Къщата в Сан Мориц

Разчистих бъркотията, която бе сътворила Анабел и само защото не исках да се караме с Майкъл отново им позволих да пият кафе, но тя трябваше да се научи още от сега, че не винаги ще получава каквото поиска. Първо трябваше да си го заслужи.
Майкъл направи палачинки както обеща и после те двамата с Анабел закусиха, ако моленето да яде, можеше да се нарече закуска. Но тя бе едно малко момиченце с много претенции и за всяко едно нещо, с нея трябваше да се водят преговори.
- Убедена съм, че ще стане адвокат... - Казах накрая и започнах да раздигам масата.

През следващите дни Анабел напълно се възстанови и всичко се върна в нормалното русло. В петък след обед Деймън ми се обади. Искаше да види Анабел и попита дали е удобно. Нямах други планове, а и Майкъл бе казал, че трябва да работи до късно, така че нямаше да се видим същата вечер. Казах на Деймън че може да мине след работа и да види Анабел, ако не е заспала.
Точно й приготвях вечеря, а тя гледаше детско, когато на врата се позвъни. Това сигурно беше Деймън. Избърсах си ръцете на хавлията и отидох да отворя.
- Здравей... - Поздравих го и оставих врата отворена. - Влизай... Тъкмо приготвям вечеря... - Оставих го сам, защото не исках соса ми да загори.
- Анабел е тук... - Бях я сложила в кухнята, за да мога да я наблюдавам докато приготвям храната. - Гледа новото си любимо детско...

Обадих се предварително,щях да спазвам новия ред,графика ми беше натоварен но дадох всичко от себе си,да се отбия да видя моята принцеса. Със сигурност бях в пробация за няколко дни и нямаш да ми се даде Анабел да преспи в нас до второ нареждане,за това не смеех да насилвам късмета си.
-Добър вечер,да няма проблем...
Подадох и една бутилка вино,на гости не се ходеше с празни ръце. Виноте беше хубаво:
-Извинение за теб и Майкъл,че ви развалих уикенда,не е много но...
Носех и подарък за Анабел,дъвчащи бонбони,няколко близалки една барби кукла с някакво животно. Продавачката каза,че децата ги обичали. Отидох при нея,като тя беше силноно съсредоточена в детското.
-Ей,зверче...
Целунах я,а тя изписука,като протегна ръце към мен,а аз веднага я прегърнах силно:
-На татко красивото момиче.
Отдели ми няколко секунди,като попита:
-Какво ми носиш...
На татко бащичкото винаги изгода да има:
-Да отворим и да видим...
Надникна в торбата и първото което измъкна е куклата:
-Барби!
Въздъхна тя,като искаше да отвори кутията,сега ли ще я отвориш,няма ли да ми обърнеш внимание. Целуна ме но куклата беше по интересна.
-Добре добре...
Поставих я на празната част на кухненския плод пред мен,като и помогнах да отвори куклата:
-Много е хубава татко,благодаря....
Целунах я нежно по челото:
-И аз те обичам...

Вече не му бях толкова ядосана. Всъщност не исках да съм му ядосана въобще. Исках да забравя за всичко и просто да бъдем двама възрастни които имат дете, но ми беше толкова трудно да загърбя чувствата си и да се преструвам, че никога нищо не е било. Не знаех как той се справя толкова добре с това. Може би никога не ме обичал, така както аз него и затова му бе толкова лесно да ме забрави.
- Ще ядем... Мама готви... - Каза тя. - Ти ще ядеш ли с нас? - Попита го, а той ме погледна, сякаш за да му дам разрешение или нещо такова. Кимнах му леко в знак, че може да остане ако иска, след което и той даде утвърдителен отговор на нея.
Анабел засия от щастие, че баща й ще вечеря с нас. После започна да му разказва за детското което гледаше, а аз се върнах към соса си. Приготвях говеждо със зеленчуци на скара и запазения сос на майка ми, който знаех че и Деймън обожава. И преди бях приготвяла подобна комбинация, въпреки че тогава когато живеехме заедно, друг се грижеше за храната. Не че и сега не можех да си позволя прислужница, но имах толкова свободно време, а и бяхме само аз и Анабел, можех да й приготвям неща, не ми представляваше проблем.

