Имението на сем. Кларк

Не знам колко дълго щеше да продължава, но семейният живот ми харесваше. Очаквах да е много по-различно... Някак ограничаващо и плашещо, но нищо не се беше променило освен това, че бях с двойни размери и само след няколко месеца щеше да има нова кралица в тази къща и това щеше да е нашата малка дъщеричка, на която не бяхме измислили още име. Всъщност единствените ни спорове бяха за това как ще се казва и колко точно трябва да ям и за твърденията му, че изглеждам прекрасно, което не беше съвсем така. Чувствах се дебела през по-голяма част от времето, но това беше малка жертва в сравнение с радостта и щастието, които изпитвах от факта, че ще бъда майка.
Друго нещо за което спорехме е медения месец, които той твърдеше, че сме нямали, а аз бях на точно обратното мнение, защото макар и след най-невероятната сватба правена някога, да не бяхме заминали никъде, държейки ме заключена почти цяла седмица в спалнята и правейки всички онези неща беше като повече от съвършен меден месец. Не можех да искам повече от това, а и не исках. Бях щастлива и това беше всичко което имаше значение.

Всеки себеуважават се мъж,нямаше да признае пред себе си,че семейния живот му харесва. Това ако някой мъж го каже,всички други щяха да го заклеймят,защото нямаше,как когато са ти отнели свободата,да се чувстваш щастлив. Но истината беше,че нищо от предишния живот не му липсваше освен факта,че му се искаше жена му да не бъде толкова мнителна,когато и казваше нещо,като това,че е красива.
Всъщност за него беше станала дори още по красива,не знам на какво се дължеше но за него тя простоо сияеше,беше с някакъв от онзи прекрасни сияние,който я правеха още по красива. Аи кой нямаше да му хареса резултата,големи и прекрасни гърди,сочно тяло. Той не си падаше по кльощавелки,за това сега Симон беше просто перфектна.
Прибра се от работа в къщи,като носеше някаква поръчка за похапвани и от любимите и бонбони. Можеше да не ги яде но знаеше,че малкото момиченце живеещо в нея,щеше да пожелае и към 1-2,щеше да е изяла всичко и щеше да го събуди,да ходи да и купува нещо от Макдоналдс или подобни неща. Бременни! какво да ги правиш! Освен да ги обичаш или нещо такова.
Прибра се целуна я нежно по бузата,като остави нещата на масата:
-Как си,скучно ли ти беше без мен?
Присегна се към коремчето и,като го погали,наведе се и бързо целуна коремчето и:
-А,как е другата принцеса?

А, да това беше един от истинските проблеми. Трудно приемах факта, че трябва да работи, защото изпитвах огромна нужда да бъде около мен постоянно. Сигурно и точно поради тази причина цял ден прегрявах телефона му и си открадвахме по няколко минути, които ми бяха крайно недостатъчни.
- Не може да си представиш колко скучно е тук без теб. - Отвърнах съвсем откровено и на свой ред го целунах, защото бях зажадняла както за допира така и за устните му.
- Тя е добре... - Изведнъж когато заговорих за нея тона ми се промени, стана много по-мек и гальовен... майчински може би.
- Но й липсваше ужасно много... - И това не беше нещо което си бях въобразила, защото когато Деймън беше наоколо, тя сякаш притихваше и нещата бяха спокойни.
- А ние липсвахме ли ти? - Попитах накрая и се усмихнах любопитно.

-Ужасно много,толкова много,че дори едва си вършех работата.
Не беше малка лъжа,защото постояно звънеше по телефона но и без това наистина му липсваше,харесваше му да си е в къщи. Приближи се,прегърна я,като я целуна по челото,после по нослето,а след това целуна и устните и но се позадържа малко. Не я притискаше силно,за да не нарани и бебчето:
-Пак ли не те е слушала?!
Засмя се той,като я държеше с едната си ръка за кръста,а другата я остави на коремчето и,тогава усети леко побутване. Усмихна се не го прикри,ужасно му хареса този малък поздрав. Чувстваше се като част от всичко това,че може да усети това,което и тя,макар и не по същия начин но усещаше,че е баща:
-Анабел?
Опитваше се да пробута имена но все още това не се получваше постоянно спореха за имена:
-Като майка ми?!

