Замъкът на Краля

Заглавие: Замъкът на Краля Сря Фев 23, 2011 9:24 am

Това е замъкът на краля,тук се правят всички балове и тържества на града.Разполага с четиристотин стаи ,където благородниците ,да отпочинат ,след изморителните приеми.

Още от много малка се виждаше,че съм много по различна от сестрите си,бях наследила някой красиви неща от баща си,а още по красивите от майка ми. Като се е получила една прекрасна и красива комбинация. За жалост майка ми обичаше повече по големите ми сестри,те вечно се глезеха,а аз бях по склона да мълча и да се подчинявам. Държах се добре,за това баща ми ме обичаше,той командваше но за повечето неща отговаряше майка ми.
Още на 7 ме пратиха в пансион,всъщност заминах ме трите но сестрите ми се разболяха и останах само аз. После ме преместиха в училището подготвящо монахините. Явно майка ми искаше да ме скрие от света и от всички. А и сестрите ми бяха много по големи но за това,че не бяха особено красиви трудно си намираха кандидат,а и лошия нрав и неудобрението на майка ми си казваше своето.
Година преди да стана монахиня баща ми дойде да ме прибере,бях навършила 18 и можеше да ме представи на обществото. Всъщност това се правеше когато започнеш 18 за да си намериш годеник. Но поради причината,че щях да се женя за Бог,представянето се размиваше. Но баща ми преговарял с майка ми и успял да я уговори да ми дадат свобода една година,а след това да ме пратят.
Щом се прибрах видях надмения поглед на сестрите си. Те носеха скъпи рокли,скъпи неща,а аз бях със сива и до някъде прокъсана рокля. А,единствената която имах здрава,беше за погребения.
Само,че баба ме заведе при шивача,като ми ушиха няколко рокли,както и една специална,за приема в кралския двор. Една прекрасна синя рокля с прекрасни дантели. Толкова красива не бях виждала,радвах се че можех скоро да я облека но щом това се случи в деня на приема. Сестрите ми бяха готови да ме разкъсат,предупедиха ме да стоя на далече от гостите и да не се набивам на очи.
Трябваше да ги послушам,всъщност двамата с баба,се отделих ме щом влязох ме в залата. Баба беше възрастен и не много здрав,за това трябваше да го настаня на един стол.
-Добре ли сте папа? Искате ли да ви донеса вода нещо!?
Той хвана ръката ми,като ме погледна с усмивка и искрици в очите:
-Не ангел мой,върви и се забавлявай,аз ще постоя малко тук,а като си почина,ще вляза. Пази се ангелче,пази се от сестрите си.
Не исках да го оставям,за това улових ръката му:
-Папа не е нужно,мога да остана с вас,знаете че не ми е мястото на този прием,а и не искам да съм тук.
Но той погали ръката ми отново и я целуна:
-Ако на теб не ти е мястото тук,няма на кой друг. Върви добре съм,всичко ще е наред. Върви забавлявай се но се пази да не те видят сестрите ти.
Прекалено много настояваше и не можех да откажа,за това просто тръгнах но се движех бавно зад всички хора,щом хвърлях поглед виждах,как сестрите ми Агнест и Беатрис,флиртуваха по най-ужасния начин,просто бяха отчаяни да си намерят съпрузи.
Докато се оглеждах не бях забелязала,как се оказах пред един мъж,сблъсках се но той ме улови. Сините ми очи го погледнаха изплашено,като промълвиха тихо извинение:
-Простете сир,не беше нарочно...
Бързо се измъкнах,защото имаше и други мъже,който се смееха на висок глас и говореха нещо. А,аз се опитвах да избягам,защото май в опита си да не бия на очи,направих точно обратното.
Докато се измъквах неуспешно и не успешно,защото една дама с ветрилце ме спря,беше важна напудрна персона,която гледаше от високо и с една хитра усмивка:
-Знаеш ли в кой се блъснахте млада госпожице.
Поклатих глава и премигнах няколко пъти:
-Не нямам привилегията да го познавам!
Смях по гръмък от грамотевица и по престорен от актриса:
-Това е граф Екзейвиър Тюдор...
Повдигнах леко рамене:
-Не съм чувала за него...
Но тя още повече се засмя,като ме докосна с кокалистите си пръсти,като ме придърпа към себе си:
-Той скъпа моя,е най-желания ерген в цяла Англия,любимец на двора,много е богат и много влиятелен. Много добра партия за всеки...
Но ме тупна леко по главата с ветрилото:
-Но е огромен женкар,всяка трябва да е готова на това,че ако успее да го омагьоса рано или късно,ще бъде заменена... Така че...
Пусна ме,като се наведе:
-По на далеко от него,защото до която се докопа после не и се носи добра слава...
Отдръпнах се още по изплашена от преди. Имах нужда от въздух,прихванах полите си,като изтичах през първия отворен прозорец,като излязох на терасата,за да глътна няколко глътки свеж въздух. Не постоях повече от 15 минути,когато двете ми сестри ме дръпнаха,с думите:
-Ела избрах ме ти с някой да танцуваш!
Преди да се усетя се бях оказала в ръцете на един много дебел мъж,а гола глава,който едва се поклащаше. Щом се оказах в ръцете му ме стисна по здраво. Чувах смеха на сестрите си,който се заливаха от смях,а мъжа ме притискаше към себе си:
-Мля Ви,сир ще ме задушите...
Опитвах се да се отдръпна но никакъв успех. Бях толкова малка и слаба,че нямах никакъв шанс да се измъкна.

