Къщата в Сан Мориц

до някаква степен се почувствах,като изнасилен,не че не ми харесваше но просто не исках сеск,по този начин,когато съм ядосан и още повече,щом още името на Деймън екнеше в самолета. Останах така прегърната с нея но въпреки,всичко все още някакви страни мисли ми се въртяха в главата.
-И аз те обичам...
Истината,е че знаех,че съм я притиснал но трябваше да направя нещо,преди чувствата в мен да се ме изгорили. Не можех да видя бъдещето си с нея,а тя не беше времена задявака за мен. Само че усещах,че миналото и още не можеше да я оставим,въпреки това че се опитвах да бъда добър,да направя всичко.
Ръката ми леко се движеше по гърба и,съвсем нежно леко,обичах да я усещам ,да бъда с нея.
-Трябва да се оправяме,скоро ще кацнем.
Толкова бързо мина времето,дори не бях осъзнал колко бързо,скоро щях ме да вземем Анабел. Този път щях да го играя пас и да ги оставя да се карат,както пожелаят. Бях изморен и нямах сили,а и по добре,щяха да се справят сами. А,и ако го видех,щях да му счупя носа.

- Знам... - Отвърнах тихичко и повдигнах глава от гърдите му. Погледнах го в очите и останах за миг така. Исках да го погледна и да видя, че онази сянка на лицето му е изчезнала, но той все още сякаш мислеше за всичко и този път дори секса не бе в състояние да потуши пламъците.
- Ще... - Посочих врата на банята, с което исках да му кажа какво възнамерявам да направя, а той само кимна. Изчаках още няколко секунди, помислих че ще ме целуне, но след като не го направи, просто станах, взех си дънките и се затворих в тоалетната.
Още щом останах сама, сълзите бликнаха от очите ми и притиснах ръце към устните си, за да не чуе, че се затворих тук, заради това. Обаче се чувствах по-зле от всякога. Бях глупачка - истинска глупачка, ако си мислех че това може да продължава вечно. Че на него ще му е добре, ако просто си се виждаме отвреме на време и не се обвързваме истински. Че ще мога да имам и него и Деймън и всичко ще е наред. Това нямаше да се случи и бе време да го осъзная... Време да порасна и да приема, че не мога да обичам един, а да бъда с друг. Нямаше как да се случи.
За първи път ми се искаше да има някой, който да ми каже какво да правя и странно, но се сетих за баща ми. Той по-добре от всеки знаеше какво е добре за мен. Даже знаех какво ще ми каже. Знаех че ще ме посъветва да забравя за Деймън и да дам шанс на Майкъл и щеше да е прав, защото бях дала хиляди шансове на Деймън и той всеки път ми показваше, че за него съм просто откачена лунатичка от която има дете и с която е принуден да общува. Трябваше да порасна... Да бъда мъдра и да избера правилното нещо. А правилното нещо бе да съм с Майкъл. Така и щях да направя.
Набързо си обух дънките. После си измих лицето, защото не исках да вижда, че съм плакала и излязох от тоалетната. Блузата ми май още беше накриво, но нямаше значение.
- Всъщност знаеш ли... Няма нужда да мисля... Съгласна съм... Искам да заспивам и да се будя до теб... Искам да бъда с теб истински... Искам да правя секс и да не се налага да тръгвам посред нощ... Искам да ме гушкаш... Искам да пием кафето си заедно и да прекарваме неделите в парка... Искам да бъдем заедно... Ти, аз и Анабел... Не искам да го отлагам повече. Тя те обожава, аз те обожавам... Време е да разберем дали ще издържиш и двете ни под един покрив за постоянно... - Казах го почти на един дъх.
- Какво мислиш? Все още ли искаш да се преместим при теб? - Затаих дъх в очакване, като наистина се чудех дали не бях прецакала нещата до такава степен, че сега вече да не иска да живеем заедно.