Поклатих леко глава и се усмихнах. Деймън беше прекалено натоварен в работата си и освен това все още се страхувах, че може да има някакви последствия след операцията, макар докторите да ни уверяваха, че всичко е наред. Е, аз предпочитах да му спестявам всички поводи за притеснение и тези дребни неразположения, които си бяха съвсем в реда на нещата не му ги казвах, защото знаех колко много би го притеснило всяко неудобство което можех да изпитам.
- Днес беше най-послушното момиченце на света. - Отвърнах аз и премигнах срещу него, просейки си нова целувка.
- И ще си помисля... - Казах след повторната целувка. Това беше първото име, което не отхвърлях категорично, защото обикновено налагах вето още на секундата. - За името... - Допълних тихичко и пак докоснах устните му със своите.
- Как мина твоя ден? - Е бях в течение на всичко което бе правил, но исках да знам и как се чувства сега.

-Ядосаха ме прекалено много,така е като работя с глупаци,който не могат да си вършат работата.
Погалих коремчето:
-Радвам се че все още не разбира,защото този свят е пълен със посредствени хора.
погали я отново по бузата но тогава се сети,че носеше нещо много по специално в чантата си. Усмихна се лукава,с хитра усмивка и каза:
-Знам,че не ти харесва да купуваме неща за бебето още от сега но вече знаем пола и не остава много но когато видях това,просто не се сдържах.
Отиде до чантата си,като извади малка розова дрешка,на която пишеше "Момичето на татко!. Стана и ясно защо я беше взел,просто нямаше как,нямаше как да подмине магазина,без преди това да я вземе,нямаше сън да спи:
-Ще си е момичето на татко!
Можеше да не го одобри но той много искаше това дете,това прекрасно момиченце,дори не се побираше в кожата си,за това че оставаха само няколко месеца,струваше му се като половин век.

Засмях се тихичко и внимателно взех дрешката разгъвайки я във въздуха. Беше сладка, доста сладка всъщност.
- Така е... - Отвърнах без никакви наченки за спор или недоволство, просто защото бях убедена, че Деймън ще е прекрасен баща. Всъщност той вече беше и дъщеря ни щеше да разбере и усети това и щеше да му отвърне със същото. Просто бях сигурна в това.
- Тя ще бъде твоето момиче... - Отвърнах леко разсеяно и загледана в надписа.
След малко обаче моментът отмина и се съвзех, което ме накара да погледна отново него и да кажа:
- Все още обаче, аз съм единственото момиче с което разполагате г-н Кларк, затова ви съветвам да се погрижете за него. - Днес хормоните ми бушуваха на определена честота и тя не беше обичайната за последните седмица две, в които сякаш бях на други честоти. Днес обаче още от сутринта, когато Деймън беше избягал от леглото, бях решена, че тази вечер ще задоволи някой мои нужди и мисля, че и той самия се досещаше какви.

-А,не не! Чакай малко!
Поклати глава:
-Ти си моята съпруга и жена,титла която никоя или нищо няма да ти отнеме. А,малкото ми момиченце,ще бъде моя дъщеря. Титла която ще получи след раждането си. Така че двете си имате титли,различни и стойте на сърцето ми една до друга и то по различни начини. Така е внимание и любов,ще има за всички. Не се бой,имам го в излишък,който чака теб сега,а после и принцесата.
Наведе се и я вдигна въпреки,че тя се смяташе за тежка,той ни най-малко не я намираше за такава. Вдигна я все едно беше от перце и тръгна към спалнята. Жена му беше отново с бошуващи хормони,усещаше се нямаше как,но беше започнал да свиква и то много с това,макар от време на време да го изкарваше от релси с капризите си или,като избухнеше в необясним плач,глад,студ или жега:
-Искаш си вниманието ли?

