Благотворителен прием

Улови ръката и преди да слязат,като я стисна лекичко:
-Всичко,ще бъде наред,аз ще бъда до теб. Нищо и никой няма да ни се опре...
Целуна я по бузата но без да я доближава,за да не я изцапа. След това се отдръпна,като първи слезе,както трябваше и подаде ръка към нея:
-Хайде любов моя смайги.
Още щом слезе всички започнаха да я снимат и после и нас двамата,задаваха някакви въпроси но не ни пукаше особено. За това просто се усмихваха радостни. Влязоха в залата,като всичко за малко утихна:
-Ще взема нещо за пиене.

Поклатих леко глава в знак на съгласие и гледах да не се разделям с фалшивата си и любезна усмивка. Виждах доста познати лица сред тълпата. Някой идваха да ме поздравяват, с други просто си разменяхме усмивки, а от трети не можех да откъсна поглед. В дъното на залата видях баща си и сякаш цялото ми тяло се скова и напрегна. Искаше ми се да се обърна и избягам от тук. Определено беше прекалено рано да се изправям пред когото и да било, още по-малко срещу баща ми, очевидно обаче едва ли щеше да ми се размине този сблъсък. Още щом ме беше видял, тръгна към мен, а аз се бях сковала и не можех да помръдна от мястото си.
- Усмихни се миличка. - Прошепна в ухото ми той, целувайки ме фамилиарно. - Хората ще си помислят, че си видяла призрак.
- По-лошо... - Отдръпнах се. - Видях истински Дявол.
Той се изсмя, сякаш бях казала нещо супер смешно и отпи небрежно от шампанското си.
- Ласкаеш ме. - Улови ме за ръката и я стисна здраво,когато понечих да тръгна. - За къде бързаш толкова? - Попита той и се огледа. - Не виждам съпруга ти... Тук ли е?
- Пусни ме! - Изсъсках през зъби и опитах да освободя ръката си, но той продължаваше да ме стиска здраво.
- Как е внучка ми? Искам да я видя... Кога ще я доведеш на гости? - Държеше се така сякаш сме истински баща и дъщеря между които цари любов и разбирателство, а не истинска ненавист и омраза.

Беше се обърнал са за няколко минути,когато видя,кой беше до нея. Изтръпна от ярост,ей сега,ако не го набиеше на приема нямаше да миряса. Почти с лъваска стъпка стигна до двамата,като го избута на страни и застана пред Симон,хвана я за ръката:
-Мисля,че разговора Ви приключи...
Каза рязко той,не се страхуваше от баща и ,макар да не беше безобиден но нямаше,как да остави Симон:
-Лека вечер...
Просъска го през зъби,като обърна гръб на баща и все едно беше непознат.

Баща ми имаше благоразумието да се оттегли без излишни циркове и изпитах леко облекчение от този факт, защото виждах колко ядосан е Деймън и се страхувах, че може да направи някоя глупост. Проследих с поглед отдалечаващата се фигура на баща ми и после погледнах към съпруга си.
- Всичко е наред. - Казах успокоително и плъзнах ръка по неговата.
- Благодаря все пак... - Намерих сили да се усмихна, колкото и трудно да беше за мен.
- За пореден път влезе в ролята на рицаря, който спасява принцесата. - Пошегувах се аз и пристъпих една идея по-близо към него.
- Това е ужасно възбуждащо, знаеш ли? - Всъщност напоследък почти всяко негово действие и бездействие ми се струваше възбуждащо, защото не бяхме правили секс от онази нощ в къщата до басейна, поради ред причини и обстоятелства, които често не зависеха от нас.