-Ухае страхотно,да не е рецептата на майка ти...
Обожавах този сос,само Симон можеше да го прави никъде другаде не го бях ял. Засмях се,малката също го обожаваше,приличах ме си повече от колкото можех да си представя:
-Искам бонбони!
Поклатих глава:
-Преди това,трябва да се яде,защото ще ти стане лошо.
Начумери се много,всичко при нея,подобно на мен криеше,съмнение нещата трябваше да стават веднага,по нейния начин.
-Госпожице Кларк,знам че това положение не ви харесва но ако не искате да ви боли стомах после,е редно преди това да хапнете добре,а и мама се е трудила ужасно много,за да наготви на теб и на мен,а ти обичаш мама и съм сигурен,че няма да я обидиш.
Биваше ме като адвокат дори и с малки деца,а тя обожаваше,когато я третират,като голяма,говорят и като на голяма:
-Добре...
Хванах малката и ръка:
-Имаме сделка!
Кимна и се опита да ми стисне ръката:
-Имаме...
После се метна на врата ми,като увисна:
-Хич да не е прилича на мен,мислех си,че прилича повече на теб. На външен вид ти е одрала кожата.

Както винаги Деймън постигаше бърз и лесен консенсус с нея. Понякога ми се искаше аз също да можех да я убеждавам толкова лесно за всичко. Уви при мен винаги се получаваше точно обратното и в такива моменти се мечтаех той да е тук и просто да ме спаси от поредната битка, която губех срещу нея.
- Прилича не теб, повече отколкото може да си представиш... - Подхвърлих и изключих котлона, защото соса вече бе напълно готов, както и говеждото, което се печеше от няколко часа във фурната.
- Готови сме... - Казах доволно и погледнах към тях двамата. Тя приличаше и много на него. Имам предвид външно. Така като стояха един до друг заедно, си приличаха много повече отколкото ми се искаше.
- Ще сложа масата... - Деймън щеше да се занимава с нея, докато наредя приборите и занеса храната в трапезарията. След около десетина минути бях готова и ги извиках. Анабел искаше да седне до него, естествено, което означаваше че най-вероятно ще се наложи да я държи през цялото време.
- Донесъл си любимото ми... - Погледнах бутилката вино, която бе донесъл и която сложих на масата. Щеше да е подходяща за вечерята.
Сложих на всеки по малко от зеленчуците и тръгнах да разрязвам говеждото, но нямам представа как точно се случи, ножа леко се изплъзна от ръката ми и се порязах леко.
- Аууч... - Изохках и пуснах ножа и вилицата, за да притисна порязаното място, преди всичко наоколо да е станало в кръв.

-Симон добре ли си!
Обърнах се към нея и веднага погледнах държеше се за пръста,прихванах малко кухненска хартия. Като я прихванах,за да се премести към мивката.
-Поряза се...
Да глупав факт:
-Вярваш ли ми...
Тъпо беше но не знаех дали ми вярва но намокрих леко хартита и сложих сол върху хартията:
-Знам,ще щипе ужасно но ще спре кравотока веднага.
Не искаше но го направи,дръпна си другата ръка и сложих мократа сол върху раната. Изстена от щипещата болка но мина след една две минути голямата болка и остана в леко щипене. Имаше съвсем малко кръв но не шуртеше.
-Малък трик от армията,когато си повърхностно ранен си слагаш компрес със сол,веднага помага,не хуманно е но затваря много бързо рани.
Държах пръста и с компреса бяхме много близко един до друг. Усетих приятна тръпка,да съм до нея.
-Седни,аз ще нарежа говеждото но дръж компреса.
Кимна и седна до Симон,като аз нарязох говеждото и отворих бутилката вино.
-Мисля че сме готови...
Обърнах се в интинкт да отворя шкавчето,където държеше лепенките и взех една от лепенките на Анабел,за малко по голям съсенс. И залепих на пръста лепенка с Мечо Пух...
-Майка ти има лепенка като твоите!
Тя също си вдигна пръста:
-Искам и аз!
Свих очи:
-Ти нямаш рана!
Тя ви подобно на мен очи и каза:
-Искам лепенка с Мечо Пух...
Приближих се на един нос разтояние от нея:
-А аз искам да те измям може ли?
Приближих се и започнах да я гъделичкам и да я целувам,по бузите и по вратлето. Стана малък хаус но временен.