Да, определено имах нужда от вниманието му точно сега. Цял ден бях чакала момента, в който ще се прибере и просто ще го завлека в спалнята, затова и толкова бързо ме намери тази вечер. Обикновено се случваше да обиколи цялата къща в опит да ме намери. Аз все още не бях свикнала с това огромно имение, а и имаше толкова много неща които можеха да се правят. Понякога дори нямаше нужда да излизам от тук. Имах всичко необходимо, пък и да нямах прислугата и най-вече Деймън се опитваха да ми угаждат за всичко, защото аз наистина избягвах да излизам. Сватбата ни беше истински медиен бум, а бременността ми истински скандал, затова най-сигурното място беше зад стените на това имение. Бях направила грешката да напусна сама имението и нямаше да го повторя отново, защото тези папараци, които сякаш бяха на денонощен пост пред имението ме побъркваха, но не само мен. Деймън също не оставаше непокътнат и макар да не го показваше, бях убедена, че всички неща които се пишеха за мен и особено онези, които все още свързваха името ми с това на Мат, го нараняваше.
- Имам нужда от него! - Поправих го аз и впих устни в неговите. Деймън разбираше ситуацията и му бях изключително благодарна за това.

Съвсем леко я остави на леглото,като се дръпна от нея,само за да свали обувките и да отвърже връзката на ризата си,като я метна на някъде. Само че то все още беше на вълна работа и му трябваха няколко минути да се настрой преди да я вземе. Е,добре де не му бяха нужни но искаше да си поиграят малко,малко това онова,не от вратата за краката. Е,добре и това не беше чак толкова лошо,но не биваше така. А,и често не можеше да и улучи настроението,дали го искаше сега и веднага дали по късно,дали не и се искаше въобще. Беше доста сложна работа,така да се каже,доста сложно да я разгадае.
Легна до нея,като пръстите и започнаха да разкопчават прекрасното и горнище,за да открият още по зашеметяващите и гърди:
-Още малко,ще мога да им се радвам,преди някой друг да ги окупира!
Сигурно беше на 100%,че бебето щеше да го направи и той нямаше да се добере до тях,доста дълго време,за това сега трябваше да им се нарадва докато още има:
-Ужасно ми харесват...
Каза подобно на дете,но наистина му харесваха.

Макар и да бяхме заедно от не много дълго време, смеех да твърдя, че познавам добре съпруга си и усещах, че сега нещо не е наред. Обикновено в такива моменти беше доста по... съсредоточен, ако можех така да се изразя. А и липсата на възбуда у него, беше повече от красноречива, че в мислите си изобщо не е тук с мен. Странно, но не мислех, че вината е в мен, което беше успокояващо до някъде.
Прехвърлих ръцете си върху лицето му и го придърпах към своето, след това го целунах.
- Какво има? - Попитах тихичко и прикрих гърдите си, защото сега щеше да последва разговор, а аз не исках да съм полу гола през това време.
- Нещо не е наред? - Деймън се отпусна по гръб с една тежка въздишка и скри лицето си в ръце, което ми подсказа, че наистина нещо се случва.
- Хей... - Нежно отместих ръцете му, за да погледна отново в прекрасните му синьо-зелени очи и се усмихнах успокояващо. - Може да ми кажеш всичко, нали знаеш? - Вече трябваше да е разбрал, че може да ми има доверие и, че съм много по-силна от колкото изглеждам. Освен това бях и негова съпруга, така че беше редно да ми сподели ако нещо го мъчи, защото бях тук за него и той винаги можеше да разчита на мен.
- Нещо в работата ли е? - Опитах се да отгатна.

-Не не е нищо фатално!
Спомена той,като се обърна към нея:
-Прекалено много ми се събира,работа и тук в къщи. Опитвам се отчаяно да угодя на всички и най-вече на теб. Но на моменти ми иде да запаля колата и да избягам някъде. Познавам те до някъде но бремените жени без да се обиждаш,са като бомба с закъснител,ако отрежеш погрешната жица и гръмва. Не се оплаквам но искам и да ме разбереш,не съм чак толкова от желязо. Искам да си добре,да си щастлива и понякога се отчайвам,че не мога да постигна пълното ти щастие,като не мога да ти осигуря това,което искаш и това от което се нуждаеш.
Обърна се по гръб:
-А,още по сложното е,че когато бебето се роди,ще намираме време един за друг толкова рядко,като достъпо до най хубавите места,ще ми бъде забранен за доста дълго.
Не се оплакваше просто казваше онова което се върти в главата му:
-Имаме одит в офиса,проверяват се всички докоменти и много хора ми стоят на главата.

