Вампирски изследвания ,теории и издания

В по-старите времена вярвали...

Тъй като християнската митология и нейната система за строежа на душата и тялото не оставя място за съществуването на жив мъртвец, систематично изследване на въпроса не се е водело, въпреки че различни хроники периодически включвали разкази за вампироподобни същества. Това са работите на Уолтър Меп ''De Nagis Curialium" (1190), или "Хроники" (1136 - 1198) на Уилям Нюрбургски. Тези работи включват разкази за няколко същества ( включително покварен свещеник) действащи в рамките на поведението на класически упир, включвайки изтеглянето на силите от представители на своето семейство и разпространението на болести, обаче за тяхното обозначаване се използвала думата "revenant". След това живият мъртвец само рядко се мярка в текстовете от 12-13-ти век, а след това практически изчезва и се опявява отново вече под влиянието на разказите от времето а 18-ти век от Източна Европа.

Първи труд пряко посветен на вампирите, ''De Graecorum hodie quirundam openationabus'', бил завършен през 1645 г.. Неговия автор Леоне Алаци е бил пазител на библиотеката на папа Александър VІ и грък по националност. В неговия труд се анализират основно гръцките вриколкас и вампироподобните същества от типа на калакинцари, които по своята същност са по-близко до гоблините. При него за пръв път се обявява идеята за вампир който е слаб, докато не се напие с кръв, тогава той става румен и сит, с очи изпълнени с кръв. Френски автор Франсуа Ришар в работата си «Разказ за това , което е стнало в Архипелага, на остров Сан-Ерени» (1657) засяга темата за вампиризма, но я свързва с магията.

Първото произведение на немски език по тази тема е «Masticatione Mortuorum” (За мъртвото живеeне), бе написано през 1679 от Филип Рор (Rohr). Тази работа отбелязва началото на немския принос към легендата, тъй като редица псевдонаучни трактати за вампиризма са били издадени от учените в Лайпциг, и се смята, че тъй като Рор не е бил свещеник, с тази публикация вампирите били приети в научния свят.

Книгата бе наречена така, защото по мнението на автора грухтящите и мляскащите звуци, донасящи се от могилите показват че в нея се крие вампир. Според думите на Рор, вампира изяжда собствената си плът и зловонната пръст, и се готви по този начин да сее чума: «По времето на чумните епидемии дяволът се отдава на ужасните си игри на дъното на могилите; тогава забелязват, че устните на мъртвите, особено на жените, издават грухтене подобно на това на прасетата когато преживят храната; от това грухтене заразата се разпространява по-надалеч; щом се чуе този звук, чумата почва да се развихря с двойна сила; обикновенно тя отнася жените една по една».

Не особенно много, но с вампири се е занимавал и Парацелз. Вампирите , по неговото мнение, са астралните тела на хора , живи или мъртви (обикновено мъртви). Те се опитват да продължат съществуването си във физическата плоскост, отнемайки от живите хора тяхната жизнена енергия и използвайки я за своите цели. Нов бум на интереса към вампирите се състоя в края на 17-ти век и в първата половина на 18-ти и е бил най-вероятно свързан със серия епидемии, развилнели се по Европа в този момент, а също така с това, че по време на войната с турците в Европейските покрайнини се вля ново парче от Балканите, с чиято митология се появи шанс да се запознае. Освен това 18-ти век е преломен в развитието на европейската култура: тя откри за себе си цялата прелест на народните суеверия. Устните предания започнали активно да се записват и издават. Разказите за вампири се появили не само в сборниците с народни придания, но и във вестникарските новини и официални донесения. Всъщност, повечето от «документираните» данни за упирите се отнасят именно към този период.

В следствие на това избухна «вампирска истерия», която се свеждала до търсенето и унищожаването на упирите – през 1710-1725 такива ловове са известни в Прусия, 1725-1730 в Унгария, през 1725-1732 в Австрийска, Сърбия и така нататък. Към края на 18-ти век слуховете за вампири завладели Полша, Унгария, Сърбия, Силезия, Румъния. Особено внимание трябва да се обърне на историите на Арнолд Паоле и Петър Плодогоевич. Случаят на Арнолд Паоле е вероятно най-цитираното съобщение за «реален» вампризъм поради сравнително дългото изследване и документация на съобщените събития. Именно този случай повече от който и да било друг пренесе легендата за вампирите в научните и летературните кръгове и вдъхнови академичните изслевания на въпроса. Арнолд Паоле бел войник в Австрийска Сърбия в началото на 1700-те и е твърдял, че е бил атакуван от вампир на туркия фронт. Той толкова вярвал в това, че за да противодейства на инфекцията, ял пръстта от гробовете. Когато Паоле умрял от счупване на врата при падане от каруца със сено, той почнал да се появява около къщата, в която живяла вдовицата му, нападал на хората и животните и изпивал кръвта им. Неговите съседи в селото Медведия, недалеч от Косово, били толкова обезпокоени, че подали официален рапорт, и през декември 1731г. Австрийското правителство бе принудено да започне разследване под ръководство на полкови полеви хирург Йоханес Флукингер. Като краен резултат от доклада Арнолд Паоле бе признат за вампир.