Липсваше ми. Всичко това. Липсваше ми да има ние, липсваха ми подобни вечери. Липсваше ми самият той. Майкъл беше чудесен, но не можеше да ми даде това усещане, когато Деймън бе наоколо. Дори и сега когато знаех, че той вече не ме обича и няма ние, пак се чувствах на мястото си, все едно принадлежах точно на тези двама души и с тях всичко беше по-хубаво.
- Яж си вечерята... Аз не съм вечеря... - Протестираше Анабел, но по всичко си личеше, че й харесва Деймън да се закача с нея.
Когато най-накрая се успокоиха и той я остави обратно на стола й, тя отново се подсети за лепенката и започна да мърмори, че иска Мечо Пух и за нея. В крайна сметка й угодихме и й сложихме лепенка на Мечо Пух, надявайки се, че с това ще приключи всичко и ще започне да се храни, но жестоко се бяхме излъгали.
- Трябва да има и за теб... - Ухили се дяволито тя и измъкна една лепенка.
- Мама има... Аз имам... Трябва и ти да имаш... - Малките й пръстчета започнаха да разлепят лепенката.
- Дай си ръката... - Нареди му тя. - Ще те излекувам... - Очичките й блестяха весело и тя наистина вярваше, че тази лепенка може да излекува всичко. Де да беше така. Сърцето ми бе закърпено с хиляди лепенки и все още раните боляха.
- Къде те боли? - Питаше тя и чакаше, да залепи именно там лепенката си.

Наведох глава към нея и с пръст показах,челото си.
-Залепи ми я на главата,защото вече ме боли главата от теб...
Естествено го казах на шега и се смеех и нямаше нищо злобно в това,а тя хитрушата ми я залепи на устата. Явно в опит да ми залепи лепенката на устата:
-А,не така на адвокат не се затваря устата!
Тя се хихикаше весело все едно беше направила нещо велико,но в това малко дете съзрявах толкова ум,колкото нямаше в повечето уж зрели хора. Умна,като майка си,като мен едва ли аз компенсирах ума с много четене и практика,за това влагах много повече в всичко но упоритостта беше взела напълно от мен:
-Сега е време да ядеш малко зверче,никога няма да пораснеш,ако си правиш оглушки!
Нацупи се но започна да се храни,щом и аз се включих в яденето. От време на време хвърлях поглед на Анабел,и тайно и на Симон. Беше хубаво да сме отново заедно и въпреки да го исках ужасно много,знаех че ще я нараня и нямах право на това:
-По добре ли си?
Обърнах се към Симон:
-Не мисля,че е нещо сериозно но ако се влоши отиди на лекър.

Погледнах Деймън и се усмихнах леко. Показваше загриженост, но бях сигурна, че въобще не му пука какво ще се случи с мен, казваш го просто от любезност и оценявах, че поне полага усилия да бъде мил, но знаех че това е всичко... Просто беше мил и толкова.
- Просто се порязах, не мисля че ще имам нужда от доктор...
- Аз ще съм й доктор... - Намеси се Анабел и остави вилицата си.
- Винаги аз я лекувам... - Беше права, тя беше моето лекарство за всичко.
- Да си донеса ли аптечката? - Беше готова да скочи от стола и да си донесе детския комплект, с който много често ме "лекуваше" от всевъзможни наранявания.
- Не миличка... Няма нужда, вече съм добре...
- Но, аз искам да те излекувам... - Каза тя умилително и погледна баща си, сякаш очакваше той да й угоди.
- Ако си изядеш вечерята, ще ти позволя да ме прегледаш... - Очичките й се ококориха.
- А теб? - Погледна лукаво към Деймън.