Ядосан беше мека дума,за това,което изпитваше и само това,че и бе баща,можеше да му помогне да не го убие на място. А,ако го убиеше,щеше да лежи нямаше да може да вижда Анабел. Пое си дълбоко дъх,като погледа и леко го успокой:
-Така ли?
Усмихна и се но на половина,защото още не му бе минало съвсем:
-Трябва ми вече нещо за пиене,определено...
Вдигна ръката и,като я целуна,поведе я към масите,за да си вземат питие.
-Господин Кларк,радвам се да ви видя!
Каза Еди Браун,един от инвеститорите,който даваха много пари:
-Това ли е ослепителната госпожица Кларк?
Усмихна му се,като с гордост и почти с фукня каза:
-Да това е очарователната ми красива съпруга Симон Кларк.
Не не се беше изхввърлил много.

Опитах се да бъда любезна и отзивчива, но в главата ми беше започнала да се върти странна мисъл, която постепенно ме отдалечаваше от разговора. Може би не обстоятелствата бяха наложило целомъдрието ни в последните седмици, а именно стихналия интерес на Деймън към мен. Току що му бях казала, че ме възбужда, а той сякаш изобщо не беше отразил този факт като нещо заслужаващо вниманието му.
Въздъхнах тежко и замислено.
- Вие какво мислите? - Усетих погледа на мъжа върху мен и очевидно въпроса му също беше адресиран до мен, но нямах на представа за какво точно говорим.
- Моля? - Попитах объркано и някак извинително, че не съм внимавала в разговора.
- Попитах дали и вие подкрепяте каузата. - Повтори снизходително мъжа и се усмихна.
- Обаче беше глупаво, защото очевидно е така след като сте тук. - Осъзна накрая.
- Разбира се... Ние със съпруга ми се чувстваме лично ангажирани към каузата, защото благодарение на именно тези кувьизи, сега се радваме на дъщеря си.

Подкрепяше съпругата си дори,ако можешеда рискува инвеститор но нямаше да позволи някой да нарани достойнството на съпругата му:
-Така е,нашата дъщеричка е жива благодарение на клиниката и на това,е всяка година организираме приеми,за да я подновяваме и реномираме,за да има още дечица спасени.
Той обаче не се възмути или нещо подобно,а каза:
-Вие сте едно много щедро и умно семейство и се радвам,че правя бизнеса си с вас. Преди не ви вярвах но човек,който държи толкова много на семейството държи и на работата и на отношенията с хората.
Подаде му ръка и се здрависаха но се обърна към Симон:
-Много се извинявам но трябва да говоря със съпруга ви по бизнес въпроси,ще ви оставя с моята съпруга,няма да ви го отнемам за дълго.

Усмихнах се любезно и с това "дадох" разрешението си да ми го отнеме. Разговора им обаче се превърна в цяла дискусия, особено след като около тях се събраха и други мъже. От тук не можех да чуя какво точно си говорят, а и жените на същите тези мъже ме бяха наобиколили и бърбореха толкова силно, че не успявах да чуя и собствените си мисли. Все пак обаче се стараех да се включвам адекватно в разговорите им, за да не създам впечатление на истинска идиотка.
По едно време към нас се приближи млада двойка. Жената беше изключително красива и елегантна, не бях я виждала никога до сега, обаче мъжа до нея ми беше повече от познат. Беше Мат! Изведнъж нещо стегна гърдите ми и почти бях сигурна, че това е известна доза ревност и завист към тази жена, но бързо прогоних тези мисли от главата си и побързах да се извиня на дамите около мен. Трябваше да намеря Деймън. Бях силно убедена, че не е редно да изпитвам подобни чувства към Мат и, че те щяха да си заминат ако само останехме за известно време насаме със съпруга ми.
Съвсем деликатно го отмъкнах от компанията му и го задърпах на страни, после го изведох от залата и започнах да се оглеждам за някое закътано местенце, докато той се чудеше какво правя. В крайна сметка пробвах да отворя всички врати на етажа, но бяха заключени освен една, в дъното на коридора, Беше празна... В нея нямаше нищо освен едно кошче за хартия и празно бюро в центъра на стаята.
- Мисля да се възползвам от правата си като съпруга и да ти напомня, че имаш известни задължения към мен... - Никога през живота си не бях изпадала в подобна ситуация да задължавам някой да прави секс с мен, дори и този някой да беше съпруга ми, обаче го желаех ужасно много.
- И... - Затворих врата и се облегнах на нея. - Сега е момента да ми покажеш колко съм прекрасна и колко много ме обичаш...