Не можех да си обясня,какво се беше случило за толкова малко време. Не бяха минали само и няколко минути,когато тя излезе толкова ентусиазирана. Това ме свари изненадан,не подготвен не в никакъв случай но определено не очаквах подобрен отговор. При нея нещата се случваха бавно и не поемаше риск,а за нея беше толкова голяма крачка. Не мога да скрия,че това ме зарадва но не можех да си обясня,какво се беше случило. Единственото,което ми дойде от вътре да я прегърна силно,е не толкова силно за да я заболи но до толкова да и покажа,че нейното решение ме зарадва:
-Естествено,че ви искам!
Погалих я по гърба и я после се отдръпнах за да я погледна хубаво:
-Сигурна ли си в решението си,знам че е голяма крачка за теб,ако искаш,ще те изчакам но винаги си знаела,че моя дом е и твой,както и на Анабел,ще пригодим стаята за гости,специално в нейна стая и ще е близо до нас.
Щеше да е хубаво,ако не размисли,ако наистина го иска:
-Това,ще е най-хубавия подарък,да се приберем в къщи.

- По сигурна няма да бъда никога, затова нека го направим... - Беше крайно време да поема контрол над живота си. Бях оставила на Деймън правото да го диктува прекалено дълго. Стига толкова. Пред мен стоеше мъж, който ме обичаше и бе готов на всичко за мен и дъщеря ми и аз не исках да го изгубя, заради страха си от обвързване или защото все още обичах мъж, който никога нямаше да бъде мой.
- Готова съм! - Исках да му покажа, че той е важен за мен. Може би не го обичах по начина по който обичах Деймън, но го обичах и ценях. Исках той да почувства това и не виждах по-добър начин от този.
- Обичам те и съм готова... Вече имаш статус... Ти си мъжа когото обичам и който искам до себе си... - Той се наведе и прекрати тирадата ми с умопомрачителна целувка. Трябваше да си призная, че най-накрая изпитах облекчение. Сякаш бях свалила един огромен товар от плещите си и бях или поне се надявах, че съм готова да продължа напред.

Вдигнах я от радост във въздуха,но наистина бях уникално радостен,да я видя,че иска да направи тази крачка,че иска да бъде с мен,знаех си че ме обича но се плашеше от такава крачка. Радвах се,че ми дава шанс,да продължа да и показвам,колко държа на нея,колко много я обичам,колко обичам и Анабел. Даде ми възможност да си представя бъдещето ни,като семейство. Щеше да ми даде този шанс,знаех колко голямо нещо прави за мен и щях да и се отблагодаря по всеки възможен начин.
-Обичам те безкрайно много,благодаря ти,че го правиш за мен,за нас. Ще видиш,няма да съжаляваш...
Продължавах да я целувам но ни съобщиха,че трябва да седнем,защото скоро ще кацаме:
-Хайде,нека вървим и вземем малката принцеса. Нямам търпение да я гушна.
Наистина приемах Анабел,толкова радушно,криех ужасно голяма обич и към нея и можех да и дам още хиляди по толкова,ако зависеше от мен,щях да дам и душата си.

Напомнянето, че сме си у дома, веднага ми напомни и за Анабел. Бързо седнахме по местата си и закопчахме колани. Така де, той закопча моя, защото аз не успях веднага и се наложи той да ми помогне. После закопча и себе си и след няколко минути усетихме първите трусове. След още няколко чухме че двигателя се изключа и свалихме коланите.
Веднага щом слязохме от самолета се прехвърлихме в колата, която вече ни чакаше и отпътувахме към дома на Деймън. Имаше огромна задръстване и сменяхме няколко пъти маршрута, но след около час и половина вече бяхме отвън пред дома му.
- Сигурен ли си, че искаш да останеш тук? - Майкъл кимна отново и ме целуна.
- Добре, взимам я и се връщам, няма да се бавя... - Излязох моментално от колата и хукнах към врата. Позвъних, почти веднага Деймън отвори и дори не ме забеляза, гледаше право зад мен и колата, в която бе Майкъл.
- Къде е? - Попитах нервно, а той най-накрая благоволи да ми обърне внимание. - Искам да я видя...