Бях меко казано като гръмната от всички неща, които успя да изрече за толкова кратко време и Бог ми беше свидетел, че се бях опитала да погледна нещата от друг ъгъл, но такъв нямаше. Той в прав текст ми заяви, че аз, бременността ми и живота ни го задушава. Беше казал, че иска да избяга от него и капризите ми. Как очакваше, че може да се почувствам от това. Всъщност по тона с който го беше казал, едва ли очакваше да реагирам по определен начин или пък просто изведнъж нещо се беше променило и...
Върнах малко лентата назад и си спомних как започна всичко това между нас. Още в началото беше започнало под мотото фалшиво и сега го чувствах точно така, сякаш това, че си бях въобразила нещо беше... Господи, беше ли възможно да съм толкова глупава и наивна?
Обърнах се и бързо слязох от моята страна на леглото, нервно закопчавайки ризата си. Изобщо нямах представа как се предполага, че трябва да реагирам на тези думи, но със сигурност нямаше да съм около него когато тази реакция се прояви, затова и побързах да изляза от спалнята. Вече не я чувствах по начина по който трябваше. Всъщност не се чувствах изобщо на мястото си тук в тази къща.

-Симон недей,моля те...
Изрече той,когато тя си тръгна и го остави на леглото. Трябваше да си мълчи отлично го знаепе и въпреки това си мислеше,че може да го каже и тя да го приеме но уви това нямаше практически как да се случи. Тя беше бремена и всичко бе в състояние да я нарани и да и подейства по начина по който не искаше. Изправи се,като я последва,прегърна я силно макар тя да не искаше:
-Прости ми не исках да те нараня...
Целуна я нежно по врата като я прихвана над корема,малко под гърдите:
-Просто ми се събра много не си виновна повярвай ми. Не ми липсва стария живот не го искам,просто си мислех,че мога да ти кажа ,това което е в мен. Без да ме съдиш,ами да ме разбереш.
Обърна я към себе си,виждаше мъката в очите и,която се изписваше по лицето и:
-Остани с мен!

Останах един дълъг миг загледана в него без да обелвам и думичка, а накрая когато го направих, беше със същия небрежен тон, с който той ми съобщи, че му се иска да избяга.
- Предпочитам да правя нещо друго, но мерси за поканата. - Внимателно свалих ръцете му от себе си, въпреки нежеланието му да го направи.
- Лека нощ... - Целунах го студено по бузата и с това му показах, че този разговор е приключил. Наистина нямах желание да се задълбочавам повече в тази тема, а и бях чула всичко което трябваше да знам. Беше достатъчно дори и само това, че обвинява бременността ми, за неразбирането което уж не можех да проявя към него.
Без да казвам нищо повече се обърнах и тръгнах по коридора и надолу по стълбите. Щях да отида на южната веранда, където често обичах да чета или пък просто да си стоя. Имах нужда да помисля.

Щом отмина изруга не толкова силно но нямаше,как да го чуе:
-Глупак! Как очакваш да те разбере,трябваше да си мълчиш. Бива ли да си такъв!
Удари се по челото,като отиде в спалнята,всеки опит,щеше да бъде провален,каквото и да направеше,щеше да е пълен провал.
Но не можа да остане дълго в леглото,стана и тръгна към кабинета си. Бе обещал,че ще го превърне в детска стая,защото бе близо до спалнята. Дълго бе обещавал и дори розовата боя стоеше в стаята но така и не го правеше. Сега обаче напълни всичките си вещи в кашони,като покри бюрото и всички мебели с найлон,щеше да ги изкарва после,бяха прекалено тежки,за да ги мести в мазето където,щеше да му е кабинета. Сега просто отвори прозореца,запретна ръкави и започна да боядисва бъдещата детска стая на малкото бебе. Бе му беше безразлично,никак даже но му беше тежко,че никой не го разбираше. Искаше съпругата му да го разбере и това,че не мислеше за друга жена освен за нея,беше прекалено много,не бе помислял дори да и изневери,а ако искаше можеше да го направи. Оставяше при нея докато стане време за работа,не излизаше по рано,а щом се прибереше се прибираше направо при нея. Мажеше стаята,като почти бе в транс,малко се бе изцапал но не му пукаше. Искаше да направи нещо за нея,което малко да посмекчи вината му.

