Къщата в Сан Мориц

Във възможно най-неподходящия момент, както винаги нещо се случваше и разваляше магията. Мислех че този път единственото което може да се случи е Дафне да нахълта в стаята и да ни хване, но вместо това бе телефона и напомнянето, че нищо не е толкова просто. Обаче ми се искаше поне в днешния ден да е такова и то не заради мен, а заради него. Бях почти готова да игнорирам това позвъняване и да му кажа да остане, но само отворих уста. Той разбра, че ще отговоря и просто ми даде пространството от което имам нужда.
- Да... - Едва се докопах до телефона, преди да спре да звъни. - Всичко наред ли е...
Току що бях правила секс. Едва дишах и все пак не можех да не отговоря, дори и когато бившият ми мъж звънеше. Дъщеря ми бе с него, а нямаше нищо по-важно на света от нея, чака че дори и да беше звъннал пет минути по-рано, вероятно щях да отговоря. И ето точно за това говорех. За Майкъл не съществуваше нищо по-важно от мен, когато е с мен, а за мен Анабел винаги щеше да е на първо място. Той знаеше това, но не мисля че осъзнаваше какво всъщност означава това, защото нямаше деца и нямаше как да разбере какво всъщност значи тя за мен.
- Анабел добре ли е? - Изтрелях набързо въпросите си, преди още той да е успял да каже нещо.

Деймън:

-Добре е,само малко е настинала,заведох я на лекар и сега е по добре но иска да те чуе. Има някакъв вирус. Не се тревожи всичко е под контрол. Няма температура и е малко сънена.
Подадох телефона на малката която обаче,се разплака по телефона:
-Е,недей моля те добре,си мама ще се върне утре.
Май не трябваше да и се обаждам да и развалям уикенда:
-Извинявай не трябваше да те тревожа наистина е добре. Просто е разтроена малко,след малко ще и мине. Ще се чуем по късно.

Майк:
Изкъпах се на бързо,като се появих,с кърпа около кръста. Видях я че още говори по телефона и изглежда притеснена. Малко се изплаших,прижлижих се към нея:
-Какво е станало нещо с Анабел ли?
Това дете ми беше влязло под кожата и го обичах,ако онзи изруд му е направил нещо,щях да го убия:
-Трябваше да я вземем!
Казах аз,като се обвинявах за това,не трябваше да слушам Симон,трябваше да я вземем чистия въздух,щеше да се отрази добре на Ани,и щях ме да бъдем по спокойни. Щях да отрежа топките на онзи. Просто бях много ядосан:
-Ще кажа самолета да бъде в готовност...

- Не ми звучи добре... - Казах раздразнено, но в същия момент бях ужасно притеснена за Анабел. За първи път отивах някъде и я оставях сама и само като си помисля, че дори възнамерявах да не отговоря се почувствах ужасно зле. Тя имаше нужда от мен, а мен ме нямаше.
Поисках да ми я даде отново, но тя плачеше и не искаше да вземе телефона, точно в този момент в стаята влезе и Майкъл, който явно чу плача на Ан и също се притесни. Аз самата бях на път да се разплача и да изпадна в паника, защото исках да бъда до нея, а не можех.
- Аз... Не е нужно, мога да тръгна сама... - Това бе истинска катастрофа. Той имаше рожден ден и бяхме тук, за да празнуваме и аз щях да разваля абсолютно всичко.
- Съжалявам... Но тя има нужда от мен... - Вече бях затворила телефона и бях започнала да плача.
- Наистина съжалявам, че развалям всичко отново... - Чувствах се толкова зле заради това, че не съм до дъщеря си в този момент, че развалях и неговия рожден ден.
- Но тя плачеше и дори не искаше да ми се обади... Съжалявам...