Джеймс както обикновено беше толкова гръмогласен, че не успявах да чуя и собствените си мисли. Мисли, които изненадващо се въртяха около непозната девойка, която само преди малко имах възможността да зърна по отблизо, а сега наблюдавах докато танцуваше със смърдящия Лорд Бартън. Понякога се чудех как е възможно да излъчва такава миризма. Една от слугините му се кълнеше, че всеки божи ден му приготвят вана и той влиза в нея. Може би слугите, които се грижеха за него, трябваше да се накажат с камшици. Ако аз оставях толкова неприятна миризма след себе си, определено щях да накажа слугите си. И като заговорихме за миризми, още можех да усетя опияняващият аромат на цветя, който се разнасяше от мистериозната милейди, към която изненадващо, но бях изпитал собственическо чувство и мисълта да се намира в лапите на Лорд Бартън никак не ми допадаше.
- Коя е тя? - Попитах небрежно и възможно най-незаинтересовано, а след това посочих с поглед момичето. Джеймс проследи погледа ми и за миг застина, май и той беше загубил ума и дума също като мен, когато я бях зърнал за първи път.
- Нямам представа. - Уведоми ме той и се изправи в цял ръст, после пъхна чашата си в ръцете ми, почти разливайки виното си върху мен. - Но мисля да разбера. - Допълни той и се отправи към тях. Намръщих се на самия себе си, сериозно ли изпитвах някакво непознато за мен усещане в стомаха си, докато гледах как все повече скъсява разстоянието между тях? Сигурно беше от виното. Да, това трябваше да е.

Лорда се задъха още секунда и успях да се откъсна от лапите му,като исках да избягам отново,този път да си поема въздух,защото лорда миришеше просто... Дори нямаше думи как да се опише...
Едно обаче не можеше да се отрече. Вместо да не бъда забелязана,заради сестрите ми се случи точни обратното. Сега всички момчета и мъже ме гледаха с любопитство и много малко от тях знаеха,коя съм. Само че на всички им беше интересно. Усетих как сестрите ми започнаха да ме гледат строго,а майка ми ме хвана уж леко но ме дръпна;
-Веднага отивай отзад,намери баща си и седнете на някой стол...
Причиняваше ми болка,не можех да се отдръпна за това я послушах и тръгнах да търся папа. Само че едно момче ме спря,не беше онова в което се блъснах,исках само да намеря папа,за това погледа ми блуждаеше:
-Добър вечер красива госпожице,аз съм лорд Джонатан,мога ли да имам удоволствието да се запозная с вас?
Толкова изискано говореше и толкова галантно думи,който не бях чувала до сега но се страхувах от него,за това се поодръпнах:
-Добър вечер лорд Джонатан,аз съм Денерис Таргериън...
Той се усмихна:
-Вие сте дъщеря на Кристофер Таргериън? А,аз си мислех,че има само две дъщери,не знаех,че има и трета,толкова красива...
Сложих ръка на корема си,усещах,как корсета ме пристяга прекалено силно или просто не ми достигаше въздух но се овладях:
-Аз съм третата по малка сестра,уча... Учех в пансиона света Ан Мари...
Той поклати глава,явно се досети,че това е девическо училище:
-Не мога да повярвам,не приличате по нищо на сестрите си...
Тогава усетих ръката на баща си:
-Ела Денерис,да отидем да пийнем нещо!
Радвах се,че ме освободи. Тръгнах с него но момчето беше крайно разочеровано,че не може да говори с мен повече,както и другите,който май си чакаха реда. Щом баща ми беше с мен никой нямаше да може да припари.