Съгласно доклада « когато тялото на посочения Паоле било извадено от земята три месеца след погребението, то не бе докоснато от следи на разложение, а очите били пълни с прясна кръв, която също така течала от ушите и носа. Лицето на мъртвия се отличавало с противоестествена красота. По решението на селския старейшина посочения Паоле бе пронизан с кол, при което главата му била отсечена ...». С това бедите не свършили, тъй като вдовицата на Паоле, и други негови роднини, и дори онези, на които им се наложило да ядът месото на погубените от него животни, на свой ред станали вампири, и техните гробове също се наложило да се разравят. В резултат на това през 1732 година сред войниците на австрийската армия, намираща се в Сърбия, разпространили писмо, в което се съобщавало за честите случаи на вампиризъм и давали рекомендации за мерките на безопасност. Макар, ако се отчете факта, че целта на вампирската дандания бе да се убеди командването да напусне прокълнатото село, не съм съвсем сигурен че съставителите на доклада не са преувеличили някои неща.

Подобна ситуация била и с Плодогоевич, който бил селянин от Кисилова, Сърбия... След смъртта му през септември 1725, тръгнали слухове че покойният навещавал членовете на семейството, искайки от тях храна и обувки, и убил доста хора, които успели преди смъртта си да разкажат, че на сън им се явил вампирът. Официалните власти мълчели, и местното население само намерило свещеник и поискало той да присъства на ексхумация. Съгласно отчета на свещеника, на тялото продължавали да растът коси и нокти, отсъствал мириз на труп. Това било достатъчно основание тялото да бъде прободено с кол и изгорено.

Друг доста разпространен отчет за «унищожаване на вампир» бе направен през 1717 година от личния ботаник на Луи ХІV Жосеф Питон Турнефор по време на престоя му на остров Миконос през 1702 в рамките на «пътуването до Левант», където той събирал редки растения. Тонът на този отчет е различен от австрийските и е украсен със суха ирония, сарказъм и презрение към селските суеверия. Турнероф описва «избухването на вампирска епидемия», случила се след като някакъв зъл и заядлив още приживе селянин бил убит, а два дена след погребението му, започнал да създава още повече проблеми на съселяните си, « предприемайки насилие спрямо хората и собствеността им». Към десетия ден бе решено, че е необходимо да се следват предписаните правила и да се извади сърцето на чудовището. Хората ексхумирали трупа и извикали местния касапин.

Турнефор не без черен хумор описва некомпетентния и застарял касапин без познания за човешката анатомия, непохватно търсещ сърцето, миризмата произтичаща от трупа, смесена с миризмата на тамян и общата истерия на народа. От негова гледна точка тялото било напълно мъртво, но дори след изгарянето на сърцето безчинствата продължили, и след дълги дебати изгорили цялото тяло.

Всички тези истории не само провокирали лова на упирите, но вдъхновили и появата на нов вид литература, включваща Masticatione Mortuorum in Tumulis, или «Какво мъртъвците ядат в могилите си», написана от Майкъл Ранфт ( да не се бърка с творбата на Рор) или Dissertatio de Cadaueribus Sanguensugis на Джон Кристиансон. Тези «научни» изследвания от това време подобно на работите на Джон Хайнрих Zophius van Dalen-а (Dissertatio de uampirus Sreuiensibus, Duisburg 1733) се явяват изследвания за появата и проявата на вампирите във връзка със свръхестественото въобще. Така, за същия ван Дален основен тип вампир не е упирът, а «мара» като чудовище, нападащо спящите, поради което авторът го сродява със сукубусите. Научното съобщество, особено Сорбоната, открито се обяви срещу тази дандания, и особенно срещу оскверняването на телата на хората, които са били сметнати за вампири.