-Успокой се!
Трябваше първо това да направи,докато я галех да се успокой се присегнах за телефона на масичката,като веднага съобщих,че самолета трябва да е готов и че ще пътуваме:
-Тръгваме,идвам с теб,трябва да съм сигурен,че Анабел е добре,не мога да остана тук,знаеки че е зле,знаейки че ти ще си сама и ще плачеш през целия път.
Погалих я нежно и се опитах да я успокоя.
-Ще сме съвсем скоро там,нека се облечем и да тръгваме.
Дафне,щеше да ни извини,бях толкова голям глупак,че въобще тръгнах ме без Анабел,,трябваше да я вземем със себе си и всичко,щеше да е добре. Това ми беше най-голямата грешка.
-Моля те не плачи,ще празнуваме друг път,важно е сега да видим,как е Анабел.
В този случай просто не ми пукаше какъв ден е,и без това през изминалите години почти бях заравил за рождения си ден и само това,че тя го отбеляза ме накара да го празнувам,освен ако не се броеше и факта семейството ми да направи нещо,но това сега не беше важно. Отидох бързо да се преоблека,като косата ми още беше мокра.
-Облечи се отивам да кажа на Дафне,че е тръгваме.

Кимнах и след като ме целуна още веднъж по челото, той излезе от стаята, а аз набързо открих някакви дрехи и се облякох. Даже не си бях взела душ, но на кой му пукаше. Бях прекалено притеснена и не исках да губя и секунда повече. Дори и не си събрах обратно нещата в куфара. Можеше Дафне да ги събере или да останат тук, честно казано не ми пукаше изобщо.
Слязох веднага щом се облякох и заварих Майкъл да обяснява на Дафне, че се налага да тръгнем по спешност. Тя не изглеждаше разочарована, а по скоро разстроена.
- Надявам се с малката всичко да е наред... - Каза мило тя.
- Благодаря... - Отвърнах, а зачервените ми очи показваха че съм плакала.
Майкъл хвана ръката ми и тръгнахме към колата, която вече седеше отвън и ни чакаше. Дафне вървеше след нас и казваше, че ще се моли за малката и за нас. Че очаква да ни види съвсем скоро отново и в пълен състав. Не чувах и половината от нещата които казваше, но нямаше кой знае какво значение в момента.
Набързо влязохме в колата, а аз стисках телефона си в ръце и очаквах ако не друго, то поне да ми позвънят отново.
- Може би трябва да се обадя на педиатърката й... - Сетих се по едно време. Майкъл се съгласи и веднага се обадих на Марджери, но тя каза, че Деймън не е водил Анабел при нея и няма представа какво й има, при което звъннах на Деймън.
- Току що говорих с педиатърката, тя каза че не си я водил... Къде по дяволите си я завел? - Не биваше да я оставям с него. Въобще не биваше да заминавам и да я оставям съвсем сама с него...

Деймън:
-Тъкмо я приспах...
Просъсках по телефона,като излязох от стаята:
-Заведох е при доктор Джеймс главния педиатър на Света Ана,беше 3 през ноща,нямах много опции. А,и имам доверие само на Джеймс.
Той се грижеше за Анабел в първите седмици,както и няколко пъти след това,когато ми я оставаше за малко.
-По добре е,просто сега спи,ще си почине и ще е добре.
Завъртях очи:
-Обадила си се на Марджери...
Поклатих глава:
-А,тя провери ли в компютъра,че е била на преглед в Света Ана?! Паникьосала си се! Симон,държиш се не реално. Сигурно летиш..
Преминах ядосано през главата си:
-Симон,Анабел е добре,децата се разболяват,това е настинка,не е нужно да летиш в момента. Ще се справя,температурата е свалена,просто е дете нормално е майка и да и липсва. Толкова ли доверие ми нямаш,че звъниш на всички и си готова да прелетиш цялата страна,за да ме обвиниш колко лош баща съм. Обадих ти се да знаеш,как е но се справям и всичко е под контрол.

Майк:
Стоях отстрани и се чудех,какво точно си говореше с този мелез. Трябваше преди доста време да намеря начин да го махна от картинката но не го правех,защото Симон ме молеше. Сложих ръка на рамото и,като чувах,как и крещи от другата страна. Идеше ми да грабна телефона и да го набутам там където не беше реално:
-Още само 2 часа и сме там.