Дочаках завръщането на Джеймс с непривична за мен нервност.
- Е? - Рязко попитах и изсипах и поседната капчица вино в устата си.
- Знаеше ли, че Кристофер Таргериън има още една дъщеря? - Отвърна разсеяно той и се заоглежда из тълпата, сякаш очите му изгаряха от желание да я зърнат поне още веднъж.
- Да... Не съм я виждал обаче.
- Е вече я видя. Това беше тя. - Рязко се извърнах към него и с нескрита изненада потърсих някакъв вид несериозност от негова страна, но такава не откривах. В крайна сметка реших, че не се шегува. И можеше да се каже, че ако и третата дъщеря на Таргериън се окажеше толкова голямо разочарование, като останалите две, щеше да е наказание за него. Е тази млада дама беше истински диамант. Диамант, който желаех да ме озари отблизо. Останах с впечатление, че е доста плаха и може би нямаше да се случи тази нощ, но в някоя от следващите... Бях се замечтал и дори не усетих пристигането на Краля. Наложи се Джеймс да ме дръпне, за да се поклоня, но на кой му пукаше за Краля? Вероятно и самия той щеше да разбере, ако също като мен се опиташе да съблече мис Таргериън в съзнанието си. Едно "НЕ!" още в този миг изкрещя в мозъка ми. Не желаех никой друг да си я представя и още по-малко да я има преди мен. Тя беше... Трябваше да е мое, поне докато не й позволя да бъде нечия друга.
- Искаш да ти отрежат главата ли? - Смъмри ме Джеймс, когато Краля отмина.
- Знаеш, че това никога няма да се случи. - Отвърнах небрежно и се изправих в цял ръст. Носеха се слухове. Още от преди да се родя, поне така ми бяха разказвали. Някой дори все още смятаха, че именно Краля е мой баща. Това разбира се никога нямаше да го знам със сигурност, но една от мълвите гласеше, че майка ми е била негова любовница и когато е забременяла, самият Крал й е намерил толкова богат и влиятелен съпруг, който да се грижи за сина му като принц. Разбира се всички отричаха това, както баща ми, така и любящата ми майка, но някъде дълбоко в себе си, смятах, че това е лъжа и тя наистина е била любовница на Краля.

-Е,запозна ли се с някой?
Въпреки всичко беше забавно и не съжалявах,въпреки че се притеснявах и всичко. Напълно си заслужаваше. Седнах на стола,като пригладих полите си:
-Всъщност се сблъсках с един мъж,после една дама ми каза,че това е граф Екзейвиър,после сестрите ми ме бутнаха в ръцете на един лорд,миришеше ужасно...
Поклатих глава и се засмях но татко гледаше сериозно:
-А и с лорд Джемс,той не знаеше за мен,мислеше че го лъжа...
Татко се закашля:
-Граф Екзейвиър,той е добра партия,богат и много влиятелен...
Това накара татко да се замисли,личеше си че му симпатизира;
-Да но дамата каза че той е женкар...
Но татко се усмихна и улови ръката ми:
-Спокойно това е до време ангел мой... Стига да те е харесал,нищо няма да го спре но истината е,че борбата му ще е прекалено голяма...
Не го разбирах,какво говори нито думичка. Но чух музика,явно огласяваха,че краля е дошъл. но ние бяхме в залата за почивка.
-Отивам да видя краля и се връщам...
Побягнах,като се оказах отзад,прекалено отзад,опитвах се да надигна на пръсти но не виждах нищо.
-Не можах да видя краля...
Той вече бе отминал но щом се обърнах се оказах точно пред графа,не знам дали бе случайна среща или той наистина се бе приближил. Беше доста странно:
-Аз извинете но трябва да намеря баща си...
Може би се опитвах да го отбегна,а и меко казано всяваше малък страх в мен. Слуховете за него бяха прекалено много и за 15 минути успяваш да чуеш толкова,че да се изплашиш.

