Фолклорните корени на вампира

Фолклорните корени на вампира, или накратко за вампироподобните в разни страни и народи

Всъщност се среща почти във всичките митологични традиции, и макар огромно количество да са причислявани към упирите и вампирите, те не съответстват на изградения от нас набор от критерии. В тази част ще се опитам да разгледам всичките същества, които споменават по един или друг повод вампиролозите, методично предвижвайки се от регион към регион.

Обща представа за упирите.

Най-близкият прародител на «съвременния» вампир е живият мъртвец, известен като упир (думата «вурдалак» погрешка е вкарана от Пушкин), който става от гроба, за да яде месото и да пие кръвта на живите. Произхода на упира може да бъде различен, но обикновенно се свеждат към три основни причини:

-"Неправилно погребение", тоест оставяне на тялото без погребение или погребано не «по правилата», без нужните ритуали, дали ще е грешка или външна намеса в погребалния ритуал. Дори ако покойният е бил добър човек и е умрял спокойно в леглото си, той можел да стане вампир, ако трупа му бил прескочен от котка или прелетян от кокошка, ако гробът при изнасянето се е ударил в рамката на вратата, или ако на него са попаднали капки дъжд или градушка. Дори погребаните по всички правила може да се превърне в упир, ако роднините прекалено тъгували за него, викали го по име, тоест фактически го призовавали.

-"Неправилна смърт" – основно неестествена смърт. Вампир може да стане онзи, който е умрял през нощта, самоубил се или замръзнал в полето. Често упирът е мъртвец, чието убйство не е било отмъстено: всеки, който е загинал от насилствена смърт, е могъл да стане от гроба си и да въздаде справедливост (макар за тази същност се предпочита терминът «ревенант»).

-"Неправилен живот" – способността да стават от гробовете се преписвала и на онези, които са били по някакъв начин забележителни през живота си. Забележителността можело да бъде наследствена – деца, родени с «якичка», в резултат от кръвосмешение, пети синове в семейства , където са само момчета, а също така родени вече със зъби. Съгласно румънските легенди, незаконородените и некръстените деца, вещиците, магьосниците и седмите синове на седмите синове, били обречени да станат вампири.

В някои райони на източна Германия имало поверие, че дете, което е отбито от гръд на майка си, ще стане вампир и първо ще яде месните части на гърдите, а след това ще удължава живота си за сметка на свой жив роднина.

В славянските страни за потенциални упири често се смятали рижавите (смята се, че Юда бил рижав), а в Гърция, където хората са основно с тъмни очи, за вампири се смятали тези, които имат сини очи. Характерът и образът на живота на човека също могат да доведът до това, че след смъртта да не му се лежи спокойно в гроба: вампири ствали сръдливи и раздразнителни хора, постоянно с нещо обезпокоени, които не са си върнали дълговете и не спазващи обещанията си.

В славянските страни се смятало, че потенциални вампири могат да бъдат зли и жетоки хора, или пък занимаващи се с черна магя, а също така самоубийците, клетвопрестъпниците, проклети от родителите си, трупове на умрелите в грях. В същия списък влизат грешниците, отлъчени от църквата.
В повечето фолклорни истории живият мъртвец не атакува всички – неговия гняв се стоварва върху определени лица – негов убиец или роднина, допуснал грешката при погребалния ритуал. Като правило упирът преследва членовете на семейството си: мъже – жените, жените – мъже. Младите девойки търсят бившите си младоженци. Жертвата на упира често сама се превръща в упир. Понякога е достатъчно едно ухапване, а понякога се изисква доста време, но мъртвеца вече е обречен да се изправи от гроба си.
'Някои вампири имат неприятния навик да чукат на вратата, да сядат на масата, и да обявяват за смъртта на някой от присъстващите в стаята. Никога не трябва да се отказва на вампира храна: гладен и от това озлобен, той може да се нахвърли на собствените си деца и веднага да ги...'' Това е част от «Еврейските писма», споменат от Калме.

Ситуацията е по-различна в случаите когато вампиризма е свързан с договор с тъмни сили. В този случай упирът не е нежив като нещо умряло и излязло от гроба, а превъплатен магьосник, и необходимостта да пие кръв е плащане или подхранване на демона, който седи в неги и се явява източник на неговата сила. Дали при това той е жив или мъртъв, не е толкова важно. Такъв упир се отличава с голяма социална активност, нападайки не само роднините си и навреждайки на обществото като цяло. Всъщност това както и лекантропията, която магът често придобива при такава сделка, се явяват като modus operandi (модел за поведение) на чернокнижника.