-Симон...
Добре това му действаше побъркващо много дори но не знаеше на какво се дължи въпреки това не чакаше втора покана. Приближи се,като я притисна за вратата,а с пръсти придърпваше роклята и на горе,за да може да усети мъжествеността му,която беше готова да я покори. Целуна я страстно по врата и брадичката,искаше много по устните но се страхуваше да не се разсърди,за грима.
-Знаеш,че не минава секунда без да те желая....
Просто му хареса нейния ентусиязъм и желание,без значение на какво точно се дължеше или пък не. С удоволствие обаче установи,че не носи бельо. Изръмжа,плъзна ръка по ципа и го свали надолу:
-Ще ме побъркаш,наистина просто,ще ме побъркаш.
Не се двуумя дълго и я покори,мъкна се,като се движеше страстно в нея,но не и бързо.

Вдишвах дълбоко всеки път когато се отдръпваше и издишвах шумно всеки път, когато навлизаше в мен. И определено ме караше да забравям за всички и всичко, докато извършваше тези две простички движения, които истински ме влудяваха.
- Това ми липсваше... - Простенах възможно най-тихичко и заплетох пръстите си в косата му.
- Ти ми липсваше... - Обожавах да го усещам по този начин и още повече след толкова дълга пауза, в която тялото ми изгаряше от желание за неговото. Толкова силно желание, че чак болезнено.
- Това ми напомня на първия път, в който бяхме заедно... - Казах задъхано. Ситуацията беше много подобна на тази, само усещането сега беше много по-силно, по-мощно и прекрасно от когато и да било, защото всеки миг можеше някой да ни прекъсне.

Адреналина бе нахлул в тялото му,толкова много я желаеше и толкова много я искаше,че дори когато я имаше му се струваше недостатъчно,защото не можеше да се слее с нея напълно. Притискаше я към себе си диво,като я целуваше жадно,можеше да и остави следи по кожата,можеше да я побърка напълно.
-Обичам те мила моя,обожавам те...
Просъскваше той в луда страст опитваше се да бъде тих но може би,малко не се получаваше. Ръцете му умаляха,за това я премести на бюрото,сега вратата не бе залостена но я желаеше и нямаше намерен да спира сега,не и сега,когато го желаеше до полуда:
-Моята лисичка...
Така я наричаше само,когато измисляше нещо хитро и влудяващо или когато измисляше някой велик план,който му се харесваше.

- Аз те обичам много повече... - И точно в този миг бях по-убедена от всякога в това. Той беше прекрасен, точно сега когато ми даваше всичко от което имам нужда. Караше ме да се чувствам желана и специална по начина по който само той можеше да го направи.
Устните ни продължаваха жадно да се търсят и преоткриват докато телата ни се сливаха страстно, зажаднели до лудост едно за друго. Искаше ми се да мога да му покажа как ме кара да се чувствам, но всячески се опитвах да не давам пълна свобода на емоциите си, защото ако го направех всички щяха да ни чуят.
- Господи... - Тялото ми започна да трепери в ръцете му. - Деймън... - Вече съвсем бях загубила способността си да дишам и мисля. Беше невероятно всичко това което правеше с мен и начина по който го правеше.
- Обожавам те...

Краят е не избежен и за двама ни. Толкова не избежен,че просто нямаше друга обция. И двамата се предадоха на върховното усещане,като и двамата изпитаха невероятен оргазъм. Толкова невероятен,че главата му се завъртя. Беше се напълно побъркал. Забрави,че е с грим и я нацелува жадно по устните,като ръмжеше,като някое диво животно но бе обезумял.
-Луд съм... Луд по теб...
Стисна я леко за дупето,като се отдръпна от нея но не напълно.
-Бърза ме ли много?
Попита той палаво,нямаше да я остави не и когато тя го побърка така,когато го накара да се чувства по този начин.