Някак си се бях самоубедила, че това между мен и Деймън означава нещо, че въпреки всичко това е съдбата ни и тя ни беше събрала по този странен начин. Вярвах, че нещата могат да се получат и се получаваха или поне така си мислех до днес. Днес бях разбрала, че за Деймън съм нищо повече от бреме, към което има задължения. Всичко което си бях мислила, че има е било просто една фантазия и нищо повече.
Сега не знаех какво да правя. Нямах представа дали трябва да се разделим или да продължим с целия този фарс. Вероятно щеше да е по-добре ако просто си тръгна, без никой да разбере, а когато бебето се родеше щяхме да го съобщим официално. Сега не мислех, че можех да поема повече удари, а определено щеше да се излее още по-голяма помия върху мен, ако се разбереше, че сме разделени.
Опитвах се да мисля за тази част, защото ако се оставех да мисля за истинската причина, която ме караше да плача, щях да се срина. Не исках да мисля за това, че точно когато всичко се беше подредило, нещата се сринаха напълно... Просто не можех да мисля за това колко много боли, да знам, че не ме обича...

Стаята продължаваше да придобива прекрасния вид за едно малко момиченце. Боята се остави да изсъхва,като пренесе няколкото кашона с части за бебешкото легълце. Отвори кашона,като разтвори и опътването.започна да се чуди над него:
-По дяволите с две висши съм и не мога да сглобя бебешко легло.
Струваше му се толкова трудно. Въпреки това,започна д го сглобява искаше да изненада Симон толкова много,че някак да и се реваншира ли,знаеше ли той. надяваше се изненадата да и хареса. Все още не знаеше,какво се върти в главата и но се надяваше да не си тръгне да не го остави.
Мъчението продължи,беше едва в началото но нещата не изглеждаха да се получават много успешно. Удряше се и не успяваше да направи почти нищо:
-как въобще е възможно да има 15 части с наеменование А и нито едно да не пасва с друго А?!

Нямах представа колко точно време бях останала на верандата. Сигурно бяха часове, когато най-накрая реших да се прибера в къщата, за да поспя. Имах нужда от сън, а утре щях да измисля как точно да се изнеса незабелязано и най-вече къде щях да отида. Сещах се за един човек, който можеше да ми помогне с това, обаче за нищо на света нямаше да търся помощ от баща си.
Бях вече на втория етаж и натисках дръжката на гостната, когато улових някаква странна миризма. Проследих я и тя ме отведе до кабинета на Деймън, който вече не приличаше особено много на кабинета му. Беше се опитал да боядиса стените, а сега се опитваше и да сглоби нещо, което ми се струваше, че трябва да е кошчето на бебето. Бях му казала, че аз ще се заема с това... Знаеше, че бях наела човек, с който бяхме обсъдили добре ситуацията и решихме, че за по-голямо удобство ще използваме друга стая и му го бях казала, но той никога не слушаше какво му говоря... Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя и просто се отдръпнах, връщайки се обратно към гостната. Така или иначе това беше неговата къща и можеше да прави каквото и когато си пожелае с нея...

Усети я чак когато си тръгна но остави частите,като ги метна. Дотежа му ужасно му дотежа,че не го оцени,че не дойде при него. Че дори не получи една похвала за ентусиазма си,а бе подминат,като влак малка гара.
Стана,наистина му дотежа,той също имаше чувства и въпреки,че тя беше бремената,той също имаше чувства,който тя можеше да нарани. Все пак и той беше част от това,от всичко това,а тя сега забелязваш само и единствено себе си,без да оценява,какво правеше за нея,не искаше много искаше малко но не го получи.
Стана и тръгна към кухнята взе от шкафа бутилката с уиски,като я отвори и отпи направо от бутилката. Догурча му,сложи ръка на устата си и преглътна парещата глътка. Тръгна на вън към двора,какво можеше да направи,тя просто бе наумила нещо,а той нямаше какво да направи. Толкова странеше от предишния си живот,за да не я нарани,мълчеше като скот,а когато тя пожела да си каже истината,тя просто се обидил. Много му тежеше,ако беше жена до сега да се бе разциврила но като мъж,просто реши проблема,като се напиваше.