Как упирът напуска гроба си? Той е надарен със свръхчовешка сила и при желание може да вдигне надгробния камък. Но в ноща в навечерието на Св.Андрей при молдовците могат да го накарат той да носи своя камък върху главата си. На някои упири не им е нужно да прокопават пътя си навън. Те могат да се «проточат» през пръстта и като излязат от земята, пак да придобият форма...
Монтегю Самерс описва събирателния образ на европейския упир по следния начин: Той нито е мъртъв, нито е жив, но живее в смъртта. Той е аномалия; андрогин в света на призраците, пария сред чудовищата. Наяве той е слаб и космат, а когато се напие, става толкова дебел, че една ве се пръска от ситост. Свежата кръв му тече от устата, носа и ушите. Неговото тяло си остава ледено-студено; кожата запазва мъртвешко-блед цвят с фосфорециращ оттенък; но устните му са червени и чувствени, и между тях блестят острите зъби. Нокти са изгънати като на хищна птица, мръсни и покрити със засъхнала кръв; неговото чудовищно зловонно дихание разпространява миризма на разложение, гниеща плът. И накрая , косите му са рижави , както на Каин и Юда.

Следва обаче да разграничаваме вампира от трупоеда. Тип чудовище, което яде трупове ( независимо дали при това е немъртъв), се среща в най-различни региони чак до Чукотка, където подобни същества се наричат тугнъгак.

Античност

Всъщност идеята, че обиденият покойник може да се върне и да накаже е много стара – повечето от погребалните обреди били насочени към това да попречат на мъртвеца да се върне. Още неандерталците чупили краката на труповете за да не може да стане. Дори традицията за поставянето на крайъгълните камъни има по-голямо значение отколкото просто поставяне на паметник – тежкият камък бе предназначен да спира покойника да се дигне от гроба си, да не говорим за кремацията или погребването на кръстопът , за да не може покойникът да се ориентира накъде да тръгне.
Асирийските Екиму, които се смятат за първите вампири са били неуспокоени мъртъвци, целта на появяването на които била да намерят жертва и да я накарат да изпитва мъките, които приживе е изпитвал неспокойният дух.

По-интересна е древногръцката ламия или емпуза, спомената за пръв път от Филострат в «Житето на Аполоний Тиански» (200 - 245) като същество, нападнало един от учениците на философа. В гръцката митология Ламия е била кралица на Ливия, прекрасна жена, която имала деца от Зевс. Но когато Хера, съпругата на Зевс, разбрала за това, тя я превърнала в чудовище, а потомството избила. Освен това наложила проклятие, поради което Ламия не можела да склопи очи, пред които винаги стояла картината на убийството на нейните деца. Когато Зевс научил за това, той можел само да и даде способност да изважда очите си от орбитите и да си почива като не вижда нищо. Обаче завистта към щастливите майки превърнала Ламия в чудовище, което краде деца. Преди да изпие кръвта им тя ги разкъсвала с нотите си. С времето с това име почнали да наричат вещици, които крадат деца, а също така демони, които превръщайки се в красавици, съблазнявали случайни мъже. И чак когато утолявали страстта си, те изпивали кръвтта и живота на жертвата. По-късната ламия се превърна в звероподобно чудовище (змия с човешка глава и гърди), и фигурира под този образ и в множество Ролеви игри.

Римската империя имала развита традиция в успокояването на неспокойните духове ( прочутата Лемурия) и най-близкото до вампир същество било стрикс – смъртни вещици, използващи кръвопитието като част от магическите си практики. Обаче именно от този термин се появили по късните стригои и стриги, които по-късно се използвали за обозначаване на цяла редица вампироподобни същества (включително и гигантските комари от АДнД).