Авторът на «Размишления за вампири» (Dissertazione sopra i vampiri, Неапол, 1744) Джузепе Даванцати, кардинал, йезуит и архиепископ на Трани, ги е писал по пряка молба на папата в качеството на «полузатворен» текст за служебно ползване, и затова тозу труд е по-малко известен. Даванцати естествено отнася вампирите към порожденията на дявола, но при това разграничава фактите от фантазиите, а самите вампири - от призраците, а също така критикува невнимателните «ловци за немъртви».

Но най-подробен и интересен труд от онова време, също така вдъхновен от изброените случаи, е дело на френски монах-бенедектинец и учен Дома Августин Калме «Дисертация за появата на ангелите, демоните и призраците, а също така за появата на вампирите в Унгария, Моравия и Силезия» ("Dissertations sur les Apparitions des Angels des Demons et des Espits, et sur les revenants, et Vampires de Hundrie, de boheme, de Moravic, et de Silesie.") , издаден през 1746.

Макар Калме да е известен като автор на редица трудове изучаващи Библията, този го е направил най-известен вампиролог на 18-ти век. Както и италиянския му колега Даванцати, към изучаването на вампиризма го е подтикнала вълна от съобщения за вампири, постапваща от Германия и Източна Европа. Потресен от детаилните и убедителните доказателства за случаите на вампиризъм, постъпващи от Източна Европа, той смятал, че би било неразумно просто да ги отхвърли. Освен това, като богослов, той признавал, че съществуването и действията на отново завърналите се същества, пиещи кръв, могат да окажат важно вляние на различни богословски изводи относно природата на съществуването след живота.

Калме определял вампирите като хора, които са умрели, а след това се върнали от гробовете си, за да притесняват живите, да пият тяхната кръв или дори да причиняват смъртта им. Той събрал много записи за вампризма, използвайки различни източници – официални отчети, вестници, свидетелства на очевидци, записи на пътешественици и критически забележки на свои учени колеги ( голяма част от опубликуваната му работа е била именно антология на всичките събрани от него данни), проанализирал всички съществуващи тълкувания на този феномен, включително местния фолклор, приел е във внимание естествени, но малко известни промени, настъпващи с тялото след смъртта, и последствията от преждевременното погребване.

След това Калме предложи своята интерпретация на тези съобщения. Той осъдил истерията, която последва след някои от случаите на вампиризъм и поддържал осъденото от Сорбона поругаване на телата, но се оказал неспособен да направи окончателен извод и оставил въпроса отворен. Всъщност, той по-скоро е възприемал идеята за съществуването на вампирите, отбелязвайки, че «се струва невъзможно да не се присъедини към вяра в това, че тези призраци наистина излизат от могилите и че са способни на ужасни действия, които им се приписват в много от случаите...»

Книгата на Калме станала бестсейлър. Тя претърпяла три преиздавания във Франция: през 1746, 1747 и 1748 години. В Германия излезе през 1752 година и в Англии - през 1759 година (повторно е излизала през 1850 година като «Светът на призраците») , и цяла редица вампиролози от последващи времена, в това число и Монтегю Самерс, са използвали Калме като основен източник за своите изследвания.

Лов за упири бе преустановен едва от скептичното настроение на императрицата Мария-Тереза, която, когато в селезия се случи поредно избухване на вампиризъм, изпрати там за изследването на този въпрос личния си лекар. Той състави отчет, разобличаващ случая като свръхестествени глупости, и осъдил поругаването на телата. В отговор на това през 1755 и 1756 година Мария-Тереза издаде закон с цел да спре разпространението на вампирската истерия, включващ прератяването на делата, свързани със случаите на вампиризъм, с които се занимавала църквата, и предаването им на гражданските власти

Най-новото време и съвременните тенденции

През 19-ти век вампирологията не е получила особено развитие, но постдракулическия бум в края на века сформира интереса към вампира не само като към литературен герой, а и като феномен, който има нужда от изучаване.

Сред трудовете от началото на ХХ век се открояват значителните по обем трудове на Монтегю Самерс (Montague Summers "Вампир и неговите роднини” и “Вампирите в Европа” публикуван в две книги през 1928-29, преиздадено като една книга през 1995). При Самерс вампир е всеки злонамерен кръвопиещ дух, вследствие на което неговата работа включва очерк за “вампири китайски, малайски и асирийски”. От друга страна, той се стреми да проанализира социалните източници на образа, и затова засяга и каталепсията, и людоедството, и некрофилията, и многобройните маниаци от сержант Бертран до “хановерския касапин” Хаарман. Самерс изследва не толкова фолклорните традиции, колкото еволюцията на образа в литературата на миналия век, привеждайки множество полезни примери.