Успях да се сдържа и да изслушам всичко, което има да казва, но когато дойде мой ред, не му спестих нищо. Бях много разстроена и нервна и точа, че ми крещеше въобще не беше в негова полза.
- Естествено, че летя... Какво си мислеше, че ще направя? - Трябваше да е истински глупак, за да си мисли, че ще продължа с ваканцията си, докато се случваше кой знае какво с дъщеря ми.
- Тя е моя дъщеря, Деймън и наистина трябва да не ме познаваш изобщо, за да си мислиш, че бих постъпил по друг начин...
- И определено не изглежда така сякаш се справяш... Трябваше да ми се обадиш още снощи и да я заведеш при Марджери... Тя е нейна педиатърка, а не Джеймс... Не ми пука дали му имаш доверие или не... Той вече не е неин лекар... - Дразнеше ме факта, че му бях казала и той знаеше, че Марджери е новият ни лекар и въпреки това я водеше при друг.
- Защо се обади на него? Не искаше да разбера, че дъщеря ми не е добре ли? - Побъркваше ме факта, че бях толкова далеч и не можех да сторя абсолютно нищо в този момент.
- След няколко часа се прибирам... - Казах го, за да знае, че се прибирам и ще я взема. Не можех да я оставя при него дори за ден без да се случи нещо.

Деймън:
-Много пъти съм ти казвал,че Марджери е некомпетентна! Как искаш да заведа Анабел при някаква луда хомеопатка,дето лекува детето с билкови хапчета!
Възмутих се по телефона:
-Обадих ти се сега,за да не те будя в 3 през нощта. Ти сериозно не мислиш рационално,ти в момента внасяш повече смут от колкото има. Тя спи,няма температура,ако искаш,ще ти я снимам. Дръж се малко по зряло. Нормално беше да плаче,пак ти казвам,тя е дете. Но е с мен,аз съм нейн баща,мога да се грижа за нея. Как по просто да ти го обясня. Направил съм,каквото съм сметнал,за добре,и не не съм искал да скрия от теб,щом ти казвам. Исках да бъда честен. Но ти реагираш,прекалено! Защо ще тръгваш,какво ще направиш?
Попита аз:
-Вече пие лекарства добре е,само ще дойдеш за да ми натриеш носа. Провали сигурно рождения ден на приятеля си. От всичкото на отгоре дори не ми позволяваш да се покажа като неин отговорен баща. При теб,колко пъти се е разболявала,представяш ли си,ако всеки път реагирам,така както теб,при всяка нейна истинка?
Трябваше да я освестя малко,и не биваше да ми се кара,при положение,че знаеше,че не харесвам лекарката:
-Още повече дори и да я бях завел при лекарката,щеше да си намериш друга причина да ме опрекнеш. Прави,каквото си решила но не съжалявам за нищо,тя е добре и спи.

- Няма да се извинявам, за това че ме е грижа, Деймън... Ако за теб дъщеря ти да е болна, е съвсем в реда на нещата, тогава добре, но не искай от мен, да се държа толкова инфантилно, колкото теб. Не се и съмнявам, че ако ти беше някъде и Анабел се разболее, щеше да дотичаш на мига, но не съм и очаквала да го направиш... В крайна сметка, всичко за което ти пука си ти самия. Не ме учи как да бъда майка, със сигурност до сега съм се справяла без теб, по всичко личи, че и ще продължа, така че просто се постарай да не й се случи нищо повече, докато дойда да я взема!
И след тези думи просто му затворих телефона, защото бе абсолютно безсмислено да споря с него и да му обяснявам или доказвам каква майка съм. Нараняваше ме обаче факта, че дъщеря ни бе болна, а той ме обвиняваше за това, че искам да бъда до нея. Знаех че той и аз имаме различни виждания за това как би трябвало да я отглеждаме, но на практика той присъстваше толкова малко в живота й, че нямаше начин да му позволя да ми диктува как аз да я отглеждам.
Изправих се от мястото си и отидох в тоалетната. Точно в този момент, не исках да има никой около мен, дори и Майкъл. Просто исках да остана сама и да си събера до колкото е възможно мислите. Не исках да позволявам на Деймън отново да ме разстройва, но истината беше, че все още ми пукаше... Пукаше ми какво ще каже, какво мисли... Обаче очевидно на него не му пукаше за нищо, особено за мен...