Средневековие

При анализа на образа на вампира през средните векове трябва да се помни, че християнската парадигма просто изключва възможността да съществуват вампири или оживели мъртъвци въобще. След смъртта човешката душа веднага отива на божий съд, а след това в Рай или Ад, тялото става на прах, и съдбата му нататък никого особено не го вълнува. Оживяването се среща само във вариантите на възкресяване като връщане на душата обратно в тялото. Единственият аналог на вампира в християнските митове е сукубът, и то доста условно.
В резултат от този натиск от страна на религиозната парадигма фолклорните упири бяха захвърлени в нисшата митология и били разпространени предимно там, където позициите на църквата били слаби и тя по-актовно взаимодействала с фоллорните поверия. Затова болшинство от известните нам легенди за живите мъртви произхождат не от западна или централна Европа , където католическата църква е била стабилна, а от източна Европа или балканския регион, където православието (сравнително с католицизма) много по-толерантно се отнасяло към местните традиции.
През 1213 в енцикла на папа Инокентий ІІІ църквта официално призна съществуването на живите мъртви наред със сукубите, падналите ангели и други слуги на Сатаната, но не е уточнила статуса им – вампирите били споменати «във връзка със» и сериозно вярата в тях започнала да оказва влияние на умовете едва в Епохата на Ренесанса, между другото, едновременно с лова на вещиците.
От друга страна, темата за кръвта заема в християнската мистика определено значение – думите на Исус «това е моето тяло и моята кръв» дават на образа на кръвта допълнително мистическо измисляне и са породили интересно поверие: православен, отрекъл се от вярата си (най-често приел католическата), обезателно става вампир. Напълно вероятно е възникването на това вярване да е обусловено с механизъм на своеобразна «компенсация»: отивайки към католицизма, православният, макар и да запазва правото за пречистване чрез Тяло Христово, се отказва от пречистване с Кръвта, тъй като при католиците двойното пречистване е превилегия на клира.
Съответно, вероотстъпникът е длъжен да се стреми да компенсира «липсата», а ако промяната във вярата не минава без сатанински умисъл, то и методът на «компенсацията» е подсказан от сатаната – вместо кръвта на Христос отстъпникът пие човешка кръв. Вампира не са смятали за носител на някаква «вампирска» епиземия (който на свой ред преди това е бил заразен от вампир), но го смятали за магьосник, който и сключил сделка с дявола заради земните блага и използващ кръв за извършването на магически ритуали. Тази представа сложи свой отпечатък на образите на доста фолклорни упири.

Западни и Източни славяни

Източнославянски упир в честия си вид не е жив мъртвец, а зъл магьосник. Процесът на неговата самовампиризация протича самоволно, като резултат от предишното му съществуване. Не случайно в централна Русия упирите най-често ги назовават «еретици», обяснявайки трансформацията му с отказа от правата вяра. Сами по себе си «посмъртните разходки» се обясняват по различен начин: или тези хора «не ги приема земята» или, сключил договор с нечиста сила и умрял преди срока, все едно че доизживява останалите години като жив мъртвец. През деня упирът спи в своя гроб, а се събужда в полунощ. Той смуче кръвта на спящите и ужасява с крясъци на петел, и действа до определено време. Светлината не е смъртоносна за него, но го кара да се крие в бърлогата си.
Като правило, източнославянските упири не обладават с широк арсенал от свръхспособности – освен че са надарени с дълги остри зъби, «съкрушаващи стомана», понякога имат зооморфни черти, способността да бяга стремително със скорост на кон (често държейки ръцете си като кръст върху гърдите си), или да носи със себе си епидемия (като следствие от това се появи идеята за заразното ухапване на вампира). Макар според «Новата Абевеге на руските суеверия», «еретик железнозъб» е могъл да изсмуква дъжда от облаците и именно сушата е карала общината да търси гроб на подобен еретик.

При западните славяни упирът е по-скоро мъртвец, отколкто магьосник, макар във всяка страна обликът му и способностите му леко се различават. В Полша се е смятало, че упирът не хапе, а има раздвоен край на езика, с който пробива кожата. Българските вампири са имали само една ноздра, заострен език и се спирали като се посадят рози около могилата му. При сръбските вампири се среща превръщането в мъгла.
Повечето упири не са само кръвопийци: те именно «ядът своите жертви (мака да могат да се хранят и с друго), а също така изпиват и кръвта». Периода им на активност може да варира – често от обед до полунощ, и повече напомня «разписанието» на обикновенния човек. Някои спят в гроб, пълен със кръв, но това не винаги е кръвта на жертвите. Някои в критически ситуации се превръщат в глутница плъхове или други малки отвратителни създания (червеи и т.н.), която се разбягва в различни посоки, и за да се убие трябва да се унищожат всичките животинки.

Друго чудовище, послужило за първообраз на вампира, е мара. Този злобен дух, който не винаги има разбираем произход (при славяните това е дух на некръстена девойка), който прониква в къщата, напада спящите, обикновенно беззащитни деца или жени, в резултат на което жертвата цяла нощ сънува кошмари ( «морок» или английското nightmare имат същия произход), от които тя отслабва и умира. Имено този образ е отговорен за влизането на вампирите в помещения (упират действа повече навън, дебнейки по пътищата, но без да влиза в дома), а също и за способността на вампира да се превръща в мъгла и да лети.