Погледнах го право в очите и започнах инстинктивно да приглаждам косата му, която леко бях разрошила.
- Защо питаш мен? - Попитах и го целунах игриво. - Ти си този, който има да омайва инвеститори... - Аз нямах нищо против да си остана тук, защото и без това едва ли щях да успея да стъпя на краката си в близките няколко минути.

Можеха да продължат и удариха още един рунд. Който бе малко попродължителен. Помогна и да се оправи,като и обу чорапките,който бе свалил. Щеше малко дасезайграе,защото не носеше бельо но се опита да не го прави. Даде и време да се пооправи,както и той също,а след това излязоха,като се опитваше да не им личи но малко или много им личеше по доволните усмивки:
-Жаден съм,ще отида да донеса нещо.
Тръгна към бара да вземе вода,когато се заприказва с инвеститери,който му бяха ,много важни и така да се каже,не можеше да ги отмине бързо.

Вече започвах да губя бройката на пътите, в които казваше, че отива за питиета и забравяше да се върне. Забелязах, че отново се е заговорил с някакви мъже и реших да не го притеснявам. Това беше изключително важна вечер за Деймън и вече бях отнела прекалено много време от нея.
Излязох на балкона, не само защото имах нужда от глътка чист въздух, но и за да се усамотя поне за миг. В тялото и ума ми бушуваха толкова много чувства и емоции, че просто трябваше да ги потуша преди да се впусна в разговори.
- Май обичаш това място... - Обади се някой зад мен, а аз почти не извиках. Толкова бях потънала в мислите си, че не бях забелязала чуждото присъствие.
- Мат! - Не можех да повярвам, че това е той.
- Извинявай не исках да те стресна. - Извини се той и се приближи по-близко до парапета и мен. - Изглеждаш зашеметяващо тази нощ. - Бях в пълен шок. Той не просто ми говореше и ми се усмихваше, но и ми беше направил комплимент, което беше направо нереално.
- Аз... - Заекнах малко, защото не бях сигурна какво точно се случва и какво трябва да кажа. - Благодаря... Ти... Ти също изглеждаш прекрасно. - Както винаги помислих си. Мат беше с толкова изтънчен вкус и усет към всичко.
Той се засмя тихичко и се загледа напред.
- Благодаря за цветята и картичката... - Така и нямах възможност да му благодаря за тях и картичката. - Означава много за мен...
Той погледна към мен.
- Тя добре ли е? - Не знам дали просто си въобразявах или в гласа му наистина имаше някаква болка, но просто така ми звучеше.
- Да, вече е добре и... Чувства се прекрасно, аз също...
- Радвам се да го чуя. - Отвърна той и доизпи на един дъх остатъка от шампанско в чашата му. - Молих се за вас... Знаеш всичко да е наред и да си я прибереш вкъщи... - Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи и онази стягаща и пронизваща болка в сърцето просто да ме изгаря. Почувствах сякаш пак го бях предала.
- Искаш ли да я видиш? - Не знам от къде ми беше хрумнало това и защо изобщо щеше да иска да я вижда.
- Може ли? - Попита той сякаш не по-малко изненадан и от мен, че го предложих. Кимнах положително и извадих телефона от чантичката си. После отворих албума с Анабел и започнах да му показвам снимките й.
- По-прекрасна е от колкото си представях, че ще бъде... - Той се приближи още по-близо и улови дланите ми. Дъхът ми спря, това докосване толкова познато и обичано...
- Мислех си... Знаеш... Това можеше да е нашата дъщеря... - Мисля, че беше прекалил малко с алкохола. - Липсваш ми Симон...
- Мат...
- Знам... Знам... Вече имаш съпруг и семейство и... Просто ми липсваш... Исках да го знаеш... Имах нужда да го кажа...
- Ти също ми липсваш... - Отвърнах аз и усетих как няколко сълзи се стичат по лицето ми. - Липсваш ми повече от колкото предполагаш...
- Така ли? - Попита недоверчиво.
- Знаеш, че е така. - Отвърнах. - Знаеш, че винаги ще ми липсваш и винаги ще те обичам... Знаеш и, че съжалявам заради всичко което ти причиних и бъди сигурен, че ако можех да върна времето назад и да поправя нещата щях да го направя...