-Заповядай!
Не разбирах защо идва при положение,че всичко е наред но щом каза,че ще идва приготвих всичко,за да я вземе,не ми беше до спорове точно сега и сама,щеше да разбере,че е добре. Съпроводих я до стаята на Анабел:
-Както виждаш спи...
Тя найстина спеше гушнала мечето си и лапнала пръста си.
-Приготвил съм и нещата,на кутията с лекарства са записани,колко пъти,да и се дават хапчетата но ако толкова не ми вярваш,заведия при твоя педиатър. Направих каквато можех,няма температура,гърлото и казаха,че е леко зачървено,ще е кисела поне още ден два.
Симон я повдигна леко,а аз я завих с одеялото за да и е топло. На малката и се спеше,целунах я нежно по главата и я погалих по гръбчето:
-Чао малко зверче.
Тя пророни мамо,защото усети майка си и се гушна в нея. Меко казано ми се заби кол в сърцето,толкова не бях заслужил и грам доверие но просто не исках да се карам:
-Съжалявам за проваления уикенд,ще ти помогна с багажа...

- Няма нужда... - Казах и се наведох да взема раничката й.
- Ще се оправя и сама... - Както винаги го бях правила и продължавах. Нямах нужда да ми помага или да прави каквото и да е за мен. Вече нямаше и значение.
Хванах по-здраво Анабел и я понесох, без дори да поглеждам Деймън или да му казвам каквото и да е повече. Не исках да говоря с него, защото му бях бясна и не защото бе провалил уикенда ми, а защото имаше силата да развали всичко, дори и когато не е там. Почти бе успял да ме скара с Майкъл, а на всичко отгоре продължаваше да говори за моя и неговия педиатър, без да осъзнава, че Анабел има един единствен педиатър.
Излязох от къщата, облекчена че най-накрая държа дъщеря си в ръце и тя е вече с мен. Не можех да си простя, че я бях оставила сама. Нямаше да го направя никога повече. Двете с нея имахме особена връзка. Знаех че е прекалено малка, но сякаш ми се струваше, че и тя като мен знае, че без значение кой влиза и излиза от живота ни, ние двете с нея, винаги щяхме да бъдем заедно.
Щом ни видя, Майкъл веднага излезе от колата и с бърза крачка тръгна към нас. Веднага взе раничката и погледна Анабел, която бе отпуснала главичка на рамото ми и спеше. Погали я по гърба, после прехвърли ръка през рамото ми и тръгнахме към колата.
Почувствах истинско облекчение, когато влязохме и потеглихме.
- Искаш ли да останеш с нас тази вечер? - Попитах и го погледнах. - Все още е рожденият ти ден и все още не сме празнували... - Което ме подсети, че нямахме торта, а аз бях забравила подаръка му в Сен Мориц, заедно при багажа ми.
- Може да спрем в някоя сладкарница и да вземем торта... - Ако не друг, то поне Анабел щеше да и се зарадва.

Много беше мила,мислеше за мен,но сега за мен беше по важно,Анабел да е добре,кимна в знак на съгласие,че ще дойда. Шофьора ни караше не исках да рискувам да карам аз,когато съм нервен. Радвах се,че нямаше скандали и нещата се случиха бързо:
-Нека не рискуваме,да се приберете и да си почине,нека поспи. Не е добре да я до разболяваме. Ще си поръчаме сладкиш,ще ни го донесат,има приятни сладкарнички,може да и поръчаме от любимите понички с ягодов крем.
Усмихнах се,много ми беше забавна,обожаваше тези понички,защото бяха с много крем и цялата ставаше в розов крем но ги ядеше с такова удоволствие,че ти беше сладко да я гледаш.
Погалих я по бузата,тя отвори очи лекичко и промърмори нещо. Понечих да си дръпна ръката но тя ми хвана ръката:
-Мики...
Викаше ми Мики,понеже Майкъл беше прекалено сложно.
-Тук съм красавице...
Наведох се и я целунах,струваше ми се леко топла:
-Топла е,да минем ли през педиатъра?
Страхувах се за Анабел,беше ми болно да я гледам болна. Не ми пукаше за рождения ми ден,исках двете да са добре,за това не констатирах това,което ми беше казала. А,и бях щастлив,че предложението ми да живеем заедно,най сетне беше прието.