В «митологическата енциклопедия» се споменава, че мара има облик на гигантски молец, и нейното ухапване открадвала душата, която можела да бъде върната само ако марата бъде убита с удар на кол в сърцето или с изкарването на нейните коси на слънчева светлина. Мара или Марище в Русия, известна като Мора в Полша, или Морава в България, карат да си спомним и думата «мор».

Германия и Западна Европа

Именно в Германия се появи терминът “възвращенец”, означаващ неуспокоения. Тъй наречените видергенгери (от немски глагол “завръщам се”) обикновено плашили хората със самото си появяване или по-рядко се опитвали да примамят в гробището и там да го разкъсат на части или удушат.
От немските вампирообразни ще отбележим алпа, макар той да е по-скоро дух на наскоро умрял роднина. Децата могат да станат алпи, когато майката използва конска грива, за да се освободи от бременност. Алп може да се превръща в животни (котка, куче, свиня), но във всичките си проявления носи шапка. Той пие кръв от хора и деца, но предпочита млякото на жените.
Португалската брукса, по облик много напомня на Баба Яга – прекрасен образ на вещица променяща формата си, и вампиризма там е просто приложение. Между другото няма сведения брукса да ползват акустична атака, приписвана и от Сабковски.

Циганите

Голям принос към легендите за упирите имат циганите, които се разпространили по Европа през 14-16 векове. По това време, когато Европа бе християнизирана, те много повече запазили своите традиционни вярвания, в това число и култът към предците, предполагащ възможност за така наречения мулло.
Циганския жив мъртвец имал крайно време за да извърши зло, но могъл да има както човешки облик, така и на чудовище, а можел да се превръща и в животни (в някои случаи дори в птици и коне). Той можел да става невидим, да се появява във всяко време от деня и нощта и често, подобно на сукубите, да посещава своите смъртни любовници и да изсмуква силите им.
Циганите предполагали, че от такива съюзи можело да се родят деца, и децата на мулло били известни като «дхампири». Тези «деца на вампири» били способни да ги разпознават, да ги виждат дори в невидимата форма и често били ловци на вампири, защото дори обикновени оръжия в техните ръце можели да нараняват вампира.

Гърция

Интересно тълкуване на вампира има гръцката ортодоксална църква – в противовес с римската католическа църква, чиято доктрина твърди, че тлението не засяга осветените тела, там е имало поверие, че тялото на онзи, който е бил отлъчен от църквата, не се разлага до тогава докато не му бъдат опростени греховете. Да отбележим обаче, че вулканичната почва в региона забавя процесите на гниенето и дава доста почва за подобни суеверия.
Ранните гръцки упири – тимпаниос са обикновени неуспокоени, които бродят сред живите и се смятали за относително безопасни, способни да раждат деца. Единственото им отличие е приличаща на барабан кожа, издаваща при удар същия звук (оттук идва и тяхното име).
За по-опасни се смятали вриколкас – те не са духове на умрели, а дяволски духове, влизащи в тяло, когато душата отлита от него. Вярата на гърците във вриколкас е била толкова силна, че гърците се опитвали да попречат на неговото проникване, погребвайки покойника с монета (обол) в устата или запечатвайки устата с восъчен кръст, и дори в ХІХ век телата на мъртвите изравяли след три години, за да се уверят че те са се превърнали в прах.
Същия термин се използвал за обозначаването на онези, при които вампиризмът бил аналог на проклятие – след смъртта мъртвецът нападал онези, които най-много обичал приживе.
Още един гръцки монстър е мормо, който се отнася към типа «кошмари».

Румъния и Унгария

В тези територии са се срещали няколко разновидности живи мъртъвци. Първите били мороите – тези, които са предразположени към вампиризъм след смъртта, обикновено поради особености при раждането, или умрели неженени. Като правило те имали опознавателни белези – рижави коси и красиво лице, пълно телосложение. След смъртта този тип се наричали стригои.
Мъртъв стригой става, излиза през дупка в могилата, често има зооморфни черти, е негов особен тип, дъждовен стигой, може да предизвиква суша. Тъй като стригой, както и руският еретик, се явява немъртво състояние на природения магьосник, то и приживе той урочасва хора, добитък и посеви.
Друг тип вампир се наричал върколак ли прикулич. През деня те изглеждали като привлекателни хора с бледа и суха кожа, а през ноща като черни кучета-вампири. На върколаците им се приписвали способности да предизвикват лунни и слънчеви затъмнения, което било много удобно за нощното чудовище. Освен това върколак, който реално се намира в средата между вампир и «класически върколак», можел да води след себе си вълча глутница.