-Кой,аз ли?
Огледах се уж дали няма някой зад мен и поклатих глава в отрицание:
-А,аз съм си добре,здрав съм като бик...
Леко се закашлях като велик актьор от театъра. Тя поклати пръст и каза:
-А,не си добре,кашляш...
Поклатих глава:
-А не добре съм,не иска да ходя на лекар,все ми бие инжекции този лекар.
Бочкаше ме с една малка спринцовка на всякъде,бях сигурен,че ако не лекър то поне за лаборант беше готова,щеше да се справи в длажнустта си да боде хората.
-Обещавам няма да боли...
Присвих съмомнително едното си око и казах едно продължително "Хъм":
-Ще я видим тая работа след вечеря...
Набодох едно броколи и го подадох,а тя се начумери.
-Права си и аз не го харесвам...
Прехвърлих го в чинията на майка и,а Анабел се засмя:
-Ние обичаме месо!
Малката скочи ентусиазирано,като я прихванах преди да падне и я прибрах при себе си.
-Искам от твоето месо!
Вдигнах рамене,то не беше по различно от нейното но моето явно беше с един клас по хубаво. Започна да рови с голямата вилица из чинията,като на моменти,като не можеше си помагаше с ръце да го забучи на вилицата:
-А,дамите не се цапат така,не ядът с ръце...
Тя сви вежди подобно на мен и вещо каза:
-Аз не съм дама,аз съм принцеса и ще правя,каквото си искам...
Засмях се,не знаех от къде го е измислила това но щях да си го присвоя като фраза:
-Добре,принцесо ама не смятате ли,че е по добре да останете с чисти дрехи,и после да не ви къпят. Да Ви напомням ли ваше величество,че не обичате шампоан в очите...
Това я накара да размисли и си пойска даже своята по малка вилица:
-А,така...

За годините си, Анабел бе изключително будно дете. Понякога дори и мен изненадваше с начина по който разсъждава и общува с хората. Бях с нея почти постоянно и виждах как свободно завързва приятелства, как моментално се превръща в любимка на всеки, който е имал възможността да прекара малко време с нея. Едва бе започнала да говори и вече имаше коментар за всичко, но най-горда ме правеше факта, че наистина разсъждава сама. Имаше силно изразен характер и мнение за всичко. Бях убедена, че това щеше да ни създава много проблеми в бъдеще, но не бих направила нищо, с което да прекърша духа й. Кипеше от енергия и зареждаше и мен самата.
- Не разбирам защо винаги, храната на някой друг е много по-вкусна от нейната... - Бяхме говорили за това, но тя така и не приемаше, че това което сервирам на нея, е точно толкова вкусно, колкото и другото.
- Ужасно лош навик... - Поклатих глава и се усмихнах леко.
Налях си още малко от виното, понеже почти бях преполовила чашата, а Деймън не беше докоснал своята. Аз пък почти не бях докоснала храната си. Не бях обаче и гладна. По скоро бях уморена и чаках с нетърпение Анабел да заспи, за да направя същото и аз, а чаша вино, винаги спомагаше за по-бързото заспиване.

-Мнителна е,може да е по различно,обяснявам си го с това,че дълго време,се е приготвяло отделна храна,която е била с малко подправки,явно си мислят,че продължава.
Вдигнах рамене,малката си хапваше от чинията ми,аз успях да хапна. Когато започна да се нахранва,вече започваше и да се гевези,увисваше на врата ми,гушкаше се,целуваше ме по бузата,по скоро имаше симптоми на това,че е уморена.
-Ще спиш ли малко зверче..
Поклати глава но очите и казваха друго,прекапваха и се опитваха да се затворят:
-Не не искам...
Притиснах я към себе си:
-Защо трябва да спиш!
Измърмори нещо и после каза:
-Ти ще си тръгнеш,като заспя...
Това ми нанесе ужасна болка,да зная,че отново ще дам обещание което няма да свърша и това,че я оставях. Исках да остана но много добре знаех,че не можех:
-Хей зверче,ще съм тук,докато заспиш...
Не исках да я лъжа,че утре ще се видим,защото не знаех.
-Остани...
Целунах я по челото и се изправих с нея:
-Ела,ще ти прочета приказката...
Предаваше се бавно,почти увисна в ръцете ми:
-За Рапунцел...
Поклатих глава:
-Дадено за Рапунел.

