Колизеумът

С група туристи минах за турист но не останах много дълго с тях. Седнах на един отдалечен камък и гледах какво става. Беше ми интересно да наблюдавам гората. Подпрях ръцете си на коленете си,а в нея брадичката си. Тук имаха нужда от мен но може би щях да бъда по-полезен,ако бях горе. Тям можех да помогна на повече хора. Погледнах към небето и чувах ангелските гласове,красивата музика.

- Хей, внимавай. - закачливо подхвърлих на един от мъжете след като той ми направи едно неприлично предложение. - Може и да се навия.
От няколко часа се мотаех с тези туристи, за да намеря нещо подходящо.
Веждите му се повдигнаха в учуда. Сякаш това, че красиво момиче като мен, не беше срещано да е и толкова разкрепостено. Всъщност правех всичко, което беше необходимо, за да си набавя храна. Не ме интересуваше дали трябваше да се правя на девица или демон, какъвто съм.
Заогледах се за някой по - достъпен. Този носеше халка. Случайно погледът ми попадна на мъж, невероятно красив мъж, седящ отстрани. Когато тръгнах към него обаче усетих нещо, което не беше присъщо на човешките същества. Светлина, която всъщност представляваше неговата жизнена енергия. Това не беше хубаво. Демони и светли същества на едно място. Огледах се за бърз изход, ако нещата тръгнат на зле.

Още с навлизането в периметъра ми пред мен попадна една сукуба,която явно се бе заблудила. Тъкмо когато обърна гръб и тръгна да се измъква,я обгърнах със светла тънка и невидима нишка,която я дръпна към мен.
-Къде си мислиш че отиваш?
Но щом се обърна към мен ме порази с красотата си,беше много красива но не пусках нишката:
-Какво правиш тук?

Окей. Това не вървеше по план. Той не трябваше да е тук. Вдишах въздух, но почти веднага се разкашлях. По дяволите на светлата им енергия. Обърнах се към него.
- Какво мислиш, че правя?! - прошепнах с твърд и раздразнен глас когато бях на около метър от него. Седнах до него, въпреки че не исках. И започнах да го гледам сякаш искам да правя доста повече от колкото да седя с него тук. Светлите не обичаха така да ги гледат, поне тези, които бях срещала. Отвращаваха се от мен и си заминаваха. Дано подейства, защото нямам друг вариант.
- Дошла съм да се храня. Надявам се това не прекрачва някоя клауза от Вселенския кодекс? - погледнах го от милиметри пред неговото лице.

-Не знам какво правиш но е хубаво да се прибираш от там където си се пръкнала.
Гледах я как бе застанала до мен,а нишката още не я пусках:
-Не сте желана на земята,всички демонски изчадия трябва да си знаят къде им е мястото.
Казах но тя ме привличаше неудържимо и не защото бе сукуба,а нещо в нея.

- Мога да кажа същото за вас. Отивайте си на небето или където живеете. - исумтях тежко като се отдалечих от ангела. Станах, въпреки че не можех да ходя никъде. Всъщност трябваше да стоя точно пред него, защото нишката ме дърпаше силно.
- Ти пък какво имаш против храненето? Това, че си ангел, да не значи, че не ядеш?
Повдигнах вежди. Винаги тоя въпрос ме е глождил. Никога не бях виждала някой светъл да се храни. Може би беше причината в мен. Винаги ги нападах... или бягах от тях. Някак си не оставаше време за въпроси от сорта на "Какво кафе пиеш?" и "Колко сурова предпочиташ пържолата си?". Разбираемо беше.

-Не изпитвам нужда от храна...
Понякога изпитвах плътски желания но бързо преминаваха:
-Не изпитвам удоволствие от човешката или от душата на хората.
Отпуснах малко нишката защото щеше да се задуши или пък да я убие.
-Само вие го правите,само вие измуквате енергията и хората стават слаби към вас.

- Слаби ли?! Та те са нищожества, които мога да влияя без проблеми. - дъхът ми излезе прекалено бързо от дробовете, затова заприлича на въздишка. До сега бях се стягала, за да удържа на силата на нишката. - Междудругото трябва да казваш когато правиш такива неща, ще вземеш да ме развалиш и Господаря ще се вбеси.
Винаги съм говорела за себе си като за вещ, която бива раздавана наляво и надясно в името на Господаря и бях свикнала с това. До този момент. Като го казах дъхът ми спря, почувствах се нищожна пред него. Спрямо него. Той дори не трябваше да говори с мен. Също като хората, за които говорех. Тръснах глава. Още едно от тяхните влияния и трикове - тъпи ангели!
- Престани с номерата, ангеле! - озъбих му се.

-Защо,какво можеш да направиш?
Посъсках аз и я освободих от нижката,дори и да искаше не можеше да ме нарани.
-Твоя господар да си гори в ада. Аз нямам господар,аз не работя за него,аз му помагам,аз съм дясната му ръка и пращам такива като теб,дори по лоши там където им е мястото,при техния господар.
Но ставах податлив на нещо в нея,не бе чара и,не исках да се държа така но знаех,че трябваше да го направя.