Поклатих леко глава и я целунах по челото, да малко беше топла, но това беше защото до сега бе спала и беше повече от нормално температурата й да се покачи малко.
- Не мисля, че има нужда... - Може би утре, ако все още се чувстваше зле, тогава, но сега ми изглеждаше добре.
- Мами... - Най-накрая забеляза и мен и аз й се усмихнах широко.
- Здравей принцесо... - Спомних си, че по телефона дори не искаше да говори с мен и сърцето ми се сви от болка, Не исках никога повече да преживявам това.
- Липсваше ми...
- И ти на мен... - Отвърна тя и пак се гушна в мен, обръщайки личице към Майкъл.
- Честит рожден ден... - Каза тя и мисля, че и двамата се разтопихме от умиление. Помнеше, че той има рожден ден и дори бе улучила деня. Тя обичаше рождените дни. Протегна ръчички към него и Майк веднага я пое.
- Къде е подаръка? - Попита го тя, а ние двамата с него се засмяхме. После й обясних, че не той на нея трябва да подари подарък, а обратното, макар и тя да не прие тази сделка. Беше решила, че на неговия рожден ден, тя е тази която трябваше да получи подарък.
- А торта? - Вече се бе разсънила и бе започнала да задава въпроси както обикновено.
- Мисля, че ще има торта за всички... - Тя плесна весело с ръце, а аз и Майкъл се спогледахме.
- Казах ти, че ще има нужда от торта... - Свих рамене и се усмихнах невинно.

-Ще има торта,понички и подарък обещавам...
Обещаното,щеше да бъде изпълнено,веднага писах на асистентката,да се обади и да поръча,една торка,както,понички,вечеря за тримата,както и красива кукла,за нея. Искаше някаква Елза от замръзналото кралство,искаше я от дълго време,говореше за нея. Асистентката ми Хана бързо разбра за каква кукла става дума,защото имаше син и дъщеря,беше семейна и разбираше от тези неща. Докато се приберем,всичко щеше да е готово и щеше да дойде на време.
-Моя рожден ден е и твой рожден ден..
По забавно ми беше,тя да празнува,аз вече бях голям и никак не беше забавно,всичко е или работа или просто ежедневие.
Пътуването мина в леки приказки. Малката се беше поразбудила малко но беше поотпаднала но и се дърдореше. Пристигнах ме в къщата на Симон,като и помогнах с багажа,щях да взема Анабел но тя гушкаше майка си,след малко и на мен,щеше да обърне внимание но мама сега беше по важна.
Оставих чантите на масата,като тъкмо реших да седна,когато звънаха на вратата. Дойдох ме на време,отворих врата и две момчета внесоха кути,както и няколко балона с хелй.
Имаше всичко,понички,вечеря,торта и подарък. Платих на момчетата и оставих нещата на плота. Взех подаръка и отидох при Симон и Анабел.
-Искаш ли да видиш,какво има тук?

- Даааа... - Изпищя тя и хукна към него с малките си крачета.
- Какво е това? Дай да видя... - Казваше тя, докато се опитваше да разопакова кутията и да види подаръка си.
- Нямаше нужда... - Казах аз и погледнах към всички неща, които бе поръчал. Да не говорим и за подаръка. Анабел винаги искаше подаръци и аз много рядко успявах да устоя на изкушението да я зарадвам, но при Майкъл никога не се случваше. Той винаги й угаждаше.
- Глезиш я... Глезиш и мен... Внимавай, може да свикнем с това... - Той се засмя и помогна на Ани да си отвори подаръка. А когато тя го видя, пощуря. Беше кукла на Елза, а тя я обожаваше. И момента, в който я взе в ръце, ние вече не съществувахме.