Деймън отведе Анабел в стаята й, а аз започнах да раздигам масата. Исках да им оставя малко пространство, а и не бях в състояние да понеса още от това. Анабел имаше нужда от баща си и макар да се стараех да й осигурявам такова време, истината бе, че не е достатъчно. Никога нямаше да бъде.
Отнесох чиниите в кухнята и започнах да ги нареждам в съдомиялната. Чашата с вино обаче стоеше близо до мен, защото се чувствах по-уверена ако е наблизо. Особено сега когато отново си задавах въпроса как всичко се разпадна. Къде бях сгрешила, за да стигнем до тук? В мен ли беше вината или в него?
Тъкмо бях наредила чиниите и се бях подпряла на плота, загледана в някаква несъществуваща точка, мислейки за всички тези неща, когато Деймън се появи. Не каза нищо, просто се приближи и също си взе чашата. Ако имаше нещо заради което страдах най-силно и чувствах най-голяма вина, то това бе Анабел и това което развода ни с Деймън й причиняваше.
- Заспа ли? - Попитах.

-Да дори не изчака края на приказката,явно наистина е била много уморена.
Толкова ми липсваше всичко това,Анабел дори Симон,това прекрасно спокойствие,приятна вечеря закачки с малката,нищо което да ме притеснява но истината беше,че се чувствах доста странно,това спокойствие някак си правеше нещата много обикновени. Нещо хубаво но и нещо толкова скучно,бях ме загубили интересното,нямаше какво още да ни се случи и това никак не ми харесваше. По скоро бях доста объркан,не знаех дали да искам още или да се задоволя с това,а то беше всичко,исках семейство исках да съм със Симон но сякаш исках и още:
-Аз ще си тръгвам,изглеждаш ми уморена.
Не исках да и преча,а може би,щеше да дойде и Майкъл,не исках да и провалям вечерта,може би го очакваше:
-Благодаря ти за прекрасната вечер,и вечерята беше страхотна.

Кимнах лекичко с глава и оставих чашата си на плота.
- Благодаря за виното... - Казах тихичко и се загледах в очите му. Все още сърцето ми прескачаше по удар, когато бе наблизо и все още краката ми се подкосяваха, когато по някаква случайност ме докоснеше, като по-рано например, но усещах и нещо друго... Между мен и Деймън зееше огромна пропаст. Пропаст, която не бяхме успели да прескочим и нямаше да успеем.
- И за... - Повдигнах ръката си и му показах лепенката, която ми бе сложил. После се усмихнах на неговата, която все още седеше на бузата му и вероятно бе забравил, че е там.
Приближих се съвсем близо до него и се протегнах към лицето му, за да я сваля, а той сякаш се стъписа, защото не знаеше какво се каня да направя.
- Не мога да те оставя да си тръгнеш така... - Обясних и внимателно свалих лепенката на Мечо Пух от лицето му. Брадата му бе леко набола, може би на четири или пет дни. Почти се изкуших да я погаля, защото в съзнанието ми се заредиха хиляди спомени как усещам точно тази брада по кожата си... между бедрата си... Мамка му... Какво по дяволите правех? Дръпнах бързо ръката си, преди да съм направила нещо за което ще съжалявам и не трябва.
- Готово... - Сърцето ми направо щеше да ми счупи някое ребро. Блъскаше като лудо.

