсва, защото бях свикнала да е тук, но имаше задължения и беше време да се върне към тях, а аз трябваше да свикна с това, пък и си имах нея. Това ми беше предостатъчно, за да не се оплаквам.

Вече нямах търпение това да се случи. Деймън и чековата му книжка се бяха погрижили както персонала, така и обстановката да са възможно най-отпускащи и приятни, но истина беше, че това си беше болница и беше потискащо. За начало бяхме намерили медицинска сестра, която да бъде винаги наоколо ако не дай си боже нещо се случеше и имахме нужда от нея, бавачката също беше с медицинско образование, но когато сме си вкъщи дори и да имаше десетина от тях, нямаше да е толкова потискащо, защото това беше нашия дом и исках тя да го опознае и обикне, преди да е свикнала с болницата.
Бях седнала близо до тях и галех крачето й, докато Деймън си говореше с нея. Днес ни беше липсвал много, но мислех да го оставя малко с нея преди да започна да го разпитвам за работата му.
Когато Анабел си изпи всичкото мляко, Деймън остави празното шишенце на масичката и очевидно горд с нея, както и аз самата започнахме да й казваме, колко голям шампион е и, че я обичаме и се гордеем с нея... И всички тези неща бяха истина.