Този тип кардинално ми лазеше по нервите. Дори не знаех,защо все още не му беше отнела съвсем правата над детето. На него не му пукаше за нищо и за никой,още по малко за Анабел. Дори не знаех,какво може да и е направил. Проследих с поглед Симон. Трябваше да направя нещо. Вече можех ме да звъним,веднага се свързах с Касандра,бавачката на Анабел,Симон и имаше много голямо доверие,явно от стреса не се беше сетила за нея. Щях ме да я оставим на нея но тя каза,че има изпити и имала да учи:
-Ало,Касандра извинявай,че те притеснявам но нещата са спешни.
Тя каза,че може да отиде и да види Анабел,за няколко часа докато дойдем,да и занесе всичко необходимо. Да отиде по най-бързия начин,тя щом чу че Анабел е болна веднага се съгласи и без дори да се оправдава веднага стана и тръгна.
Изправих се и отидох до вратата на тоалетната:
-Симон,пратих Касандра да стой при Анабел,докато пристигнем. Тя ще се справи,каквото и да и има,ще я заведе дори на доктор.
Трябваше да направя нещо по най-бързия начин,за да не и причини нещо този изруд,щях да му счупя главата.
-Ще се обади до 15 минути,щом пристигне,казала съм и на всяка цена да влезе в дома на Деймън.
Щях да го пребия този път,вече наистина ми лазеше по нервите.

- Не трябваше да й се обаждаш... - Отворих врата и казах аз.
- Деймън може да остане още няколко час с нея, докато отида там... - Ако Касандра отидеше, положението щеше да стане още по-лошо. Не исках да се карам с Деймън, сега Анабел бе много по-важна от всичко останало. А и той щеше да реши, че отново преигравам и усложнявам всичко. Изби ме отново на рев, защото се чувствах още по-жалка в този момент.
- Анабел спи... И Деймън каза, че вече е много по-добре... - Все пак той беше неин баща, нямаше да допусне да й се случи нещо лошо. Вярвах че може да се грижи за нея, иначе никога нямаше да я оставя на грижите му.
- Обади се на Касандра й и кажи, че не е необходимо да ходи... - Въобще не трябваше да й се обажда преди да ме е питал.
- Не искам повече скандали с Деймън...

-Казах ти,че трябва да я вземем с нас Дафина,щеше много да се радва на Анабел,още повече,нямаше да позволи и прашинка да падне на главата и. Съжалявам но нямам доверие на бившия ти мъж,повече от година не се е разболявала,остана за един ден при него и се разболя,на своя глава е отишъл при друг лекар. Не се е обадил на време,можеше да летим още същата вечер. Аз ще дойда с теб този път. Имам доверие на Касандра,а след всичко което се е случило,въпреки доверието което му предостави той не се справи. Ще и се обадя,ако настояваш но ще съм по сигурен,ако тя отиде да я пази и да види как са нещата,дори с цената да се скара с него. Един скандал е малка цена,за здравето на Анабел.
Исках да и кажа всички доводи,щях да направя,каквото тя каже но в този момент бях супер бесен. Трябваше да отидем някъде на близо и да вземем Анабел,не можех да понеса грешката,която бях допуснал и знаех си,че не трябва да и се доверя. Поех си дълбоко дъх и хванах ръцете и:
-Съвсем скоро,ще е в обятията ти.
Опитах се да я успокоя:
-Съжалявам ако реагирам малко прекалено но Анабел е важна за мен и не мога да стоя безучастен.