Почти бях забравил за лепенката на челото си но и още повече я бях изключил когато усетих прекрасния аромат на парфюма и,не беше го сменила,уханието и все така караше тялото ми да реагира,не бях спрял да я желая,просто като цяло бях загубил желанието,защото не ми беше интересно но в този миг спомените се бяха завърнали с пълна сила. Можех да си припомня какво е да я имам под ръцете си,колко нежна беше кожата и,колко стегнато и извито беше тялото и,като на някоя богиня. Исках в този миг да я целуна,толкова жадно,колкото не бях я целувал от много дълго време. Единственото което ме спря,е това че щях да я нараня,толкова силно,а не исках исках да бъде щастлива. Имаше мъж,който да я обича,да я направи щастлива,да и даде онова,което иска. Яд ме беше,че не можех аз да и го дам,но не знаех дали бях способен,толкова пъти я наранявах,че не беше истина,обвинявах себе си и не исках да повтарям грешките си. Аз си тръгнах и нямах правото да се върна. Отколоних глава,а след това я поклатих,лицето ми не можа да скрие леко натъжената нотка но се опитах да се усмихна:
-Мерси но не беше чак толкова лошо,Мечо Пух не е никак лоша компания преди сън. "С този син балон,ще се престоря на синьо небе,за да не ме разкрият пчелите."
Вкарах малко смешна нотка,цитат от Мечо Пух:
-Реших ме заедно с Анабел,когато е при мен на гости да четем Мечо Пух,по някакво забавно стечение,се оказа много интересна и я прочетох преди нея но недей да и казваш.
Предпочитах с малко нелеп хумор да изляза от неловката ситуация. Тръгнах към вратата,не исках да и преча повече:
-Е,много поздрави на Майкъл и ако нямаш против искам да ти се реванширам,за проваления уикенд,взел съм си почивка за събота и неделя и ще гледам Анабел,а вие ще правите,каквото решите,тя ще е в къщи и ако има нещо сте наблизо. Ще се постарая този път да не оплесквам нещата. Ще си направим кино вечер,познай кой филм,ще гледаме за 3000 път.
Казвах за Замръзналото кралство,това беше топ едно филмчето което се пускаше без почивка.

Понечих да кажа нещо, но се спрях. Бях напълно готова да изпълня всяко негово желание и да му дам Анабел за уикенда, защото тя искаше той да е наблизо и имаше нужда да прекарва с него, но после се сетих за Майкъл и начина по който той се чувстваше, за разговора ни в самолета и как му се иска понякога да има думата, защото имах навика да взимам еднолични решения, които доста често касаеха й него самия.
- Майкъл предложи аз и Анабел да се преместим при него... - Това не беше точно въпроса му, но смятах че трябва да знае, най-малко защото промените които щяха да настъпят в моя и на дъщеря ни живот, щяха да се отразят и на него. Не знаех как ще реагира, дали въобще му пука къде и с кого ще живея, но след като го уведомих за предложението което бях получила изчаках няколко секунди, може би дори минути, за да видя реакцията му, но той не казваше нищо. Нямаше следи от ревност по лицето му и сякаш това за него не означаваше нищо.
- И аз приех...

Усетих стрела в сърцето си но се опитах и останах спокоен,е нямаше да литна от щастие,все още обичах Симон и да я видя щастлив с друг малко ми носеше болка. Макар че те отдавна бяха заедно и отдавна можеше да направи тази крачка. Поклатих глава в знак на разбиране,трябваше да се махна по скоро,защото не знаех до къде ще ескалират нещата и дали,ще мога да се овладее,а нямах правото да се гневя:
-Това мисля,че е добре...
Тези думи се изплъзнах от устата ми,като пълно чудо,да кажа нещо по свястно:
-А,миля че ще е добре,щом си решила и сте го обмислили.
Вдигнах рамене и тръгнах към вратата:
-Анабел го харесва,говори за него...
Даже на моменти малко се дразнех,че говори повече за него от колкото за мен и малко се ядосвах,че и е подарил куклата,която искаше преди мен но се опитвах да съм спокоен.
-Аз ще тръгвам,обмисли го за събота и неделя,ако има промени или нещо друго.