Накара ме да сиая от щастие,толкова се беше зарадвала,че за миг забрави,какво я боли или не я боли. Започна да си играе с куклата,като бягаше до стаята си,вземаше още неща и ги нареждаше на канапето:
-Много ме радва,когато е щастлива,да я гледам как сияеш. Обичам и ти да сияеш.
Облегнах се на дивана,като беше приятно да сме прегърнати, и да гледаме,как Анабел си играе. Толкова приятно,като семейство,толкова любов,толкова щастие и нищо не можеше да го помрачи и сякаш всичко си беше на мястото:
-Това е перфектния ми рожден ден,аз ти и Анабел,както и торта...
Малката се ослуша и като чу торта изписука:
-Ще има но след вечеря...
Тя въздъхна тъжно:
-Ако си изядеш вечерята на теб се пада най-голямото парче от тортата!

Точно такова си представях бъдещето ни с Деймън. Аз, той и Анабел, празнуващи рождени дни, радващи се просто на присъствието на другия, радващи се на малката ни дъщеря, която можехме да обсипем с любов и която да гледаме как расте. Животът обаче честно ни изненадваше. Мечтите се променяха, както и хората. Погледнах Майкъл се зачудих дали и той ще се промени след време? Деймън също твърдеше че ме обича и няма да си тръгне никога, но именно това бе направил. Ако Майкъл направеше същото?
Той ме хвана че го гледам и ми се усмихна, после ме целуна и пак се загледа в Анабел.
- Ще сложа масата... - Казах и ги оставих да си играят, докато аз разопаковам храната и я преместя в чинии. Имаше нужда от малко претопляне, затова първо я сложих във фурната за няколко минути. През това време наредих масата и приборите и казах на Ан и Майк да идват. Вдигаха такава врява, че даже не знам дали ме чуваха. Бяха ме чули обаче, защото след малко дойдоха. Освен тях двамата дойде и куклата Елза, която Анабел настояваше да вечеря с нас.
- Добре... Няма да споря с това... Нека Елза ни прави компания, но ти трябва да обещаеш, че ще си изядеш всичко...
- Обещавам... - Зарадва се моето малко съкровище и Майкъл я взе в себе си, понеже тя не искаше да седне в столчето си, а другите бяха прекалено големи за нея и тя не можеше да стига.

Даваше едно на себе си,едно на куклата,което беше на нея или на мен когато се опитваше да шмекерува,за да не изяде всичко:
-А,Елза се е наяла,яж ти...
Намуси се но спря да и дава,обичах аромата на сладката и коса,някак те успокояваше и беше като нещо невероятно. Обичах това малко късче любов,толкова искрена,толкова чиста. Бих дал и живота си за нея. Изчаках я да се наяде,беше ми приятно,тази идилия бързо ми харесваше и щях да свикна:
-Трябва да ядеш!
Каза малката госпожичка,като започна да боде разни неща от чинията и да ме храни,нямаше как да и откажа на загрижеността,а и беше забавно. Не хапнах много защото тя загуби интерес бързо и започна да увисва на врата ми да я нося на конче. Качих я на раменете си и ме хвана са косата. Весел смях и писукане.
-Който ял,ял...
Засмях се но не бях гладен,заиграх се с нея,като станах от масата и отидох ме в хола. Организира на бързо едно парти с сладкиши,като докара още мечета и кукли,Елза беше на почетно място,а аз свит на малко столче,бях и помогнал да пренесе масичката със столчетата.
-Малко ела!
Покани и нея на парти,щеше да е забавно.