Изведнъж се бях оказал отново до нея. Краката ми ме бяха отвели до нея, без самият аз да съм им заповядвал това, но сега когато седеше точно срещу мен не съжалявах за това. Беше някак наивна, но и прекрасна и погледа й... Господи този поглед, който сега ме порази още повече.
- Желаете да се запознаете с Краля ли милейди? - Попитах аз, едва когато успях да се взема в ръце.
- Уверявам Ви, че славата му е надценена. - Щеше да е невъзпитано да изтъквам, че моята компания щеше да й е много по-приятна, а и беше под достойнството ми да се хваля. Бях убеден, че съвсем скоро тя сама ще се убеди в това.
- Той е просто един сприхав старец. - Продължих шеговито. Опасявах се, че не е доловила шеговития ми тон, защото ме гледаше така уплашено, сякаш и съобщавах за преврат включващ смъртта на обичния ни господар. Можех да усетя и лудото препускане на сърцето й, както и ускореното дишане... Всяка следваща глътка въздух, която си поемаше, макар и недостатъчна, за да достигне до дробовете й според мен, караше гърдите й да се надигат и финия плат на роклята й да се впива в тях. Господи исках да заровя лице в тях.
- Простете... - Отново заговорих аз, защото мислех, че всеки миг ще припадне, което като се замисля не беше чак толкова лошо, защото щях да я отмъкна незабелязано от залата и щях да остана насаме с нея. - Забравих да се представя. - Поклоних се грациозно и ловко улових треперещата й ръка. - Граф Екзейвиър Тюдор! - Допълних авторитетно и гордо, поглеждайки я изподмигли.

Погледа на сестрите ми,както и намеците да се махна от там,ме накараха още повече да се изплаша и гледах почти,като уплашено агънце. Усещах,как не ми достига въздух но все още се държах на краката си. Чувах само половината от думите му,защото през цялото време ми се въртеше в главата,как да се измъкна учтиво,как да не личи,че съм с ниско възпитание,макар да бях с много високо,щеше да е грубо,като го отмина в момент в който се представяше. А,още повече,когато подаде ръката си.
Плахо и почти треперещо подадох моята ръка,като усетих устните му,което ме накара да потрепна,защото до сега освен баща ми никой мъж не бе ме докосвал,макар и по ръката. А,за други неща не се говореше,все пак беше девическо училище.
-Аз... Аз съм Денерис Таргериън,най-малката сестра...
Загубвах си нишката на мисълта и почти бях на път да спра да говоря,макар малко да забавях думите:
-Относно краля,прекалено голяма чест би било да го познавам но просто исках да го видя,може да нямам друг шанс да го зърна...
Погледа ми зашари,опитвах се да намеря баща си,гледах гневната си майка,едната си сестра после другата и имах чувството,че ако можеха да ме убият с поглед това,щеше да е момента:
Ръката ми се оказа отново на над корема ми,усещах как корсета не се отпускаше. Явно за отмъщение майка ми го бе затегнала прекалено много. Опитвах се да не го показвам,да не показвам,че ми е зле,макар че можеше да се види:
-За мен беше удоволствие да се запознаем но наистина трябва да намеря баща си. Простете ми може би някой друг път,ще имаме възможността да се видим отново.
Истината до някъде може да е тази,че ако майка ми ме пратеше в манастир още утре след този ден,нямаше да го видя никога. Но истината е,че и не исках,защото се страхувах от него.

