Замъкът на Краля

Дразнех се на това, че обръща повече внимание на глупавите псета, повече от колкото бе обърнала на мен през всичкото това време. И все пак когато виждах ангелското й лице, просто не можех да остана още дълго сърдит.
- Не мога да си представя, че някой би могъл да е толкова коравосърдечен, за да Ви причини болка. - Искаше ми се да кажа, че ще поправя това, но тя беше дама и то не каква да е и не можех да й подаря куче, трябваше да е нещо много по-стойностно и изящно и най-вече подхождащо й.
- Кога казахте, че ще заминавате отново? - Попитах уж ей така между другото, но всъщност исках да разбера с колко време разполагам, за да я спечеля. Надявах се да е повече, защото се виждаше още от сега, че това ще бъде трудно. Имах чувството, че въобще не ме забелязва и не я привличам като мъж, което беше изключително странно, защото всички жени... всички, дори и най-непреклонните ме обожаваха.

Изглеждаше като малка изплашена сърничка и това някак си я правеше още по-прекрасна.
- Това е бил първия Ви бал? - Попитах с леко недоверие, но виждайки колко е невинна, не се изненадах особено много когато поклати глава в знак на съгласие, а русите й къдрици подскочиха леко.
- Но това е толкова жалко. Трябва да отидете на истински такъв. - Загледах я един дълъг миг в дълбоките сини очи. Май за нея този беше великолепен, но това беше така само защото не беше присъствала на бал, който давах аз.
- Знаете ли имам идея. Какво ще кажете да бъдете моя дама на бала, който ще се състои идната седмица в моя дворец. Много бих желал да бъдете там, дори и аз да не съм избранникът, който ще Ви придружи.

Сълзите й ме смутиха, просто не знаех какво да направя, за да я успокоя и направих единственото което можех, а именно да открия и накажа виновника за това.
- Не съм нарушил това обещание милейди, но ще накажа този който го е сторил.
Оставих я и с бързи крачки закрачих към групичката.
- Кой го направи? - Попитах ядно и със застрашителен поглед.
Оказа се, че е някакъв паж, който не беше разбрал заповедите на Луи и се бе опитал да го впечатли с уменията си. Отидох до него и с едно ловко движение го смъкнах от коня, хванах го за яката и го притиснах към едно дърво, стиснах го за гърлото и бях способен да го убия заради сълзите, които бе предизвикал у Дани.

Все още бях изключително бесен и сега повече от всякога, защото подозренията ми, че тя е нещо като Пепеляшка в семейството й се оказаха верни. Бях бесен и на семейството й, че са такива с нея, но в крайна сметка това не беше мой проблем... Не можех да го направя мой проблем, защото колкото и да я харесвах не можех да и обещая нищо повече от няколко прекрасни нощи преди да замине. Може би просто не трябваше да настоявам повече и просто да я оставя намира, а своите наранени чувства и его да излекувам с мис Бланшет още тази вечер.
- Все пак поканата остава в сила, но ако наистина за Вас е невъзможно да присъствате както твърдите, ще разбера. - Погледнах я още веднъж. Не знаех какво и е толкова специалното, че така се бях развълнувал. Под фустите се криеше същото като на всички останали жени и все пак ужасно много исках да се потопя в нея, да усетя горещите й бедра около себе си и да вкуся от ягодовите й устни. Трябваше обаче да се знае, че аз съм джентълмен и не бих го направил против волята й, затова сега щеше да е хубаво тя да намери начин да присъства това щеше да е сигнал да продължа с опитите си.

Обичах предизвикателствата особено онези, които включваха прелъстяването на жени, но с периферното си зрение улових местоположението на Денерис и съвсем преднамерено заявих на висок глас, че я уважавам прекалено много, за да накърнявам честта й по този нелеп начин и, че тя е дама, която заслужава единствено и само уважение, към което подканих и останалите да проявят. А когато се убедих, че всяка една от тези думи е достигнала до нея и я видях как се отдалечава все повече сниших тона и заявих:
- Обзалагам се на 10 000 лири, че ще бъде моя преди да се е отдала на Бог господа, дори и ако за това ще се наложи да я направя своя съпруга! - Бях по-уверен от всякога в думите си и това щеше да е цел номер едно от тук нататък за мен. Да получа Денерис Таргериен, ако ще това да е последното, което щях да направя в живота си.
Ръкавицата беше хвърлена и всички присъстващи, общо трима с мен, си стиснахме ръцете и дадохме думата си, че никой никога няма да разбере за този облог освен нас. Въпреки всичко аз наистина не исках с действията си да накърня честта й, а ко някой разбереше за облога ни или пък, че съм го спечелил, това щеше да погуби репутацията й, а Денерис беше толкова чиста и нежна, че нямаше да си простя, ако я нараня по какъвто и да било начин.
- Да се връщаме при останалите и Джеймс, приятелю умолявам те, дръж тези усойници далеч от нас и ти обещавам довечера да пиеш и чукаш всяка жена, която си пожелаеш в бордея на мис...
Бях получил уверението на останалите, че ще ми осигурят спокойствие както през днешния ден, така и в деня на бала, в който мислех и да приключа с този облог и да я направя своя. Още днес сестрите й щяха да се сдобият с покани за бала, а Денерис щеше да е длъжна да приеме моята, защото бях изпълнил всичките й условия.
- Нека Ви помогна... - Притичах до нея и увих ръце около тънката й талия, за да й помогна да се качи върху кобилата. Накрая нежно долепих устни до външната част на ръката й и с една от онези мои дяволите усмивки заявих:
- Не мога да се сдържа и да не отбележа, колко красива сте точно в този миг. - И за бога, тя наистина беше ужасно прекрасна във всеки един миг, но точно сега с леко зачервените си очи и носле, направо сияеше. Косата й беше леко разрошена от лекия ветрец, но все още някак съвършено подредена. Откъснах очи от нея преди втренчването ми да се е превърнало в зловещо и с ловко се качих на своя огромен черен жребец, който наричах Вихър. Беше чистокръвен и вероятно най-бързия кон в кралството.