Щом свърши разговора си,се опита да потърси съпругата си,отне му време и някой му бе,казал че е на терасата. Отиде на там но още през прозорежа забеляза,че е с някой. Щом приближи още малко видя,че това е Мат. По дяволите! Мразеше го това копеле,още му се искаше да го убие,за да бъде сигурен,че тя няма да изпитва нищо към него,няма да го обича и прочие. Приближи се съвсем малко и бе чул съвсем малко от разговора но беше напълно достатъчно за да го нарани. Всичко бе изия,толкова много месеци,толкова страдание,а всичко е било пълна лъжа и измама,всичко...
Пое си дълбоко дъх,като стисна юмруци. Тя просто го беше използвала,дори думите обичам те се бяха претопили. Всичко даваше за нея,мислеше си че тя го обича и той и отвръщаше но се оказа,че всичко е пълна лъжа и всяко усилие се губеше.
Извърна се не му трябваше да слуша нищо повече. Щеше да играе своя та си игра след като изпие няколко силни уискита,зада притъпи болката. Тръгна към бара,като си поръча две уискита отпи ги на един дъх,като излекуваха временно болката.

Останахме мълчаливи за един безкрайно дълъг миг. Никой не казваше нищо, просто се взирахме в очите на другия.
- Ти си... Ти си моята епична и невъзможна любов Мат... И аз винаги ще те обичам, но... - Исках да му кажа толкова много неща, но просто не виждах смисъл в това. Мат ме познаваше по-добре от всеки друг и можеше да види в очите ми какво изпитвам към него.
- Той е всичко за мен... И знам, че сигурно това ме прави ужасен човек, но... Просто се влюбих... Лудо и неконтролируемо в него и... Той е баща на детето ми... Той е мъжа с когото искам да прекарам остатъка от живота си... Но ти винаги ще имаш много специално място в сърцето и живота ми и искам да си щастлив... Искам от цялото си сърце да намериш своята половинка, която ще ти донесе всичкото щастие и любов, които заслужаваш... Така както той ги донесе на мен...
Беше несправедливо да му обяснявам колко много обичам някой друг, обаче това беше истината. Обичах Деймън по толкова много и различни начини. Мат беше просто една невъзможна любов и може би именно в това се криеше чара й, но беше нетрайна и сякаш угасваше всеки път когато нещата се подредят. Не казвах, че не е истинска... Просто не беше толкова силна, колкото тази с Деймън.
- Обичам те... - Прошепна той и впи нежно устните си в моите... След това целуна челото ми и без да казва нищо повече се обърна и си тръгна, а аз се почувствах някак освободена. Почувствах, че мога да дишам отново и, че мога да бъда с Деймън по един нов много по-чист начин, сега след като се бях сбогувала с миналото си.
Влязох в залата и започна да търся съпруга си и го открих на бара. Приближих се до него и плъзнах ръце по раменете му:
- Много невъзпитано да пиеш сам... - Казах шеговито и понечих да го целуна.

Всичко в мен потрепна когато усетих познатата си ръка по мен. Стори ми се толкова престорено,толкова фалшиво след всичко,което чух. Тя си играеше с мен и аз щях да си играя с нея. Не заслужавах това след всичко,което бях направил за нея,което жертвах. Остави я да го целуне,като се насили да се усмихне:
-Имах нужда от нещо по силно,не те намерих,за това пия сам.
Направи знак на бармана да даде още една чаша:
-Къде беше,не те намерих?
Попита той,като отлично знаеше къде е но просто искаше да провери,дали щеше да излъже,дали ще има тази наглост:
-Успя ли да се запознаеш с някой?