Сбръчках вежди и леко се подразних, защото говореше все едно Деймън е искал нещо от това да се случи или го е планувал. Бях сигурна, че не е така, а още по-сигурна бях, че няма да й направи нищо. Тя все пак беше и негова дъщеря и знаех колко много я обича, никога не би я наранил.
- Да, прав си трябваше да ми се обади по-рано, но... Деймън й е баща Майк, наистина ли смяташ че бавачката й, я е повече грижа за Анабел, отколкото собственият й баща... Знам, че не го харесваш, защото често с него имаме противоречия, но все пак той е неин баща... И грешките които може би някога допуска са защото не прекарва много време с нея, но знам че я обича и не би позволил да й се случи нещо, така че просто се обади на Касандра и й кажи, че няма нужда да ходи там... - Аз бях последният човек, който исках да защитава Деймън, но Майкъл грешеше. Да, той вече не обичаше мен, но обичаше дъщеря ни и можех да заложа живота си на това.
- Аз също не съм перфектна майка, но той не ми го натяква постоянно... А и този път аз започнах първа и може би малко прекалих, защото се притеснена, но той не е лош баща...

-Ти си перфектна майка!
Вдигнах ръце,защитаваше го макар да беше сбъркал кардинално с това,което беше направил. Но щях да я оставя да победи в тази битка,защото не исках да се набивам между шамарите. Стана ми гадно,че моето мнение нямаше сила в този спор и винаги щях да бъда трети в тази връзка. Нямах нищо против Анабел да е на първо място но да съм след Деймън ми дойде в повече. Обадих се на Касандра да не ходи. Седнах на мястото си,като си личеше,че не ми е комфортно. Стана ми и малко обидно,виждаше се,че все още има чувства към него,щом беше готова да застане на негова страна.
Загледах се в прозореца и я оставих да си почине малко и да се успокой,просто в този момент не исках да говоря,за нищо.В такива моменти се питах,дали съм важен за нея,като цяло,не исках да реагирам спонтано,просто явно трябваше да се примиря с това положение. Ясно ми беше,че никога няма да бъда баща на Анабел,макар че много ми се искаше на моменти да съм такъв но нямаше да стане.

Почти веднага осъзнах как съм се държала и че не в него бе проблема и той най малко трябваше да го отнася. Отидох при него и най нахално седнах в скута му като увих ръце около врата му, скривайки лице на гърдите му.
- Не съм толкова добро гадже,нали? - Целунах леко врата му.
- Съжалявам, за всичко... Провалих рождения ти ден, изкарах си го на теб и си в пълното право да ми се сърдиш... - Не исках да го наранявам или пренебрегвам, защото не го заслужаваше.
- Обичам те и знаеш, че във всяка друга ситуация бих направила както каза, но... Знаеш колко е обтегнато всичко между мен и Деймън, не искам да му давам още поводи

В момента просто не ми се говореше,притиснах я с една ръка към себе си,за да я почувствам,а и за да не падне но тя самата не осъзна,за какво се беше случило. Не и се сърдех,а бях меко казано обиден. Глагола обиден не беше правилно използван,защото нямаше от какво да се обидя освен да съзра истината. Отново щях да замълча,защото не исках да нажежавам обстановката но не се почувствах добре:
-Винаги се смяташ за лоша но не си... Не се сърдя,не си провалила нищо,просто ден като ден,нищо специално,и без това от години не го празнувам.
Отговорих почти механично но истината,е че просто не ми се говореше,а да чувам още,как оправдава бившия си идваше ми в повече. Само че в този момент не исках да и казвам нищо,защото щеше да се почувства още по зле:
-Да вземеш Анабел и всичко,ще е наред...
Истината е,че колкото и да исках да бъда близък с Анабел никога нямаше да имам значение за детето,щеше да е нещо между Симон и Деймън,нещо в което нямам думата. Чудех се дали трябва да се примиря и,каква точно позиция заемах.
-Просто не ми се говори Симон,просто...
Въздъхнах:
-Няма значение,нека се приберем.

Сигурно се шегуваше. Това не беше просто ден като всички останали, това бе рождения му ден и аз бях планувала нещо далеч по-различно от това. Двамата го бяхме планували и каквото и да казваше сега, знаех че е разстроен заради начина по който се бяха стекли събитията. Говорехме за това пътуване от седмици и сега аз бях причината всичко да пропадне. Разбира се че чувствах вина и трябваше да се извиня.
- Има значение... - Казах и обвих лицето му с ръце, принуждавайки го да ме погледне.
- За мен има... Какво има? За какво не искаш да говорим? - За първи път го виждах толкова унил и това че не искаше да говори, ме притесняваше. Той винаги искаше да говорим, аз бях тази която удряше спирачки, винаги когато разговорите станеха прекалено сериозни.
- Моля те... Казваш, че не се сърдиш, но дори не искаш да ме погледнеш... Което ме навежда на мисълта, че става дума за нещо повече от рожденият ти ден и факта, че пътуваме обратно вкъщи... Казах или направих нещо с което те засегнах? - Не разбирах какво точно се случваше в главата му, в този момент, но ми изглеждаше разстроен, а не исках да го виждам такъв.