Може би можех да му направя нещо. Никога не бях опитвала да нараня някой ангел от тези на по - високо ниво. Беше и рисковано да пробвам. Но това не ми пречеше да се боря за живота си с всички сили. Поне в Ада на това ме научиха. Прави всичко, за да оцелееш. Независимо от обстоятелствата и приятелите, независимо от всичко.
- Прав си, че не мога да ти направя нищо, но не ми пречи да опитам. - погледнах го решително в очите.
Надявам се е разчел това. Никога нямаше да се предам, ако тръгнеше да ме напада. В този момент обаче не усетих нишката. Кога ли я бе махнал? Защо я е махнал?
Кимнах на себе си - той не ме смяташе за заплаха. Може би беше прав. Въздъхнах отчаяно. Трябваше ми чудо, ако тръгнеше срещу мен. А това би било най - логичната му постъпка.

Погледнах я може би пък сукубите не бяха толкова лоши,въпреки че потикваха към съблазън и греховност. Хората ги харесваха и с радост им се отдаваха. Нямаше да навреди на никой:
-Седни до мен,няма да те нараня!
Казах аз и погледнах към тълпата,защото изведнъж така омекнах към нея? Не биваше да се поддавам към демонка,към сукуба:
-Бързаш ли?

Нямаше намерение да ме нарани? Моля?! Сигурно съм му се опулила насреща, което не беше от най - културните ми прояви, разбира се.
- Сигурен ли си, че не си развален? - попитах аз уж на шега, но въпросът си ми беше много сериозен от моя гледна точка. - Не, не бързам. - седнах по най - бързия начин до него. Не исках да обидя по - силно същество от мен, въпреки че сега се правше на добър. Опа, чакай. Това е ангел. Той не би направил нещо лошо....освен ако не си демон. Бях прецакана от огромни величини. - Не съм се хранила от много отдавна, стомахът ми къркори, а главата ми бумти.
Обясних му. Не знаех точно защо, а и думите ми противоречаха на всичко, на което ме бяха учили. Бях доброволно признала, че съм по - слаба от нормалното си състояние. Ако бях на някоя от тренировките до сега да са ме убили. Един поглед към ангела. Не, той нямаше признаци, че иска да ме убива. Което също беше против всичко, което бях учила за ангелите.

-Не всеки път убивам всичко което видя,това е голямата разлика,между ангелите и демоните. Ангелите дават възможност,човек да се разкая и поучи от грешките си. Хората харесват сукубите носят им наслада,въпреки че е греховно това понякога им помага. Освобождава ги от излишна енергия,която може да прерасне в още по смъртоносен и не простим грях убийството. Един по малък грях за сметка на друг по голям.
Опрях ръцете си на коляното си,като ги вплетох едно в друга:
-Не си заслужава да те убия.

Той току - що да не беше казал, че съм полезна на този свят? Че всички от моята раса са полезни? Този ангел беше сбъркан определено. Но мен ме устройваше - нали нямаше да ме убие. Това ме накара да се отпусна. Но учудването си оставаше в мен като аларма. Щом имаше такива възгледи, със сигурност не беше от нормалните, постоянни ангелчета, които са фанатици на тема демони...за убиването им, да бъдем точни.
- Е, ти какво правиш тук? Разузнаване или мотаене? - погледнах към лицето му в опит да намеря очите му. Не обичах да говоря без да виждам очите на човека...ъм, съществото, с което говоря. Единственото, което забелязах обаче беше прекрасната му коса, която улавяше слънчевите лъчи. Беше красив...за ангел.

Погледнах я бегло и се усмихнах но после погледнах напред:
-Искаше ми се да видя хората на който помагам от близо и за първи път слизам,за да ги видя от близо.
Гледах шепата хора който вървяха:
-Знам всяка история на всеки,знам какво е преживял и какво му предстои,но не съм ги виждал толкова отблизо.
Погледнах към нея:
-Ами теб ти сама ли избяга или Лилит те е пуснала?
Това бе създанието на Луцифер,неговата жена бе създадена от него самия. Но тя бе по особена не бе като него и бе достойна да го подчинява понякога.

Когато говореше сякаш можех да чуя камбани и хвалебна музика. Беше толкова странно. Може би не бях готова за такъв обрат на мисленето си за ангелите. Те бяха толкова различни същества от нас, толкова менящи се. Докато при демоните беше ясна йерархията. Беше начертан много хубав начин на действие. И това да си говориш на седянка с ангел беше нещо нетипично.
- Нека кажем, че все още Лилит не ме е забелязала като нещо особено. - подсмихнах се. Опитвах се да я избягвам. Явно се получаваше. Пък и аз не бях от толкова дълго, отколкото повечето. Може би заради това.
Погледът ми не се бе отместил, но аз вече седях облегната на опънатите си ръце на пейката. Може би такъв начин на зяпане би бил незаконен някъде по света. Но тук, надявам се, не.