Подсмихнах се леко и погледнах към нея. Може би ми се искаше прекалено много, а може би просто тя действително искаше да присъства на бала. Всъщност нямаше голямо значение, защото щеше да бъде там и щеше да бъде с мен.
- Иска ли Ви се да съм ги убедил? - Попитах закачливо и продължих да се усмихвам мило, забавяйки още малко хода на коня, за да не настигнем прекалено бързо останалите. Очаквах отговора й и очаквах с него да ме зарадва толкова, колкото само тя можеше. Искаше ми се да иска да бъде с мен с цялото си същество, така както аз желаех да съм с нея.

Рязко дръпнах юздите на Вихър и скочих от него, още преди да е спрял напълно. Свлякох се до нея на земята и леко надигнах главата й, поставяйки я внимателно в ръцете си:
- Добре ли сте? - Господи сърцето ми сякаш беше изскочило от уплаха и притеснение. Това беше възможно най-ужасния развой на събитията. Как можеше да съм толкова глупав и да я оставя да падне. Всичко беше по моя вина, трябваше да съм по-внимателен.
- Ударихте ли се? Боли ли ви някъде? - Заразпитвах притеснено.

Спуснах погледа си надолу към глезена й. Имаше малко петънце кръв, което изпъкваше на фона на белия чорап. Сърцето ми се сви, това сигурно причиняваше ужасна болка на крехкото й телце.
- Позволете на мен?! - Не бях сигурен дали няма да я притесни ръцете ми да са върху крака й. Денерис беше доста притеснителна и честно казано дори се страхувах да я докосна, за да не си помисли нещо. Когато не каза нищо подходих много по-уверено и измъкнах една бяла ленена кърпичка от джоба на сакото си и надигнах още съвсем леко полите й, за да имам по-добра видимост към крака й. Не беше обаче нищо сексуално, просто исках да облекча болката й. Което беше малко странно защото през цялото останало време имах единствено и само порочни мисли за нея.
- Може да ви заболи малко, но ще трябва да го понесете... Все пак ще бъдете моя дама на бала и искам да сте достатъчно здрава, за да може да танцуваме. - Започнах да бръщолевя колкото да я разсея от болката която и причинявах докато затягах кърпичката около глезена й.

Хвърлих едно око през рамо, за да видя какво я стресна така и видях една от сестрите й не далеч от нас. По дяволите, какво толкова й бяха направили, че тя така се страхуваше от тях. Идеше ми да ги убия още сега.
- Но лова едва сега започва милейди. - Отвърнах спокойно и с усмивка. - След него ще отидем на традиционния пир, който дава краля и едва тогава ще ви изпратя до дома ви. - Когато изрекох всичко това обаче се сетих, че може би просто я боли прекалено много и не може да продължи лова поради тази причина.
- Извинете ме, не се чувствате добре и затова искате да се приберете ли? - Попитах накрая засрамен от несъобразителността си.

Въздъхнах с разбиране и поклатих глава, но ми се искаше да й обясня, че няма от какво да се страхува:
- Не се бойте милейди, аз съм джентълмен и дори сестра ви не може да си позволи да опетни честта ми, ръсейки лъжи за мен. Тук не се е случило нищо което може да ви злепостави. Никой от нас не е направил нищо, с което да злепостави другия и това е неоспорим факт. Ако сестра ви си позволи дори да намекне за нещо такова на вашата майка трябва да ме уведомите незабавно, защото честта ми ще бъде осквернена.
Не виждах особена промяна в начина по който ме гледаше, затова продължих.
- Ще останем до самия край, а след това ще ви придружа о дома ви. Това е което ще направим, а ако само пожелаете, бих могъл да всея малко здрав разум в сестрите ви, очевидно се страхувате безкрайно много от тях, а това не бива да е така. Трябва да бъдете по-силна и ако се наложи да им се опълчите и отречете всичко онова което не е истина. Давам ви думата си, че ще се изправя срещу всеки, който се опита да ви нарани или злепостави по какъвто и да било начин, дори и този някой да е собственото ви семейство.

Не знаех как да подходя към нея. Понякога изглеждаше толкова крехка и ранима и сякаш още беше просто едно малко и уплашено дете. Всъщност изобщо не изглеждаше като такова, но се държеше по този начин и не бях сигурен дали облога си заслужава усилията, които щеше да се наложи да положа, за да я прелъстя.
- Така и не успях да разбера какво е казала мадам Фрасин за мен, че така ви е изплашила? - За Бога понякога тази моя слава вършеше чудеса и обикновено жените бяха още по-привлечени защото си мислеха, че са незаменими и могат а ме променят, да ме опитомят, но разбира се това беше просто фантазия. Никоя, ама никоя жена не беше способна да ме опитоми, защото аз обичах живота и можех да го живея така както пожелая и някой ден съпругата ми нямаше да има нищо против това, защото щеше да обича титлата, която щях да й дам, както и децата, които щях да й направя. Щеше да бъде точно толкова сляпа и глуха, колкото аз й позволя.