Свих леко рамене и се настаних на стола до него.
- Излязох да подишам малко чист въздух... - Отговорих аз и плъзнах едната си ръка по крака му.
- Беше станало много задушно тук... - Усмихнах се закачливо. - И горещо... - Само при мисълта за изживяването ни преди малко и пак ме обливаха горещи вълни.
- Нямам търпение да се приберем... - Подозирах, че вечерта ще продължи и след това.
- А ти? Успя ли да очароваш още някой? - Попитах накрая по скоро, за да се разсея от порочните си мисли.

Прикри всичко,не каза,че е говорила с Мат,криеше го,колко ли още неща бе скрила от него. За първи път ръката по кракът му не му подейства по начина по който би подействал по рано. Ядосан ужасно ядосан и се опитваше да изглежда спокоен релаксиран и още куб неща. Получаваше му се до някъде. Но на устата му беше "Ти си омаяла някой друг":
-Да успях да привлека няколко инвеститора,ще ни дойдат доста добре.
Каза той,като поклати глава. Ужасни я гняв се биеше в него и просто не можеше да се примири с чутото,с това че го лъжеше в очите по този долен начин:
-Ако ти е скучно или пък лошо,ще накарам да те заведат в къщи.

Изчаках да ми поднесат шампанското и едва тогава заговорих.
- Не, чувствам се прекрасно... - Отвърнах аз и се наведох напред към него, оставяйки нежна целувка по лицето му. Усещах, че нещо не е наред. Беше малко напрегнат, но предполагах, че някой го е подразнил.
- Ще си тръгнем заедно... - Внимателно отстраних следите от червило, които бях оставила по лицето му и се загледах в него. Определено нещо се беше случило, защото беше малко разсеян.
- Знам, че бях доста предубедена за това събитие, но всъщност се радвам, че дойдохме. - В последните месеци социалния ми живот липсваше изобщо и все още беше трудно да се впиша, но вярвах, че сега когато нещата се подреждаха и всичко беше наред с Анабел, можехме да имаме много повече такива вечери.
- Дори се надявам да го правим по-често... - Допълних накрая. - Всъщност мисля, че още сега трябва да ме поканиш на вечеря... Навън... - Казах с широка усмивка. - Не сме ходили на ресторант от... - Опитах се да си спомня кога за последно бяхме вечеряли навън и осъзнах, че не сме го правили никога... Само веднъж и то докато все още бях с Мат.
- Не сме го правили никога...

Как да не си е искарала добре,явно се е забавлявала с любовника си,явно не само той е облажил от нейната страст,явно всичко това със секса беше само да му замаже очите и нищо повече,а си мислеше,че я обича. Усети как скоро чашата му,щеше да се счупи в ръката му,защото я стискаше ужасно. Ревност,гняв,раздразнение и всичко останало,което можеше да изпита.
Остави чашата на бара с голямо внимание,опитвайки се да не я счупи от силното траскане:
-Ще те изведа,на вечеря,ако намеря прулуки в ангажиментите.
Но на устата му беше "Нека любовника те изкара на вечеря,явно ти е по забавно с него." но не го каза замълча си макар да стисна зъби и само това,че не бе обърнат към нея и не можеше да го види беше добре.
Някакво силно съмнение се появи и само това че Анабел имаше неговите очи не даваха на тези съмнения да станат реалност,че може Анабел да не е негова дъщеря,а дъщеря на онзи педал Мат.

Малко се стъписах от отговора му, но си наложих да запазя спокойствие. Очевидно нещо го беше разстроило и затова се държеше така и смятах да не го насилвам да ми го споделя. Знаех, че когато е готов ще го направи.
- Разбира се. - Отвърнах с леко тъжна усмивка. - Когато имаш повече свободно време.
Плъзнах ръката си по неговата и погледнах в страни към всички танцуващи хора.
- Искаш ли да танцуваме? - Май нямаше да се сети сам, затова аз го поканих на танц.