-Моля те Симон,просто не ми се говори...
Наистина в момента,просто ако тръгнех да говоря можеше да я нараня много повече,а не исках исках да премине,да го преглътна,както правех обикновено но не можех да го преглътна толкова лесно този път. Просто ме изгаряше,че съм трети във всеки план. Дори като приятел не бях,моето мнение нямаше знаечение и беше готова да прости на онзи,само защото е баща на Анабел. Това,че си направил едно дете не знаечеше,че си му баща.
-Ще ми мине,просто съм ядосан...
Щях да се оправдая за да не ме пита повече:
-И на мен ми е притеснено за Анабел.
Този път не можех да и бъда подкрепа в този момент просто имах камък в сърцето си,който не искаше да падне.

Сбръчках вежди и ми стана неприятно, че дори не желае да говорим.
- Какво трябва да означава това? - Очевидно имаше нещо, което го измъчва и в момента се държеше глупаво.
- Какво ще ти мине? - Казваше го все едно е паднал, ожулил си е коляното и после се е изправил.
- Мислиш ли, че ако премъчаваме разни неща, проблемите просто ще се решат от само себе си? - Може би не искаше да говори, но аз исках да чуя какво премълчава. Не можех да правя това отново. С Деймън бяхме оставили куп недоизказани неща, не исках същото с Майкъл.
- Аз не мисля така... Искам да ми кажеш какво има и да решим този проблем, още сега, защото това е единственият начин... Винаги си казвал, че искаш да бъдем откровени един с друг... Е, сега е момента да бъдеш откровен с мен и просто да ми кажеш какво става, защото наистина не разбирам какъв е проблема...

-Не,желая Симон,повече от всичко знаеш,че не обичам да те наранявам,че не съм от хората,който ще те натоварват с проблемите си. Просто това е което е и трябва да свиквам,не си виновна.
Бях на прага да се ядосам но все още се държах добре,че нямах слаби нерви иначе,щях да се побъркам 300 пъти до сега:
-Всеки път се старая да помагам,да ти давам съвети но стане ли дума за Анабел,просто нямам абсолютно никаква дума. Знаеш,колко я обичам,да не мога да и стана баща но мога да бъда човек на който да се разчита. Никога,до сега не съм предала доверието ти с нищо,а си готова да защитаваш бившия си съпруг,при положение,че е направил толкова глупости и даже още ги прави,защото просто носи статуса баща.
Не можах да се сдържа:
-Знам,ще те нараня но се чувствам като трети човек. Да притеснена си,ядосана си но ми е малко обидно,че спираш всеки начин да ти помогна,да бъда близко до Анабел. Аз искам да сте част от семейството ми но ти сякаш не искаш да си час от моето.

Поех дълбоко въздух и затворих очи, отново скривайки глава на гърдите му. Беше прав и това беше най-лошото. Той правеше всичко... абсолютно всичко за мен и Анабел, а аз не оценявах нищо, не и по начина по който трябваше.
- Грешиш... - Казах във врата му и плъзнах ръка по него. - Разбирам какво ми казваш, но грешиш... - Само дето не грешеше. Все още не го бях допуснала напълно в живота си, дори не бях сигурна, че някога ще го направя.
- Ти си важен за мен, както и твоето мнение... И да, може би понякога изглежда по друг начин, както сега, но наистина те ценя и обичам... Сега ти и тя сте моето семейство... Но знаеш, че е много по-сложно от това... - Не исках да го наранявам. Наистина не исках. Той бе важен за мен, иначе нямаше да го допусна в живота на дъщеря си, но не можех да му дам всичко което искаше.
- Той винаги ще е там... И това е багажа, за който ти говорих снощи... Деймън... той... Обичам теб, не него... Знаеш го нали? Не исках да прозвучи така сякаш го защитавам... Не го защитавам, той е... Той е минало... Ти си моето бъдеще, но... Не мога просто да го зачеркна от живота си... от живота на Анабел... Това обаче не означава, че няма място за теб в него... Че не те обичам или ценя...