Естествено нямаше как да откажа поканата, затова се присъединих към чаеното им парти, което скоро прерасна в истинско, защото донесох тортата. Имаше една свещичка на нея. Запалих я и погледнах Майк.
- Пожелай си нещо... - Трябваше той да духне свещичката, но вместо него го направи Анабел, която нямаше никакво търпение. После разрязахме тортата и всички ядохме от нея. Анабел изяде цялото си парче и в крайна сметка бе омазана до уши в шоколад.
- Ела тук... Трябва да те измием... - Занесох я в банята и направо я изкъпах, защото бе омазала дори и косата си. Естествено поиграхме и в банята. Не й се излизаше въобще от ваната, но водата започва да става студена и иска не иска, я извадих, защото не исках да се разболее още повече.
След банята, изсуших косата й, облякох я с нощницата й и се опитах да я приспя. Майкъл също помагаше, но малкото зверче никак не искаше да спи. Прекарахме часове в убеждаване, докато най-накрая в един след полунощ, най-накрая заспа... И аз и Майкъл бяхме свободни. Цялата се бях схванала и бях уморена. Спеше ми се зверски. Това бе един ужасно дълъг ден.
Отидохме в моята стая и когато затворих врата, казах:
- Съжалявам... Бях ти приготвила подарък, но го забравих във вилата... Тръгнахме толкова набързо, напълно забравих... - Чувствах се страшно неудобно, че не му бях подарила нищо.

Минах зад нея,като лекичко започнах да разтривам раменете и,беше много натоварена,а и деня беше тежък. Винаги и се възхищавак,защото се грижеше перфектно за дома си,за Анабел и за работата си,тя можеше и да не работи но беше отговорна личност и не разчиташе на баща си нито на мен,е правех и подаръци но по скоро на Анабел,за да не ми се сърди:
-Ти ми направи най-прекрасния подарък не помниш ли...
Целунах я нежно по врата и прошепнах на ухото и:
-Съгласи се да живееш при мен.
Дарих я и с целувка по бузата,като тя се отпусна в мен и я прегърнах с две ръце.
-Утре ще пристигнат нещата,накарала съм Дафне да ги приготви и да ги даде,ще пристигнат утре сутринта,а и вие сте моя подарък,така че не се чувствай неудобно.
Притиснах я по здраво:
-Всъщност половината ден ми беше мечтания рожден ден. Аз,ти Анабел и торта само ябълков пай липсваше но не може всичко.
Вдигнах рамене,какво да направя,че обожавах пай:
-Ще отидем с Анабел във вилата другия месец,Дафне ще е супер доволна.

Леко се завъртях в ръцете му и се надигнах на пръсти, за да го целуна по устните.
- Трябва да си взема душ... - Бях толкова изтощена и исках просто да поспя, но наистина имах крещяща нужда от един дух. Цял ден не се бях къпала и вече се чувствах като парцал.
Той искаше да дойде с мен, но го помолих да не го прави. Затова влязох сама и се изкъпах, а когато се върнах в спалнята, той вече беше легнал в леглото и си беше пуснал телевизора, вероятно за да не скучае докато се върна.
- Какво гледаш? - Попитах и се мушна при него, като все още бях по хавлия, а косата ми бе мокра. Щях да намокря и него, но нямах сили да я суша.

-До...комен...тален... филм... За...
Бях си загубил мисълта щом я видях,да влиза,само при мисълта,че е съвсем гола ме побъркваше. Само,че знаех за това,че е супер уморена и не исках,защото можеше да ми откаже,а не исках да се чувства длъжна или нещо подобно. Прехапах устни и се опитах да се съсредоточа върху това,което уж гледам.
-Търсят злато в планините на Аляска...
Преглътнах но тялото ми искаше съвсем друго,малкото ми достойнство в момента беше на щрек и се побърквах. Дишах тежко и се задвижих леко ми беше некомфортно:
-И аз ще отида да си взема душ,не ме чакай...
Само така можех да се охладя,малко да се спра,малко да спра прилива на възбуда. Щеше да е добре да спра:
-Ще се забавя.