Тя понечи да тръгне, а аз направих нещо, за което вероятно щях да се проклинам цял живот, но просто не устоях на вътрешния си порив и в последния момент, точно преди да ме подмине протегнах ръката си и вместо върху нейната тя попадна върху корема й. Усетих как това почти не я уби и за бога и мен също. Почувствах нещо като мълния да преминава през тялото ми. Вече не просто можех да си представя как изглежда под тази рокля, но и да усетя пламтящото й тяло под дланта си. Сигурно беше девица и да по дяволите, точно в този миг си обещах, че аз ще съм й първият мъж, щях да я направя своя.
- Бихте могли да постигнете много повече от това само да го зърнете милейди... - Гласът ми прозвуча някак странно дрезгаво и за мой ужас най-накрая сведох поглед към нея, само за да зърна ужаса изписан на нейното лице. Моментално свалих ръката си от нея, защото май тя беше по-различна от другите жени, които познавах и се радваха на такъв дори и неволен допир. Нея това я притесняваше и разбирах... Не по дяволите не разбирах защо ме гледа така сякаш бях направил нещо ужасно.
- Искате ли да Ви представя на Негово Величество? - Зачаках отговора й с вперен поглед в нейния.

Можеше да се усети,как потрепвам ръката му се оказа,там където до преди малко бе моята. Но усещането се оказа различно,плашещо,смразяващо но и някак приятно странно. До сега това беше най-близката ми среща с мъж и всеки допир си е странен.
Не знаех,как да му отговоря,а усещах как майка ми,щеше да ме убие,а какво огромно конско ме очакваше не бе истина. Всъщност това се очакваше,никой не ме беше виждал,а ако ме видеха шанса на сестрите ми ужасно намаляваше и можеше да се сведе до минимум. Защото аз бях коренно различна от сестрите си,не бях нахална,не бях надменна и още куб неща,за това и ме чакаше съдба на монахиня,а определено графа не ми помагаше:
-Аз... Аз...-не бе редно дама да пелтечи така но няма думи-Бих искала само да го видя но не мисля,че съм достойна да бъда представена на Негово Величество...
Едната ми ръка си играеше с голямата и пъхкава рокля,като избягвах очите му:
-Простете но по вашите думи останах с впечатлението,че познавате краля?
Все пак любопитството надделя и се спрях,като малко се завъртях към него.

Усмихнах се някак снизходително. Тази нейна плахост и невинност, бликащи от цялото и същество я правеха същевременно толкова крехка и ранима, сякаш беше все още дете и аз желаех единствено и само да я взема с мен, да я защитавам и уча за всичко от живота. Но когато спуснех погледа си малко по надолу всичко изглеждаше толкова по-различно. Тя беше божествена и тялото й не предизвикваше никакви бащински чувства в мен, не по скоро похотливи и непристойни.
- Смея да твърдя, че Негово Величество е не просто мой господар, но и мой приятел милейди. - Обясних спокойно. - И съм убеден, че повече ще се обиди ако не Ви представя, защото сте далеч от понятието за недостойна. - Стига де, тя не знаеше ли от какво семейство произлиза. Беше благородничка и макар скромността да й отиваше ужасно много, ми се искаше да има по-голямо самочувствие.
- Ела те с мен, милейди. Обещавам, че Краля ще е очарован от Вас. - Виждайки колебанието й, отново си позволих да я докосна, но този път вземайки ръката й и повеждайки я към трона, където Луи вече бе заел мястото си.

-Но сир...
Преди да се усетя и за ужас на майка ми и на двете ми сестри,се оставих да ме поведе към троната зала където на своя трон,стоеше в цялото си великолепие краля. Се усмихна щом видя граф Екзейвиър. Чувствах се невзрачна,защото всички дами около краля носеха прекрасни дрехи обшити с злато и сребро. Е и аз можех да имам такава,ако не бяха моите сестри. Не име се сърдех просто и на мен ми се полагаше малко от това богатство.
Поклоних се,краката ми трепереха и можех за смях да се срина на земята. По етикет не се надигнах докато краля не ми каза да се надигна.
Бегло погледнах към Екзейвиър,който гледаше спокойно все едно нищо не ставаше все едно се срещаше може би със стар познат.
Всъщност дамите около краля блестяха но само с накити,истината беше,че колкото и да скромничех,притежавах уникална красота. Дълги,копринено руси коси,небесно сини очи,млечно бяла кожа и въпреки че бях малка имах прекрасно женствено тяло.
Все още не знаех,какво да кажа и дали беше редно.