-Не за това става дума Симон,много ми е ясно,че той е част от миналото ти,той е баща на Анабел,има права,който по принцип не би трябвало да заслужава.
Тя не разбираше или разбираше това,което искаше да разбере:
-Аз съм реалист и много добре разбирам нещата не ставаше дума за това. Не искам да го зачеркваш,нито да го забравиш,приел съм миналото ти но ти не ми позволяваш да участвам в бъдещето ти.
Трябваше да и го обясня по добре:
-В този пример,опитах се да ти помогна,да ти дам съвет,да има още един човек,който да види нещата. А,на теб ти пукаше повече дали няма да се скараш с Деймън и,който си заслужава подобно държание,защото му даде инструкции,а е направил коренно различни неща. Да ясно ми е,че и е баща и няма да я убие но за мое и за твое успооение,щеше да е по добре Касандра да отиде. Но ти веднага реагира.
Исках да и обясня ситуацията:
-Тотално отхвърли помощта ми и го правиш всеки път,когато се опитвам да заема позиция добра за теб и за Анабел,ти отново омекваш и го оправдаваш,защото е баща. Аз не съм баща,аз съм приятел,който е с теб. Да нямам нищо против Анабел да е на първо място в живота ти но не мога да се примиря да съм на трето място,след бившия ти съпруг. Аз съм човека без статус.
Не можех да си помисля,ако след време имах ме дете,какво щеше да стане,моето бие твоето. Казваш че съм важен за теб но не се чувствам важен Симон. Искам да съм с теб,да градим връзка,след време може и семейство но как да го направя,като за да съм в тази връзка трябва да имам статус. Малко грубо звучи и се извинявам но ме боли Симон,не ме боли за шибания рожден ден,ден като ден,а бившия ти отново ти се подиграва,отново си прави каквото си иска,а ти го защитаваш оправдаваш и на каква база? Да не говорим,че дори не искаш да живеем заедно. Готов съм да приема Анабел,и винаги съм я третирал като принцеса,като ангел,знаеш че я обичам и въпреки всичко не искаш да ми се довериш,че мога да я защитя,че мога да се грижа за нея.
Поех много силно дъх,защото избухнах ужасно много не се карах но си казах всичко което ми тежеше.
-Като се приберем,наистина трябва да помислиш,какво място трябва да заемам в живота ти.

Знаех че този ден все някога ще дойде. Майкъл не го казваше директно, но много често се опитваше да говорим за бъдещето ни заедно. Приемаше, че за мен такива решения са малко по-сложни, но все пак беше в пълното си право да иска нещо повече. Виждахме се от доста дълго време и не веднъж бе искал да се преместя при него, заедно с Анабел, а аз все отказвах с оправданието, че е прекалено рано и не искам отново да се местя, да подлагам Анабел отново в ситуация, в която трябва да се адаптира.
- Какво трябва да означава това? Вече знам какво означаваш за мен... Нямам съмнения, в чувствата си към теб, нито за мястото, което заемаш в живота на мен и Анабел. Обичам те и виждам бъдещето ни заедно, но не знам какво още трябва да направя, за да ти го покажа. Допуснах те в живота на Анабел и в своя... Да, може би нещата не се развиват толкова бързо, но не искам да прибързвам отново... - Той ме хвана през кръста и ме премести на седалката до него, после се изправи и започна да крачи из самолета.
- Не съм го защитавала... - Казах малко по-ядосано, защото наистина не виждах какъв му е проблема с това, че не приех Касандра да отиде в дома на Деймън.
- Всъщност мисля, че всичко това се дължи на факта, че ти също имаш проблеми с доверието си към мен... Казвала съм го много пъти, но ще го кажа отново и отново, ако това е начина, по който най-накрая ще разбереш... Не изпитвам чувства към Деймън, той е просто баща на Анабел и нищо повече... Ти си мъжа, с когото искам да бъда и на когото държа. Съжалявам, че не те послушах и не взех Анабел с нас... Просто исках да имаме малко време само за нас двамата, но вече е късно да върна времето назад и да променя каквото и да е... - Той още стоеше с гръб към мен и се чувствах леко безсилна, защото наистина не знаех как да го убедя, че го обичам. Даже не знам дали имаше смисъл да го правя. Той щеше да е много по-добре без мен и без моите проблеми.
- Какво да направя? Как да ти покажа, че си много по-важен от него? - Не исках да си мисли, че не съм преодоляла Деймън. Да, не бях... Никога нямаше да го преодолея и никога нямаше да спра да го обичам, но аз и Деймън нямахме бъдеще. Аз и Майкъл от друга страна имахме такова и не исках да го пропилявам заради мъжа, който ме беше ранявал отново и отново и който буквално ме бе превърнал в една огромна развалина, след всеки път, когато ми обръщаше гръб и ме оставяше да се справям с всичко сама.
- Моля те... Просто ми кажи как да оправя това и ще го направя... - Застанах пред него и го погледнах право в очите. - Искам теб... Искам да ми вярваш, когато ти го казвам...