-Сега вече,ще те забележат определено. Щом говориш с мен,ще те забележат.
Усетих как се мърда,как се движи и се обляга назад,обърнах се да я погледна. Тялото и бе съвършено се едно не бе демон,а ангел отмести поглед не биваше да се подаван на изкушението:
-Те искат да достигнат до мен,така че ако видят,че съм те пощадил,ще помислят,че с нещо си го заслужила и може да те изпоклзват. Демоните понякога сте доста предвидими.

- Ами да, предвидимостта ни е втората природа. - казах сконфузено аз. Щом искаха да стигнат до него защо не ме убиеше? Не, че ми се умираше, но да ме убие беше най - логичното нещо, което може да направи на този етап. Макар да не знаех историята, в която се беше забъркал, това беше наистина откачено. Да остави жив очевидец. Пък и каквата беше моята природа, щях да изпея всичко, за да си запазя живота. Което ме притесни.
- Надявам се, знаеш, че ако тръгнат да ме разпитват по - силни демони от мен, ще изпея всичко, за което сме говорили. - погледнах го леко притеснено. Беше приятно същество, харесваше ми да си говорим така непринудено. Но животът ми си бе най - ценен.

-Не те убих защото ако се разкаеш мога да те превърна в нещо друго и да не си толкова зависима от тях. Не подвластна на разпит.
Погледнах в очите и:
-Всеки има право да се покае за грешките си и да потърси ново начало.
Усмихнах се леко:
-А и ако не те убия,те ще го направят така че има ли значение?

Ужасно. Мразех изборите, които са дошли без да ги искам. Мразех ги!
- Харесва ми да съм сукуба. Такава съм от доста време. - Е, не и според него. Неговите години се съдеха от вечността, докато моите от човешките години. - Защо ми е да се променям? Те могат и да не ме убият. Могат отново да ме изпратят при теб. Ще разберат, че не знам защо не си ме убил и ще искат да разберат какво ми е толкова важното.
Преглътнах.
- Наистина не ме уби, защото си в добро настроение или? Чакай, не отговаряй. - сложих ръцете си на ушите. - Не казвай. После какво ще правя, ако знам. - погледнах право в очите му. Силата му ме заслепи за всичко останало. Ръцете ми се спуснаха бавно докато не стигнаха бедрата ми.
- Имаш хубави очи. - промълвих тихичко.

Ръцете и се спуснаха към бедрата не съзнателно разтворих леко устни. Искаше ми се да знам какво,ще направи но спря. Разтресох глава и казах:
-Не всеки път убивам,убивам демони който убиват към тях нямам пощада.
Може би и тя бе убила някой но не помнех:
-Само Луцифер убива без причино.
Мразех да казвам това име.

- Аз също съм убивала. - трябваше да бъде нещо като "Аз също съм убивала, но ти мен не ме. Защо?", но прозвуча като разкаяние. В реалност понякога не можех да се спра. Когато се хранех от тях, когато ги покварявах, когато те ми даваха цялата си жизнена енергия, чувството е прекрасно. Усещаш всичките им усещания. А повечето са прекрасни, тъй като са омагьосани от мен. Трудно ми беше да ги убивам. Може би затова не бях засичана. Ако имах навика да ги убивам, то щях да бъда засечена и вкарана по - навътре в систмата. Но това не ми даваше отговор какво ще правя, ако продължа да говоря с този ангел. Той нямаше да ме предпази от другите демони, ако дойдеха за мен. Просто прояви милост като не ме уби. Прокарах пръстите си по полата към колената. Имах този навик когато съм изнервена. Отново погледнах към него, но се стремях да държа погледа си далеч от очите му. Но се случи още по - лошо - погледнах към устните му. Което предизвика в мен странни усещания, което ме накара да оближа устните си.

Ръцете и се спуснаха по голите колене,бе къса пола. Толкова ми се прииска да пъхне ръце под полата си или аз да ги пъхнех. Почвах да се изнервям не биваше да мисля такива неща. Но срещнах погледа и,който ми действаше налудничево. Изместих поглед не биваше да я поглеждам,защото можех на практика да изпълня беглото си желание:
-Действаш ми ужасно,по добре е да си вървиш.
Е май беше добре.

- Наистина ли искаш да си тръгна? - гласът ми звучеше едновременно отчаян, заглъхнал и невярващ. Нещо в излъчването му наистина не беше толкова сияйно като го видях, но това го сближаваше с мен. О, леле! Единствената причина, поради която ангелите загубват онова свое сияние, е наличието на мисли, които не са толкова одобрени за ангелите. О, леле. Може би искаше все пак да ме убие. Сам го каза, че не му влияя добре. Леко се отместих в страни от него. Ръцете ми се обвиха около тялото през корема. Погледнах го очаквателно. Всяка негово движение можеше да бъде фатално.
Друга мисъл премина през главата ми - ами ако не искаше да ме убива, а да прави нещо интересно с мен. Не, едва ли е това. Ангелите рядко се интересуват от подобни неща. Най - малкото пък със сукуби.