След като получихме благововолението на Негово Величество се изправих и повлякох със себе си младата мис, която май не беше забелязала жеста му и въпреки това остана със сведена глава.
- Позволете ми да Ви представя лейди Денерис Таргериън, Ваше величество. - Заявих тържествено и на всеослушание, демонстрирайки гордостта си, да съм под ръка именно с нея. Макар и да не блестеше с изящтни бижута и дрехи, тя сияеше с чистата си красота и аз наистина бях горд да я придружавам.
- Милейди. - Кралят се изправи, което във всички случаи не беше необходимо, но го направи, което само подсказваше колко очарован е от нея, а моята усмивка стана още по-горда и едно приятно задоволство изпълни гърдите ми, когато той й се поклони. - За мен е истинско удоволствие. - Заяви той и пристъпи към нас, улавяйки крехката й ръка и поднасяйки я към устните си. - Къде си я крил до сега Екзейвиър? - Обърна се към мен и лекото колебание в погледа му ме накара да си помисля, че той всъщност леко се стъписа от мисълта, която вероятно мина през ума му. Не за първи път водех на подобни балове момичета от бордеите и щеше да е истински срам, ако сега му бях довел такава, а той й се бе поклонил, макар да бе прекалено широкоскроен, за да го вълнуват подобни неща.
- Трябва да попитате за това баща й Ваше Височество. - Отвърнах аз и сведох поглед към нея. - Лорд Кристофер Таргериън. - При тези думи, мисля, че той си отдъхна и се усмихна отново, досещайки се кой е баща й.
- Не съм Ви виждал преди в двора. - Луи насочи вниманието си отново към нея.

Шок! Краля беше станал... Кралят беше толкова близо и толкова близо... говореше все по този начин с мен... Сърцето ми препускаше бясно,а едва можех да успокоя ритъма на дишането си. Трябваше да говоря,почтено и да не кажа нещо,което да изложи смейството ми въпреки,че много от тях знаеха,че сестрите ми не бяха много мили:
-Да така е Ваше Величество но едва преди седмица излязох от пансион света Ан Мари. Нямах официално представяне,защото не подобава на бъдеща монахиня светско представяне. Най вероятно скоро отново,ще се върна там...
Най вероятно за постоянно,а това можеше да се случи още по скоро от колкото си мислех дори още преди да е свършила годината.
Майка ми не правеше никакви мимики,а гледаше по скоро ужасено,а аз гледах стъписано и ужасено,не очаквах всичко това. Сърцето ми още не се бе успокоило напълно.

Монахиня?!
- Монахиня?! - Сякаш двамата с Луи, бяхме еднакво втрещени от тази новина, но той го показа гласно. - Как е възможно да скриете подобна красота зад одеждите на монахиня? - Още по-дързък в изказването си Луи втрещи не само нея, но и голяма част от присъстващите. Мен подобни неща трудно ме впечатляваха, а и го познавах прекалено добре.
- В девическото училище ходите ли на лов милейди? - Продължи той.

Краля бе изумен също и Екзейвиър но сако краля го изрази,явно защото беше крал и можеше да си го позволи. Следващия въпрос малко я изненада,не бе очаквала такъв въпрос. през повечето време се четяха молитви или божествени писания,не се правеха много неща. Краля със сигурност го знаеше и не бе глупаво момиче,въпреки да бе малка и страхлива:
-Не ваше величество но според мен ловът е привилегия на мъжете,момичетата сме прекалено боязливи и състрадателни и едва ли бихме гледали,как някое бедна животинка бива преследвана и после убита.
Това беше умно измъкване,ако кралят евентуално я покани на подобно нещо. Не биваше да казва да но не биваше и да казва не. Този отговор беше междинно положение,което се изнизваше по най тънкия начин,показвайки че не е никак глупаво момиче.
Баща и се беше появил и се усмихваше,явно бе чул нейния отговор.