Вдигнах рамене,говореше ми,вярвах и,че ме обича но не вярвах,че не изпитва и чувства към Деймън и това болееше най-много. Но тя нямаше какво да направи,просто отново трябваше да се примиря и да изчакам нещата да се променят,ако и виках или имаше скандали,щеше да ме намрази,но исках нея и Анабел в живота си. Върнах се на мястото си,като седнах още в мълчание:
-Опитай се да обмислиш идеята да живеем заедно,да продължаваме напред. Искам нещата да напредват Симон,не искам да стоим да едно място,искам да ти дам всичко,от което имаш нужда.
Протегнах ръка и я придърпах в обятията си:
-Вярвай ми когато ти казвам,че те обичам.
Докоснах устните си до нейните,просто не обичах да се карам с нея,нито да излизам извън контрол:
-Не те карам сега или да е мигновено,просто го обмисли и когато си готова но ви искам в живота си,не искам да съм като гост или вие както гости,ние сме заедно повече от година,знам че искаш нещата да са бавни но те не мърдат.

Казваше едно, но всичко в него излъчваше точно обратното. Не ми беше простил и вероятно това съмнение, никога нямаше да изчезне, освен ако не направя нещо. Може би ако се преместя при него, щеше да се успокои за известно време, но после щеше да иска да се оженим, а вероятно щеше да иска да имаме и дете... И аз наистина трябваше да реше какво точно искам. Трябваше да реша дали искам него или искам да живея в миналото и с Деймън в сърцето си. Не бях готова обаче да избера нито едно от двете... Не и в този момент, защото в момента, а и от година насам, се водеше война между разума и сърцето ми. Вече не бяха останали оправдания, извинения... трябваше да реша или просто щях да го загубя...
- Добре... Ще си помисля... - Казах тихичко и го целунах по устните. Ръката ми се плъзна между телата ни и той веднага разбра какво правя, но това беше единственият начин, да го накарам да забрави за всичко, поне за сега.
Продължих да го целувам и да разкопчавам панталона му. Макар и в първия момент да усетих нежелание от негова страна да правим това, веднага щом пръстите ми го докоснаха, той започна да се възбужда. Изправих се и свалих дънките си набързо, а после се върнах обратно в скута му и го направихме. Не беше със страстта, с която се целувахме и докосвахме сутринта. Усещах колко е огорчен, може би дори да го накарам да ми прости, чрез секс също не беше най-правилното нещо, но самата аз имах нужда за миг да изключа съзнанието си.
Накрая когато и двамата свършихме, отново заедно, аз не се отместих... Поне не и в следващите няколко минути.
- Обичам те... - Шепнех в устните му и това беше като сякаш като неизречена молба. Не исках да избирам между него и Деймън, защото се страхувах, че ще направя грешния избор отново.