Така и не успях да мигна цяла нощ, нищо че бях ужасно изморена и всичко ме болеше, най-вече кръста. Краката ми бяха подути и главата ми просто щеше да се пръсне. Измъкнах се от леглото по някое време и не бях съвсем сигурна дали Деймън е излязъл вече за работа, но нямаше значение защото бях гладна и трябваше да хапна нещо дори с риск да се сблъскам с него.
Слязох в кухнята и отворих хладилника, изваждайки почти половината продукти от него. Не бях сигурна какво точно ми се яде, което не ми пречеше да опитам от всичко.
- Добро утро г-жо Кларк. - Зад мен чух гласът на едно от момичета, които работеха в имението. - Да ви приготвя ли нещо за хапване?
- Не, благодаря Сара, добре съм... - Изчака още няколко секунди и след като не тръгна, я освободих, после седнах на един от столовете и започнах да си мажа фъстъчено масло върху една филия.

Беше се напил,като кирка,и бе заспал на двора,като куче. Щом се събуди беше с махморлук,настинал,подмърчащ и болен. Изправи се целия се бе схванал,мръсен и изглеждаш на пълно нищо. Щом се появи от към двора,някой го поздрави но той само вдигна ръка:
-Замълчи!
Скастри той с пресипналия си глас. Не мина през кухнята,качи се направо горе,като видя че тя явно бе станала. Отиде и напълни ваната,като се потопи в нея. Все още му беше много криво,а за капак на всичко се чувстваше и разбит,а след около два часа трябваше да е на работа и да е свеж,като репичка,но това нямаше,как да се случи,защото изглеждаше на здъвкан и изплют.

Опитах се да заситя гада си, но всеки залък който слагах в устата си, сякаш засядаше в гърлото ми и на половината филия просто се отказах. Оставих всичко така и просто се качих в спалнята, за да си събера някой неща. За щастие Деймън го нямаше там и предполагах, че вече е тръгнал за работа, което щеше да улесни задачата ми.
Отворих врата на дрешника и влязох вътре, после измъкнах един куфар и започнах да хвърлям разни неща в него. Беше прекалено трудно да събираш багаж, когато си с огромен корем и едва се движиш. Всъщност нямаше огромно значение дали и как ще са сгънати нещата, просто трябваше да взема нещо, за да не се налага да ходя с едни и същи дрехи или недай си боже да се налага да пазарувам.

Излезе от банята и тогава видя нещо,което го шокира:
-Какво по дяволите си мислиш,че правиш?!
Беше супер ядосан,застана пред куфарите и,като се изпречи на пътя и:
-Толкова ли си глупава,че при първия семеен скандал си готова да си заминеш? А,кажи ми? Толкова ли ти е лесно да махнеш с ръка и да плюеш на всичките му усилия,да се държа с теб,като пълна принцеса и да ти угаждам на всичко.
Беше ядосан и нямаше да си мълчи,болееше го всичко:
-Какво не направих за теб? Всеки ден съм до теб,прибирам се и съм при теб,отделям ти цялото си внимание и време. По дяволите познаваш ме идеално и знаеш,че ако искаш да ти изневеря до сега съм щял да го направя. Толкова ли не виждаш,че мисля само за теб!
Пое си дълбоко дъх:
-И аз имам чувства Симон,не съм от желязо,един път каза ли благодаря,похвали ли ме за нещо. С лека ръка ти дадох,кабинета си,дори го боядисах,направих опит да сглобя шибаното легло,а ти дори не го оцени. И сега имаш наглостта да си тръгнеш? Толкова ли ме мразиш,толкова ли ти е кеф да ме използваш?
Не можеше да се побере в кожата си:
-Тръгвай си,добре тръгвай си но не смей да кажеш на малкото ми момиченце,че аз съм вината да си тръгнеш.

» Имението "Милер"
» Имението на Ривендж
» Имението на Висше стоящите