Добре не можех да й отрека, че макар и уплашена до смърт, мисълта й течеше бързо и някак си бе успяла да предвиди поканата, която щеше да последва от страна на Луи и да я отхвърли още преди да я е чула.
Луи се засмя гръмоко след отговора й. Личеше си, че му допада. На мен също.
- Утре с Граф Тюдор ще ходим на лов милейди и бих желал да ни удостоите с присъствието си, а аз ще Ви дам честната си дума, че няма да убием нито едно бедно животно пред погледа Ви. Какво ще кажете? - Луи беше крал, можеше да си позволи всичко и трудно приемаше откази, още нещо по което си приличахме, затова и така нареченото му предложение беше по скоро като заповед.
- Ще направите ли своя Крал щастлив, преди да се отдадете в служба на Бог?

Кралят също беше надарен с ум като бръснач и с голям финес и лекота се измъкна,като я остави без право на какъвто е и да било избор.
-За мен,ще е удоволствие Ваше Величество но ако не е много невъзпитано да взема сестрите си за мой придружителки?
Така щях да смекча вината си и до голяма степен да успеят на лова да си намерят сходна партия. А,и само момиче макар и при краля не биваше да отива. А и още повече славата на Екзейвиър,като женкар не и помагаше да бъде по спокойна,а сестрите и нямаше да и позволят,щяха да и дишат във врата;
-Ако разрешите Ваше Величество!

- Така да бъде милейди, доведете и тях. Сигурен съм, че те също ще се забавляват. - След още няколко разменени реплики главно с мен се оттеглихме настрани, оставяйки Луи в ръцете на прекрасните придворни дами.
- Е не беше толкова страшно нали? - Подхвърлих небрежно докато си проправяхме път из тълпата.
- Как ви се стори Негово Величество милейди? - Попитах след малко, когато в отговор получих само свенливо кимане.
- Толкова досаден колкото на мен или сте на друго мнение? - Господи почти се бях почувствал виновно за дето я бях подложил на това. Още продължаваше да стиска ръката ми така сякаш истински желае да пробие не само плата на дрехата ми, но и самата ми кожа. Сигурно за нея е било голям шок да се изправи срещу самия крал и то когато аз бях причина за това.

Пуснах го когато осъзнах,че го държа прекалено здраво,все още бях в шок от всичко случило се,всичко това с краля и дойде доста не очаквано;
-Не напротив,негово величество е много добър събеседник,не очаквах това и да се държи с мен по този начин. Чувствам се много поласкана от поканата на краля да ви придружа по време на лова.
Все още се притесняваше за това,какво щеше да се случи,когато се прибере и щом отидеха на лова,всичко от тук нататък не предвиждаше да е никак лесно. Никак и то,сестрите и щяха да и вгорчат живота:
-Благодаря Ви,че ме представихте на Негово Величество.
Единственото което искаше отчаяно е да се прибере и да свали корсета,за да може да диша спокойно:
-Сега обаче се налага да тръгвам,сигурно ме чакат.

Не можех да повярвам, че все още иска да избяга от мен, е не беше познала. Ако тя бе упорита в желанието си да се освободи от присъствието ми, то аз два пъти по-амбициран да я накарам да ме забележи.
- Разбира се, но не й преди да сме танцували. Убеден съм, че ще ви почакат още малко. На бал сме, а все още не сте танцували наистина. - Казах с лека усмивка и се приведох леко, поднасяйки ръка напред към нея в очакване да я поеме и придружи до центъра на залата, където щяхме да се впуснем във валса. Имах усещането, че е прекрасна танцьорка и се носи като перце по паркета, но за да се убедя в това, първо трябваше да се съгласи.