А "носферату", за разлика от своите киноматографически потомци, обозначавал «копелето» като жертва на незаконна любовна връзка, в «идеалния» случай – незаконно дете на родител който сам е бил незаконно дете. Освен жажда за кръв, носферату се отличавали с нечовешко ниво на развратеност и способност да плодят деца, ставащи морои. От друга страна той можел да проклина на безплодие.
Има и змуилан или збуретор – прекрасен младеж, демоничен любовник, изсмукващ живота от девойките и появяващ се в образа на дракон или като огнена топка.
Между другото последно съобщение от Румъния за пробождане с кол на предполагаем упир е от 1974 г.

Келти

Повечето келтски вампирообразни не са немъртви с изключение на ирландския Dearg-due (не съм уверен в правилната транскрипция и затова го оставям на латиница), чието име означавало «Червен Кръвопиец». Няколко пъти годишно тя излизала от гроба си, използвайки уменията си за да съблазни човека и да го убие. Dearg-Due можела да бъде убита чрез построяване на определен символ от камъни върху могилата, за която се смятало, че е неин дом. Обаче по-известна е шотландската Баваан Ши (baobhan sidhe), която изглежда като красива млада жена и танцува с мъжете, докато те не се уморят, а след това ги напада. Подобно същество е и Линаун Ши, която използва своята невероятна красота, за да съблазни хората и след това да пресуши живота им чрез изтощаващ секс.

Мюсулманският Изток

Арабският гул е разновидност на джин и е обикновено същество от женски пол. Фолклорните гули често приемали облика на девици-съблазнителки, и значителна част от сюжетите е свързана с женитбата на героя за гул. Гулът не е толкова вампир, колкото некрофаг, който предпочита да разравя гробовете и да се храни с трупове. Това че, след това АднД с този термин нарича немъртъв трупояден монстър, значително обърква ситуацията, тъй като това значение на думата «гул» сега е доста по-популярно от оригинала.
Кръвопийците били познати също практически на всички туркски и поволжски народи. Казанските татари ги наричали убири , а татарите от западна Сибир – мяцкаи. Подобни мъртъвци се наричали при чувашите вупари, у карачаевците – обури. Но макар убир и да е приличал по име на упира, той не е немъртъв, а зъл дух, вселен в тялото на магьосник (наричан убърлъ кеше) и заместващ със себе си неговата душа. Животът след смъртта е пряко последствие от този факт. Убирът не само пие кръв, но и яде месото от тялото на жертвата, праща болести и кошмари, може да примема различни образи (хора, животни, огнени змейове или огнено кълбо) и дори напада на светилата, поради което се случват затъмненията. Убирите крадели неродените деца от утробите на майките и изпивали водата от облаците и така предизвиквали суша. Можели да се убият с игла в стъпалото или като се пробие гроба с дъбов кол.

Индия

По-голямата част от индийските или далекоизточните чудовища (гаки, бгути, пишачи) по същетво са жители на долния свят (сферата на гладните духове) и макар да представляват реинкарнации на наказаните по този начин хора, те не са живи мъртъвци от европейски тип. Освен това, те може и да пият кръвта на хората, но основно са трупояди.
Бенгалския хордева не е толкова вампир, колкото зъл дух, който изсмуква жизнените сили от болните или умиращите. Имайки облика на черна котка със специфично мяучене, той се появява в такива домове където има болни и яде храната им или им сяда на гърдите, извличайки душата им.
Ветала или байтал, обитаващи в Индия и Непал, понякога се изобразяват като неживи, а понякога като смесица от човек и прилеп, способна да се вселява в телата. Този тип е известен от доста рано по средновековата повест «Вълшебният мъртвец, или 25 разказ на ветала». По тип те напомнят нещо като «Декамерон» или «1001 нощи», и ветала, до който главният герой трябва да се добере без да обели и дума, всъщност играе ролята на разказвач, чиито истории карат човека да ги прокометира поне с фразата «Не може да бъде!», след което мъртвеца отлита и лова трябва да почне от самото начало.

Източник : Вlack arts

» Вампира Старк
» "Дневниците на вампира"- Л. Дж. Смит