Кимнах мързеливо и се търкулнах на моята страна на леглото, за да му позволя да стане, а той сякаш само това и чакаше. Веднага стана и влезе в банята, а аз дори нямах сили да обмисля всичко това. Очите ми се затваряха и заспах почти на секундата.
Не знаех кога се е върнал в леглото, но на сутринта усетих топлината на тялото му... Аромата и несъзнателно се усмихнах, защото не се бяхме будили по този начин от ужасно дълго време, е като изключим предишната сутрин във вилата. Спомних си и как започна този ден и ми хрумна, че може да го повторим. Завъртях се леко с лице към него и започнах да го целувам по лицето и устните, за да го събудя. Ръцете ми се разхождаха по него. Той започна да се разсънва. Накарах го да легне по гръб и се преместих върху него, като продължих да го целувам, докато не се събуди съвсем.
- Добро утро... - Прошепнах лениво и точно започнах да усещам че се събужда, когато на врата се позвъни. Първият път не обърнах внимание, помислих че е някаква грешка, но се позвъни отново.
- Сериозно? Кой може да е толкова рано? - Попитах сякаш повече себе си и с огромно нежелание затегнах по добре хавлията си и станах. Трябваше да отворя преди да са събудили Анабел.
Тръгнах бързо да отворя, както си бях рошава и по хавлия. Отворих и се стъписах на място. На врата седеше Деймън.
- Какво правиш тук? - Никога не идваше без предупреждение.

Деймън:
-Нося закуска и исках да видя дали Анабел е по добре...
Не исках да досаждам но исках само да се уверя,че Анабел е добре,преди да ида на работа:
-Извинявай,че е толкова рано но знам,че по принцип ставате рано...

Майк:
Чух вратата но не беше удобно да отварям къщата не беше моя. Чудех се кой толкова рано но долових познат глас. Явно беше Деймън,уше избождащо ясно. Изправих се лениво,този пък за какъв се мислеше. Тръгнах към вратата,където стояха те двамата.
-Добро утро,ще си тръгваш или ще оставаш?
Не можех да прикрия ненависта си към него,не можех да го понасям. В този момент зад всичкини се беше прокраднала малката Анабел,която побягна към баща си. Той я пое веднага,а тя го гушна силно. Направо ми се гадеше,как може да използва така дъщеря си:
-Ще ме вземеш ли днес!
Завъртях очи и се обърнах:
-Не зверче отивам на работа,но обещавам утре...
Винаги лъжеше детето,и винаги го разочероваше,стиснах зъби за да не кажа нещо. Малката беше разочерована:
-Искам да сляза...
Той я пусна и тя веднага дойде при мен,видя че отново баща и я пренебрегна. Гушнах я,като я погалих по гърба:
-Аз ще я преоблека и приготвя за закуска.
Нямаше да бъде на градина защото беше болна,аз щях да се грижа за нея,ако трябва,работата ми позволяваше да водя и Анабел,все пак бях шеф и никой нямаше да се сърди,а и да позмееше.

Беше неловко или поне аз се почувствах по този начин - първо заради вида ми, а после и заради появата на Майкъл и Деймън. Двамата на едно място и аз между тях, букрално и пренесно, никак не бе добре. Майк заведе Анабел в стаята й, а аз погледнах отново Деймън.
- Трябваше да се обадиш... - Най-малкото нямаше да ме сварва полу гола.
- И да попиташ дали е удобно... - Такава ни беше уговорката. Можеше да идва, но преди това трябваше да се обажда.
- Но какво винаги, ти не се интересуваш от това кое е редно или не е... Правиш си каквото искаш... Но това трябва да спре... Разбираш ли? Не може да продължава по този начин вече...