Преглътнах с усилие огромната буца заседнала в гърлото ми и кимнах едва едва, в опит да овладея емоциите, които бушуваха в мен, точно в този момент. Това бе поредното доказателство, че той е продължил напред. Мразех го за това, мразех и себе си, че не съм като него.
Деймън се обърна и тръгна към врата, но аз нямах сили да го последвам. Просто гледах как си тръгва и нямаше какво да направя или кажа, за да го спра, точно както и преди. Виждах гърба му и това бе единственото което си спомнях от онзи ден, в който събра малко дрехи и напусна дома ни.
Врата се затвори, а в следващия миг аз вече се бях строполила на земята, ридаейки неутешимо. Просто болеше толкова силно. Имах нужда да знам, че не всичко е било само в моята глава... Плод на моето въображение... Но всички значи сочеха към това, че просто съм се самозаблуждавала. За Бога, та той смяташе, че е добре да бъда с някой друг... Казваше ми в прав текст, че трябва да продължа напред, защото в миналото не е останало нищо и нямаше как да боли по-малко... Просто нямаше как... Той разбиваше сърцето ми отново и отново, а аз не можех да направя нищо, за да изтръгна тази любов, която не ми позволяваше да дишам...

Прибрах се доста изтощен от работа имах доста важна среща която се проточи,защото трябваше дълго да доказвам на бъдещите си... Никой не го засягаше работата ми,а само при Симон можех да си почина,обичах работата си но понякога ми идваше в повече. Имах ключ за апартамента на Симон,влязох и си оставих чантата с документи,като свалих врътовръзката и свалих сакото. Влязох в спалнята,а тя спеше сгушена,като ангелче в леглото. Насладих се на прекрасната гледка,беше толкова красива,толкова сексапилна,истинско божество. Дори не се съблякох нямах търпение да я прегърна. Приближих се зад нея,като я прегърнах нежно,за да не я събудя,вдъхнах от нежния и аромат. В миг се възбудих но нямаше да направя нищо,притиснах се към нея и затворих очи. Толкова много я обичах,че на моменти си мислех,че дори себе си не обичам толкова,колкото нея. Тя се размърда,май се беше събудила:
-Извинявай не исках да те будя,спи красавице.
Завих я,защото беше хладно,тя беше под одеялото,а аз над него и я прегръщах,честно да си призная нямах сили да направя нищо повече.

Не се стреснах когато усетих, че има някой до мен, а и тази негова прегръдка ми беше толкова позната, че нямаше начин да я объркам, затова и се усмихнах леко в просъница. Беше хубаво да знам, че въпреки всичко имам някой до себе си. Може би Деймън и аз нямахме бъдеще и аз трябваше да го преодолея най-накрая, но поне бях срещнала човек, който ме обичаше и искаше да бъде с мен.
- Мислех, че няма да идваш тази вечер... - Измърморих тихичко и се завъртях в ръцете му, за да го погледна.
- Радвам се, че дойде... - Погалих лицето му, а той ме целуна нежно по устните. Майк беше всичко онова за което една жена можеше да мечтае. Сгуших се в него и пак затворих очи. Спеше ми се толкова много.
- Харесва ми да си тук... - След вечерята с Деймън вече бях наясно, че това е бъдещето ми. С Майкъл. И това не беше лошо. С него можехме да изградим нещо хубаво и аз вече бях готова за това. Не исках да гледам назад.
- Всъщност искам всяка нощ да си тук... Искам да се будя и да заспивам до теб... - Отворих очи и го погледнах, право в неговите.
- Искам да бъдем заедно... Всяка нощ... - Вече бях приела предложението му да се преместя при него и да живеем заедно, но ми се стори добре да му го кажа още веднъж. - На място което ще можем да наречем наше...

Не го очаквах определено но много ме зарадва. На лицето ми се изписа весела усмивка,бях доста доволен. Целунах я в знак на благодарност от думите който чух:
-Благодаря ти,ще бъда до теб винаги Симон. Ще имаме наше местенце,една хубава къща,където Анабел да си игра...
Да исках и мой деца но не исках да я притискам още от сега,тя едва прие да живее с мен,това щеше да е много за нея,за това не бързах:
-Не можех да чакам до утре,много ми липсваше и исках да дойда при теб,а и обещах на Анабел да отидем в Зоопарка.
Винаги си държах на думата,не бях като някой,който намираше само оправдания. Погалих я нежно по гърба:
-В неделя,ще отидем на огледи,ако си готова,имам няколко идеи и искам да ти ги покажа. Ако си готова.