В същото време са били написани и други трудове, но “Вампири и вампиризъм” на Дудли Райт през 1914 г. силно клони към популизъм и напомня на днешни статийки във жълтата преса. Именно Самерс е станал основа за трудовете на болшинство съвременни автори, разработващи вампирската тема в няколко направления. Започвайки от 60-те години, в Европа и САЩ започват като гъби да никнат разнообразни общества, повече приличащи на фен-клубове – Лос-Анжелийския “Обществото на Граф Дракула” (Доналд Рид, 1962), “Клуб на поклонниците на граф Дракула” (Джин Янгсон, 1865), или “Обществото за изучението на вампири” (Шон Манчестър, 1970).

Забележителна дата за вампирологията станала 1972 година, през която се случили наведнъж 3 знаменателни събития. Раймонд Макнели и Раду Флореску издали “В търсенето на Дракула” – първи голям труд, посветен на историческия Влад Тепеш, който практически веднага бе допълнен от “Мечтата на Дракула” на Леонард Волф. Тези книги не могли да не привлекат вниманието към темата за вампира.
Друга книга била “Истинските вампири в историята” на Доналд Глат – първи опит да се съберат всичките записи за исторически фигури-вампири. Накрая, Стивън Каплан основа “Център за изследване на вампира”, посветен не на изучаването на литературния герой, а откриването на хора с физиологически отклонения.

След тази дата обществото на вампиролозите се превключва на по-сериозен анализ на проблема. През 1977 Мартин В. Рикардо основава “Общество за изучаване на вампири”, чийто член е Дж. Гордън Мелтон, който издава първо “Хронологията на Вампирите”, а след това “Справочник по вампирите (The Vampire Book)", която се смята наред с Енциклопедията на вампирите (The Vampire Encyclopedia)" на Матю Бансон най-добрата научно-популярна книга.

През 1978 Ери Хелд и Дороти Никсън основават “Обществото по обмяна на информация за вампири”, а през 1980 в Дъблин бе основано Обществото на Брам Стокър. В даден момент се наброяват няколко стотици подобни организации. Множество трудове често използват методиката на психоанализата. Атагите подсъзнателно се свързвали със сексуалното насилие, а страх от вампири и едновременно привличането им се извеждали от физическите усещания. Тъй като вампирите често нападат спящите обекти на тяхната любов, а действията от типа на захапвания, целувки и засмукване са тясно свързани със сексуалните преживявания, свободата за такива трактовки е голяма, тъй като ако се придържаме строго към Фройд, вампирът въплащава Ерос и Танатос в чист вид.

Типичен представител на тази школа е Лоуренс А. Рикелс, преподавател от Калифорнийски университет, чиято книга “Лекции по вампирите” бе построена на основата на спецкурс, който той преподавал в катедрата в продължение на няколко години. Курсът обхващал голям обем от информация – от древните антивампирски погребални обреди до използването на вампирската естетика от деятелите на съвременната масова култура от типа на Мерлин Менсон, и до голяма степен бе построен на анализа на подсъзнателните значения на едни или други образи и влиянието на философията на Маркс, Фройд и Ницше.
Нина Ауербах в нейната книга “Нашите вампири сме ние” възприема вампирите в социален аспект. Според нейните думи, вампиризмът е произлязъл не от параноите или ксенофобията, а точно обратното, от човешката щедрост и ентусиазъм, и неговия вкус е неразделен от онези естествени импулси, които ни правят хора. Тя вижда увлечението по образа на вампирите като проява на естествен протест и отчасти като образ на мъжа в огледалото на американския феминизъм. Ауербах също така свързва измененията в концепцията за вампира и идеологията на властта и изследва възраждането на образа в хомоеротическата традиция, отчасти предизвикана от това, че под някакъв натиск на феминизма вампирите се изобразяват изключително в мъжки пол, но неговите жертви обаче стават вече не само девойките.

Сред представителите на “антропологическия подход” може да се припише “Сборникът на данните за вампири (The Vampire: A Casebook)" под редакцията на Алън Дандес (Alan Dundes), който обединява 11 есета, засягащи историята на понятието “вампир”, типажите на вампири в Румъния, Сърбия и Гърция, а също така особеностите на техните способности, техниките на вампироубйството и възпримането на вампиризма от гледна точка на психоанализата.

Във връзка със славното столетие в края на 1997 се наблюдаваше истински бум на вампироманията. Възникнали нови асоциации на последователите на Дракула, специализирани списания, открити бяха нови музеи, магазини, продаващи всичко отнасящо се към темата.

Източник : Back arts