Деймън:
-Извинявай,найстина нямах време да се обадя,исках само да мина да видя как е нищо повече.
Добре,и преди бях идвал без оговорена среща и никога не реагираше така но явно нещата се бяха променили. Трябваше да го приема,макар че не беше много приятно:
-Тръгвам си,следващия път ще се обадя.
Имаше нови правила и трябваше да се съобразявам,трябваше да и позволя да има личен живот все пак я пуснах,за да може да живее спокойно живота,който иска а в същото време правех тези глупави неща.
Поех дъх,и кимнах като и дадох пакета с закуската и от любимите понички на Анабел с ягодовия крем. После и подадох един пакет от детски магазин:
-Купих на Анабел куклата която искаше,забравих да и я дам вчера но бързахте.
Оставих всички неща и тръгнах към колата. Найстина беше глупаво да не им се обадя.

Майк:
Помогнах на Анабел да се облече,тя имаше особен вкус като майка си и избра сама дрехите си,като си избра едно клинче пухкава пола и розова блуза с Елза на нея,както и сложи корона,защото заяви,че е принцеса. Това без съмнение беше така. Измих ме се и се приготвих ме. Бях свикнал бързо с Анабел,а и имах много братя и сестри и бях свикнал да помагам винаги около мен имаше деца:
-Какво ще ядем?
Малката помисли дълго:
-Палачинки!
Кимнах беше доста добра идея:
-Значи,ще правим палачинки...
Тръгнах към кухнята като я оставих на столчето киснеше се но беше по безопасно:
-Само за малко за да взема нещата и после,ще ми помогнеш.
Кимна разбирателно,като Симон се присъедини към нас. Аз бях доста вещ в кухнята,моех доста неща,едно защото живеех сам,а друго,защото не обичах да превръщам жените в слугини.

- Ще отида да се облека... - Още бях с хавлията от снощи. Не можех да се разхождам така цяла сутрин, затова отидох да си облека нещо и после се върнах при тях. Майкъл се беше захванал да приготвя закуска за всички, но аз рядко закусвах. Предпочитах кафе и фреш, затова се заех с приготвянето на именно тези неща, докато той правеше сместа за палачинки.
Изстисках малко пресни плодове и първо налях на Анабел, а после на мен и на Майкъл.
- Имаш ли време за това? - Знаех че си бе взел малко почивка, но не беше необходимо да остава тук и да прави всички тези неща.
- Знам че имаш работа, не е необходимо да правиш всичко това... - Майкъл обичаше работата си и аз не исках да преча на това.
Включих кафе машината и я изчаках малко да загрее. През това време я заредих.
- Кафе? - Той кимна.
- И за мен... - Обади се Анабел.
- За теб има фреш... Искам да го изпиеш... - Вече бяхме говорили за това, че трябва да го пие веднага иначе се окислява и е за боклука. - Веднага...
- Няма... Искам кафе... - Заяви решително и бутна чашата с фреша, която се залюля и точно си мислех, че ще се задържи на масичката, когато изведнъж полетя към земята и се пръсна.
- Анабел! - Извиках ядосано. - Какво по дяволите? - Навсякъде имаше сок и стъкла.
- Кафеееееее... - Пищеше тя.

-Добре,ще има кафе...
Казах аз,като поклатих глава и направих знак на Симон:
-Ето сега,ще направя едно за теб и за мен...
Тя погледна съмнително но не разбра,че сложих инка или соево кафе,което нямаше кафе нито кофейн вътре,наподобяваше кафе.
-Само ако обещаеш да изпиеш сока обаче!
Присвих очи:
-Първо сока после кафето имаме ли сделка,а после ще има и палачинки с горски плодове!
Помисли но се съгласи,знаех как да влиая на Анабел,а с нея се разбирах ме или поне знаех,как да подходя с децата: Съгласи се сипах кафе на нея и на мен,като преди това изпи сока,както беше сделката:
-Спокойно взел съм си почивка,аз съм шеф за да знам,кога мога да почивам,а и вярвам на хората си,знам че мога да разчитам на тях,ако върша всичко вместу тях за какво съм щеф. Ще мина само за няколко часа да ги видя как са.
Обичах компанията си,занимаваше се с компютърни игри и софтуер но вярвах на екипа си и той никога не ме предаваше. Още повече,че бяха сигурен в тях и ми бяха като приятели.