Обожаваше да танцува но не можеше да танцува често,баща и я беше научил и се носеше,като красиво небесно създание,леко като перце. Не можеше да му откаже,все пак той я запозна с краля. Трябваше поне малко благодарност,а и обичаше да танцува,а миришещия лорд не танцуваше.
Щом се оказаха на средата и музиката засвири в един вълшебен валс се понесоха. Оказа се почти като някаква магия,тя се движеше лекичко,краката и бяха много пъргави,като тези който я гледаха от страни често си мислеха,че просто лети.
Не усетно всички бяха спрели да танцуват,като ги бяха оставили двамата да танцуват до края на валса.
А,когато музиката свърши,си пое дълбоко дъх,като се бе поизморила съвсем малко. Но преди да има време засвири по бърза песен,като всички се включиха и преди да може да се дръпне я хванаха за ръката и се наложи той да се включи.за да не я изпусне. На няколко пъти няколко момчета се опитаха да се вредят но той бързо ги отпращаше. Но бе изключително усмихната и весела,защото обичаше веселите танци. Сияеше,защото за първи път от толккова време е някъде където да се отпусне,да се види с хора,а и те нея. Накрая песента свършиа тя още се смееше,няколко непокорни кичура се бяха разпилели отстрани по лицето и.
-Никога не съм се смяла толкова много...
Обърна се към него,като му се усмихна:
-Надявам се и вие да сте се забавлявали колкото мен.

- Дори повече от колкото Вие. - Отвърнах искрено и се поклоних в знак на благодарност за оказаната чест да танцува заедно с мен.
Отдръпнахме се леко в страни, но не прекалено много, за да можем да виждаме останалите как танцуват, но в същото време и да не им пречим.
- Позволете да отбележа, че имате прекрасна усмивка и толкова заразително мелодичен смях, че бих желал никога усмивката да не слиза от устните Ви. - Не пак ли? Мисля, че комплимента, който й бях направил я смути и тя сведе погледа си надолу. Предчувствах как всеки миг ще пожелае да си тръгне отново, затова побързах да кажа.
- Какво ще кажете, утре да ме придружите... Искам да кажа Вие и сестрите ви. - Поправих се, когато видях пак онова изражение на лицето й. - Искам да кажа, бих могъл да Ви взема... И трите и да Ви придружа до двореца... - Бях ли започнал да пелтеча? Да май, точно това се беше случило току що.

Притеснението ми щом спаднеше се повишаваше. Бях полъскана след всеки комплимент но и адски засрамена,защото до сега не бях получавала толкова много внимание. А и заради слуховете се чудех дали не го прави нарочно,просто за да се докаже или ги казваше от сърце. Това може би щеше да си остане една малка питанка.
Чух предложението му и не ми се стори лошо,а и щях да бъда със сестрите си:
-Да с удоволствие...
Тогава баща ми тръгна към мен,като се усмихна на Екзейвиър:
-Радвам се да ви видя,за съжаление трябва да си тръгваме. На съпругата ми и стана лошо и се налага. Денерис отиди да помогнеш на майка си,а ще поговоря малко с графа.
Тръгнах но баща ми остана:
-Виждам интереса ви към моята дъщеря,ако намеренията ви са сериозни,го одобрявам но ако е поредното ви завоевание,по добре я оставете. Тя е крехко момиче и не заслужава това
Опитваше се да запази честа на поне едното си дете,оттегли се. като се качиха на каретата и тръгнаха към дома си.

Лорда не беше първи баща отправял подобна молба към мен и въпреки, че го уважавах, то това си бях аз. Неговата дъщеря безспорно беше най-красивото земно създание бродещо по тази земя, но аз не бях създаден за семеен живот. Може би някой ден, когато баща ми станеше прекалено настоятелен в искането си да продължа рода, щях да се омъжа и създам поколение, но сега все още държах прекалено много на свободата си и именно тя ми позволяваше да ухажвам този ангел, който исках за себе си, а и тя самата беше споменала, че ще става монахиня, което като се замисля ме устройваше, защото след като я имам тя щеше да се обрече на Бог и никой мъж повече нямаше да я докосне и така тя щеше да остане моя завинаги. Сега оставаше да измисля как да я прелъстя. Реших, че ще ми дойдат нови идеи с още малко вино. Устата ми беше пресъхнала и имах нужда да утоля жаждата си. Присъединих се към приятелите си и макар да се включвах активно в разговорите, младата мис не излизаше от мислите ми... И за щастие щях да я видя съвсем скоро...

» Замъкът "Иф"