Поклатих глава в знак на съгласие и после просто се отпуснах обратно в ръцете му, връщайки се към съня. На следващата сутрин, се събудих преди него. Все още не се чувствах готова да стана, но вероятно трябваше да го направя скоро. Можех още малко да се излежавам обаче. Погледнах часовника на нощното шкафче. Още беше рано и може би Анабел нямаше да се събуди в следващите поне тридесет минути. Можех да приготвя закуска и кафе през това време, но вместо това аз се надигнах леко и съвсем нежно докоснах устните на Майкъл. Той веднага се разбуди и една ленива и доволна усмивка се появи на лицето му. Притисна ме по-силно към себе си и когато отвори очи, посрещна сънената ми усмивка:
- Добро утро... - Поздравих тихичко. С Деймън събуждането бе много по-различно. Обикновено се награбвахме на мига, но с Майк беше по-спокойно. Можехме да се целуваме и гушкаме, без да правим нищо друго и пак да ни бъде приятно.

-Добро утро прекрасна...
Не можех да скрия,че ми харесва да се събуждам до нея или тя да ме събужда с нежна целувка. По прекрасна сутрин не можех да искам. Анабел още спеше и можех ме да отделим малко време само за нас двамата. Детето никога не ми пречеше и никога не съм показвал обратното. С и без нея утрото винаги беше върховно:
-Как спа,сънува ли ме...
Пошегувах се,а тя поклати глава:
-И какво сънува?
Бях се събудил в различно настроение и се надявах тя да забележи,не бях я имат отдавна,а сега можехме да се възползваме от ситуацията:
-Аз също те сънувах...
Не излъгах и тялото ми нямаше как да го скрие,панталона ми беше станал адски тесен и се размърдах,защото ми беше малко неудобно:
-И в съня ми имаше по малко дрехи...

- Така ли? - Усещах на къде вървят нещата и нямаше да крия, че тази идея ми харесва. Ръката му се плъзна по гърба ми и към дупето. Наведе се към мен и ме целуна. Целувка която се задълбочаваше. Моите ръце също се плъзнаха по него. По гърба му. Беше ли легнал с дрехите, а аз бях само по памучен раздърпан анцунг и потник. Обикновено когато знаех, че ще бъде тук, си слагах нещо по - привлекателно, но предполагам това не беше от особено значение в случая.
Майк някак неусетно се преобърна върху мен. Ръцете му бяха толкова гальовни, а целувките така нежни. Постепенно започнахме да разсъбличаме един друг, с ясната идея, какво предстои. Не бързахме, макар и да осъзнавах, че Анабел може да се събуди всеки миг и всичко просто да се изпари във въздуха, и аз и той се наслаждавахме на всеки допир и всяка тръпка, преминаваща през телата ни, докато накрая не съблякохме почти всичко от телата си.
Слънцето нахлуваше през прозореца. Къпеше го в красивите си лъчи и аз не можех да направя нищо друго освен да се възхитя на гледката, която се разкриваше пред мен. Простенах тихичко, когато захапа долната ми устна. Ръцете му се спуснаха към кръста ми. Отдръпна се от мен само за малко, докато издърпа бикините ми и после ги метна някъде на земята. На свой ред аз разтворих крака и му позволих да се настани между тях. Той за миг се спря, погали лицето ми и пак ме целуна. С Майк всичко беше толкова по-лесно. Извих се под него и той се отърка в мен. Още обаче не предприемаше нищо. И това също ми харесваше, харесваше ми, че ми отделя толкова много внимание. Това можеше да го направи само мъж, който обича истински една жена и аз вярвах, че той изпитва точно това към мен.
- Обичам те... - Прошепнах в устните му и усетих как мъжествеността му, много бавно започва да потъва в мен.